петък, 14 ноември 2008 г.

Посвещавам на Кристина


И колкото да гледам, да се взирам,
пустинното небе тежи над мен като безплодна лира.
И вече не за дъжд, дъждът бе най-добрия сън на моята младост,
да, вече не за дъжд а за облаче се моля да хвърли сянка в този задух.
Дъжд няма да вали.
Не ти се вярва?
За капчица сърцето те боли.
Езикът навлажнява напуканите устни,
в очите блика последната влага,
пресъхват всички извори – природни и изкуствени
и повече живот като че ли не ми се полага.
От дъното на моите артезиански кладенци се вдига прах.
Облаци, мечти от дъжд или от прах,
проклинам ви
и треперя от страх...
А с мен и градът на моята младост
ви проклина и чака под едно небе без надежда.
Момчешките рани се отварят сякаш,
водата в язовирите не стига да ги промия,
тревата от ливадите не стига да ги превържа
отварят се браздите на мечтите
и семето непокълнало се показва...
И ще продължи да зее любовта ми като празна пазва.
........
Кой ще ми върне тласъка?
Кой ще ми даде инерцията загубена?
Само за това, че небето в мен е престанало да блика,
само за това, че от дъното на моите артезиански кладенци
двайсетгодишното слънце ме вика...
Облаци,
мечти от дъжд или от прах - проклинам ви
и ви обичам като първи грях!
........
Господи,
наказвай ме със глад, но не и със безплодие.
Аз искам да покълна поне още един път,
да залюлея клас поне още еден път
и да налея зърно, което ако щат и враните да изкълват!
Затова е този вик към облаците
и това проклятие
и този страх.
Не, че небето в мен е празно,
не, че реките в мен са мъртви,
не, че градовете в мен за неотзивчиви
и като пустинни вихри улиците ме въртят из тях.
А защото не предвидих сушата,
защото не напълних всички язовири,
защото не опазих струните на всички лири,
а защото хвърлях камъни по всички изворни места
и навред се разпилявах и на дребно се раздавах
без да се пестя.
Но вече е време.
Вече е крайно време да завали.
Само някакъв си час,
някаква си минута само от големия дъжд ме дели.
Усещам го по миглите си изсечени от вулканична лава,
вкусът на дъжд,
вкусът на цвят и зеленина ме опиянява.
И аз си плащам данъците за дъжда.
И аз си плащам застраховките за риска.
И в очите с по една звезда впрягам вдъхновението
и плуга натискам...
И дочувам как над моята бразда
всеотдайните сълзи се плискат.

Димитър Василев

4 коментара:

Christina каза...

Encore des mots toujours des mots les mêmes mots
Rien que des mots
Des mots faciles des mots fragiles
C'était trop beau
Bien trop beau
Mais c'est fini le temps des rêves
Les souvenirs se fanent aussi quand on les oublie
Caramels, bonbons et chocolats
Merci, pas pour moi
Mais tu peux bien les offrir à une autre
qui aime le vent et le parfum des roses
Moi, les mots tendres enrobés de douceur
se posent sur ma bouche mais jamais sur mon cœur

simon каза...

Мислих много дълго, преди да кача този толкова личен за мен текст на Димитър Василев, дано и при теб е било така когато си поствала написаното;)

Анонимен каза...

krasiva liubov..

ed каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.