вторник, 7 октомври 2008 г.

Ерих Кестнер - "Излечим ли е екзистенциализмът"

През следващите два дни валя като из ведро. Истинско екзистенциалистко време. Подходящо за четене на книги, в които непрекъснато се описва страх, самота, отвращение, отчаяние, грозота и абсурдност! Когато на втората сутрин в стаята ми влезе келнерката, за да узнае какво бих искал да закуся, аз по погрешка отвърнах: "Порция безнадеждност!" Така дълбоко бях навлязъл вече в материята. Момичето не ме разбра. Съвременната култура прониква твърде бавно в планинските краища. Най-после се споразумяхме за шунка с яйца...
Една от главните задачи на екзистенциализма е да изследва страха и свободата в тяхната тайнствена взаимовръзка. Страхът произлизал от Нищото, което се представяло на хората като Нещо - тъкмо четях това, когато спретнатата келнерка пристигна отново и постави пред мен чиния с четири яйца на очи.
- Още нещо? - попита тя.
- Н и щ о - отвърнах аз.
Бедното момиче дори и не предполагаше какъв философски разговор водим. Тя ми се усмихна, сякаш не й се искаше да си тръгне. Лесно й беше да се смее. Строго погледнато, тя всъщност не беше индивидуалност и поради това се бе лишила както от свободата, така и от страха си. Освен това навярно беше и религиозна, така че, когато се наложеше, можеше да се ползва от услугите на "борбата със страха сред общността".

...................

Но ми помогна още и това, че със себе си бях взел и една книга върху екзистенциалистката теория на познанието. Скоро ми стана ясно, че ужасното ми опасение е било малко преждевременно. Прочетох, че светът съществувал такъв, какъвто го опознаем и "само дотолкова". Не било вярно, че в нашата действителност се "въплъщавали" сенките на вечните идеи - и нищо повече. Не било вярно, че не може да се опознае светът "в себе си", а можело само да схванем дадената ни за него схема - и нищо повече. Също не било вярно, че трябва да действаме и да нареждаме живота си така, "сякаш" нашата действителност е истинска. Камък ми падна от сърцето. След като съм така привързан към гениалната мисловна поезия на Платон и Кант - какво щастие! - не можех да бъда екзистенциалист! Но - ето че пак се появи едно "но" - нима това бе достатъчно, за да послужи като извинение за факта, че въпреки неколкодневните си усилия все още не знаех какво е екзистенциализъм? И че вместо това само бях забелязал тук-там из книгите някои противоречия и мисловни несъобразности?
И ето че погледът ми падна върху следното изречение: "Всъщност понятието екзистенциализъм е добило днес такъв обем и е станало толкова широко, че вече не означава нищо!"
В тоя исторически момент слънцето проникна през облаците. Дъждът престана, мъглата изчезна като кърпичка в ръкава на фокусник. Пъстрите ливади блестяха тъй великолепно от влагата, сякаш някакъв невидим градинар ги бе напръскал с роса. А зелените, покрити с буки и борове планини махаха към стаята ми, сякаш искаха да кажат: "Хайде, стари глупако, идвай вече при нас!"
П. П. И старият глупак отиде.

целият материал тук

1 коментар:

Светла каза...

Уникално!
Разсмя ме, разтърсващо и почти просълзено.
Много добро!