Част от последната ми изложба "Sandman" вече може да бъде видяна и в София в ателието за рамки "Мотив" на "Цар Самуил"№45
неделя, 30 ноември 2008 г.
сряда, 19 ноември 2008 г.
Още за любимите неща
И така, читатели мои, виждам, че вашия брой расте. За никой не е тайна, че скромната ми персона присъства в интернет пространството на ниво фотографска изява, макар по професия да съм актьор и след десетина години на усилено снимане, надбягване в конкурси, постване на снимки къде ли не и печелене на аудитория, взех ужасно много да се отегчавам. Не от снимането а от лошия контакт със зрителя. Каквито и рейтинги, награди и количества уникални посещения на дадена снимка да съм постигал, контакта с човека който гледа винаги е бил лош. Причини много - субективни и обективни, не ми се обяснява. Аз не съм медия - тоест човек който иска само да плещи (снима) и някаква аудитория да го слуша (гледа), нито съм комерсиален - снимам предимно за собствено удоволствие, не съм машина която произвежда нещо и не спортувам с уменията си, просто се забавлявам и угаждам на себе си и разбира се, търся контакт със зрителите си. В пътя който извървявам към вас, реших, че освен със собстевната си креативност няма да е лошо да ви срещам и с нещата които харесвам, с други автори които са оставяли по нещо в сърцето ми. И в крайна сметка, стига само с тази фотография;)
Едно изключително лично за мен стихотворение на Борис Христов, което поради актьорското си увреждане запомних наизуст още след първото четене.
ПРЕНАСЯНЕ ГРОБА НА БАЩА МИ
Далечно село - животът малък...
Цял ден да гониш без път калта.
Камък до камък, камък до камък.
И най на края моят баща.
После в покоя звънна лопата -
свещта изпълни въздуха с дим.
И в тишината мама заплака:
"Прости ми, боже... Боже, прости...
Прости, защото трябва да знае
как съм живяла дотук -
жена на празни дрехи и стаи,
децата малки, съседът глух.
Домът паянтов. Козата дива.
Лятото сърпа над тебе върти -
до обед блъскаш голата нива,
следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
човекли ходи, или е вълк.
Празната маса сама да пощеш
гладна да свиваш в леглото крак.
И да се луташ с децата нощем
из тъмнината от праг на праг...
Едно сандъче - това ли струва
всичко, което ми обеща -
на твойта чаша да съм съпруга,
а ти на мойте сълзи баща.
Дошли сме днеска с нас да те вземем -
в града сами ще пукнем от жал.
И кой ли тая вода зелена
наместо вино ти е налял.
А скъсаното ще се закърпи -
синовете са вече добре...
Имаш ли всичко - сапун и кърпа,
гребен и молив, и цигаре?
Имаш часовник - диша стрелката.
Слагам ти още две-три неща..."
И сякаш сламка грабна реката -
тръгна сандъка с моя баща.
Поех си дъх и нищо не казах -
хайде трохите да съберем.
Кой ли е плакал над гроб опразнен,
кой ли сирака ще разбере?
Свеща угасва - дими ръката.
Тръгна си мама с празна шейна.
И до небето, и по-нататък
настана болка и тишина.
Борис Христов - "Крилете на вестителя"
Едно изключително лично за мен стихотворение на Борис Христов, което поради актьорското си увреждане запомних наизуст още след първото четене.
ПРЕНАСЯНЕ ГРОБА НА БАЩА МИ
Далечно село - животът малък...
Цял ден да гониш без път калта.
Камък до камък, камък до камък.
И най на края моят баща.
После в покоя звънна лопата -
свещта изпълни въздуха с дим.
И в тишината мама заплака:
"Прости ми, боже... Боже, прости...
Прости, защото трябва да знае
как съм живяла дотук -
жена на празни дрехи и стаи,
децата малки, съседът глух.
Домът паянтов. Козата дива.
Лятото сърпа над тебе върти -
до обед блъскаш голата нива,
следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
човекли ходи, или е вълк.
Празната маса сама да пощеш
гладна да свиваш в леглото крак.
И да се луташ с децата нощем
из тъмнината от праг на праг...
Едно сандъче - това ли струва
всичко, което ми обеща -
на твойта чаша да съм съпруга,
а ти на мойте сълзи баща.
Дошли сме днеска с нас да те вземем -
в града сами ще пукнем от жал.
И кой ли тая вода зелена
наместо вино ти е налял.
А скъсаното ще се закърпи -
синовете са вече добре...
Имаш ли всичко - сапун и кърпа,
гребен и молив, и цигаре?
Имаш часовник - диша стрелката.
Слагам ти още две-три неща..."
И сякаш сламка грабна реката -
тръгна сандъка с моя баща.
Поех си дъх и нищо не казах -
хайде трохите да съберем.
Кой ли е плакал над гроб опразнен,
кой ли сирака ще разбере?
Свеща угасва - дими ръката.
Тръгна си мама с празна шейна.
И до небето, и по-нататък
настана болка и тишина.
Борис Христов - "Крилете на вестителя"
понеделник, 17 ноември 2008 г.
петък, 14 ноември 2008 г.
Посвещавам на Кристина
И колкото да гледам, да се взирам,
пустинното небе тежи над мен като безплодна лира.
И вече не за дъжд, дъждът бе най-добрия сън на моята младост,
да, вече не за дъжд а за облаче се моля да хвърли сянка в този задух.
Дъжд няма да вали.
Не ти се вярва?
За капчица сърцето те боли.
Езикът навлажнява напуканите устни,
в очите блика последната влага,
пресъхват всички извори – природни и изкуствени
и повече живот като че ли не ми се полага.
От дъното на моите артезиански кладенци се вдига прах.
Облаци, мечти от дъжд или от прах,
проклинам ви
и треперя от страх...
пустинното небе тежи над мен като безплодна лира.
И вече не за дъжд, дъждът бе най-добрия сън на моята младост,
да, вече не за дъжд а за облаче се моля да хвърли сянка в този задух.
Дъжд няма да вали.
Не ти се вярва?
За капчица сърцето те боли.
Езикът навлажнява напуканите устни,
в очите блика последната влага,
пресъхват всички извори – природни и изкуствени
и повече живот като че ли не ми се полага.
От дъното на моите артезиански кладенци се вдига прах.
Облаци, мечти от дъжд или от прах,
проклинам ви
и треперя от страх...
А с мен и градът на моята младост
ви проклина и чака под едно небе без надежда.
Момчешките рани се отварят сякаш,
водата в язовирите не стига да ги промия,
тревата от ливадите не стига да ги превържа
отварят се браздите на мечтите
и семето непокълнало се показва...
И ще продължи да зее любовта ми като празна пазва.
........
........
Кой ще ми върне тласъка?
Кой ще ми даде инерцията загубена?
Само за това, че небето в мен е престанало да блика,
само за това, че от дъното на моите артезиански кладенци
двайсетгодишното слънце ме вика...
Облаци,
мечти от дъжд или от прах - проклинам ви
и ви обичам като първи грях!
........
Господи,
наказвай ме със глад, но не и със безплодие.
Аз искам да покълна поне още един път,
да залюлея клас поне още еден път
и да налея зърно, което ако щат и враните да изкълват!
Затова е този вик към облаците
и това проклятие
и този страх.
Не, че небето в мен е празно,
не, че реките в мен са мъртви,
не, че градовете в мен за неотзивчиви
и като пустинни вихри улиците ме въртят из тях.
А защото не предвидих сушата,
защото не напълних всички язовири,
защото не опазих струните на всички лири,
а защото хвърлях камъни по всички изворни места
и навред се разпилявах и на дребно се раздавах
без да се пестя.
Но вече е време.
Вече е крайно време да завали.
Само някакъв си час,
някаква си минута само от големия дъжд ме дели.
Усещам го по миглите си изсечени от вулканична лава,
вкусът на дъжд,
вкусът на цвят и зеленина ме опиянява.
И аз си плащам данъците за дъжда.
И аз си плащам застраховките за риска.
И в очите с по една звезда впрягам вдъхновението
и плуга натискам...
И дочувам как над моята бразда
всеотдайните сълзи се плискат.
Димитър Василев
Господи,
наказвай ме със глад, но не и със безплодие.
Аз искам да покълна поне още един път,
да залюлея клас поне още еден път
и да налея зърно, което ако щат и враните да изкълват!
Затова е този вик към облаците
и това проклятие
и този страх.
Не, че небето в мен е празно,
не, че реките в мен са мъртви,
не, че градовете в мен за неотзивчиви
и като пустинни вихри улиците ме въртят из тях.
А защото не предвидих сушата,
защото не напълних всички язовири,
защото не опазих струните на всички лири,
а защото хвърлях камъни по всички изворни места
и навред се разпилявах и на дребно се раздавах
без да се пестя.
Но вече е време.
Вече е крайно време да завали.
Само някакъв си час,
някаква си минута само от големия дъжд ме дели.
Усещам го по миглите си изсечени от вулканична лава,
вкусът на дъжд,
вкусът на цвят и зеленина ме опиянява.
И аз си плащам данъците за дъжда.
И аз си плащам застраховките за риска.
И в очите с по една звезда впрягам вдъхновението
и плуга натискам...
И дочувам как над моята бразда
всеотдайните сълзи се плискат.
Димитър Василев
сряда, 12 ноември 2008 г.
Kavabanga
О, простако прост! О, Симеоне глупав! О, тикво зелена!
Скарах се с Кавабанга още след като постнах първите си неща във http://www.photosight.ru/users/32297/ а му се вазхищавах яко, мамка му! Трих, мазах снимки заради него и коментарите му, никак не исках да се окаже прав в критиките си. С течение на времето надмогнах и него и критиките му, аз се развих... но, късно, загубих интереса на този изключително себичен автор от когото можех да науча много. Освен линка вдясно към неговия профил, ето и някой от любимите ми негови снимки. Прости ми, Кавабанга!
Скарах се с Кавабанга още след като постнах първите си неща във http://www.photosight.ru/users/32297/ а му се вазхищавах яко, мамка му! Трих, мазах снимки заради него и коментарите му, никак не исках да се окаже прав в критиките си. С течение на времето надмогнах и него и критиките му, аз се развих... но, късно, загубих интереса на този изключително себичен автор от когото можех да науча много. Освен линка вдясно към неговия профил, ето и някой от любимите ми негови снимки. Прости ми, Кавабанга!
вторник, 11 ноември 2008 г.
-CH XX
модел: Кристина Диманова18-ти,19-ти и 20-ти номер от поредицата "-CH" са реализирани в Чамурковата къща в село Малки чифлик близо до Търново. Небивалият студ не попречи на Кристина да даде отново всичко от себе си (е, вярно, подтичвах след нея с една малка духалка, но колко ли може да разчупи каменния студ това китайско чудо на техниката). Материалът все още подлежи на преглед, така че, ще има още кадри. Очаквайте "Вечерен тромпет"! ;)
Jeanloup Sieff
Jeanloup Sieff... какво да кажа... и аз си имам любимци и мисля да ви запозная с тях. Така се случи, че преди години се сдобих с два негови албума и уж прибрани в шкафа се оказа че доста често ги прелиствах и то години наред. Единствената фотография висяща на стената у дома е негова (изключвам моите). Няма да скрия, че много пъти снимайки съм се опитвал да гледам с неговите очи, не за да го имитирам а за да се науча да концентрирам вниманието си към чистия изказ и обраната визия. Възхищавам му се за което;)
Абонамент за:
Публикации (Atom)