вторник, 15 декември 2009 г.

ИЗ „ЧЕРВЕНИЯТ ХОТЕЛ”
(Недовършена автобиографична повест)

Змей Горянин

Родил съм се на брега на Дунав, в прославения, и то съвсем основателно, град Русе, който тогава едва се отървал от второто си с. Дотогава градът се пишел с две с-та, защото тъй се пишел с латински букви по книжата на Австроунгарското параходно дружество. Никой обаче от моите съграждани, па и от околността не е наричал родния си град Русе (било с едно, било с две с-та), а Русчук или Руси (съществително от среден род). Значи, за да бъда исторически аргументиран, трябва да кажа, че съм роден в Русчук в края на 1904 година, на 29 декември.

Тук в моето житие се явява една бърканица. По някои книжа, книжки и книжлета съм отбелязан като роден на 11 януари 1905 година. Бъркотията е създадена не от мен и не да заблудя литературните историци, ако въобще се заинтересуват от мене, ами от промяната на календара. Воден съм по два календарни стила, но събитието е едно и също, тоест - само едно. Пак само едно ще остане, ако да речем, революционната власт на нова сметка измести календара и започне летоброенето му от 9-ти септември 1944 г. Тогава може да излезе дори, че съвсем не съм раждан. Но не е верно!

Още една бърканица има с датата на раждането ми. Тази бърканица е вече чисто административна и от нея доста пострадах. В регистрите на гражданите от Русчушката община бяха записали в партидата на баща ми, че има син Светлозар - става дума за мене - роден на 11 януари 1925 година. Тази дата беше изнамерена непременно от някакъв общински календар, пък и аз не бих имал нищо против да ме изкарат толкова по-млад (макар и да не съм суетен, поне до толкова!) Работата стигна до неприятност, когато през 1927 г. реших да се женя. Очилатият бюрократ (не ви ли е правило впечатление, че всички бюрократи носят очила с никелови тесни рамки) ме изгледа подигравателно и заядливо рече нещо почти неприлично:

- Много отрано сте замислили за женитба, господинчо.

- Как, моля ви се - запитах изненадан и с младежка буйност свих двата си юмрука. Какво си въобразявате вие? Сметка ли ще ми държите кога ще се женя.

...

С объркването на рождената ми дата служих три месеца повече във войската през 1941 г. , защото, когато уволниха родените през 1904-а, мене ме туриха роден през 1905-а. Това е всичко. Кой гражданин на една правова държава би могъл да се похвали, че не е имал неприятности? Важното е човек да не губи присъствие на духа и всичко се оправя.

Нека продължа развитието на действието, както мъдро пише в учебника си по литература Божан Ангелов. Как точно се е развило действието на раждането ми не помня, но вярвам, че то е станало по вековечния от Бога определен начин. Добри Немиров, който ме видял като тричасово бебе, разправя с патос, че съм бил здраво и едро момченце, с тъмнокестенява копринена косица, с малко намусена уста и с мътни очи, чийто цвят мъчно можел да се определи, но (тук цитирам дословно Немиров) „с изключителна изразителност”.

Каква е била изразителността ми след тричасово свободно дишане не мога да си представя. Приемам обаче твърдението на един толкова бележит човек за вярно и се подчинявам на изразителността си, от която впоследствие винаги съм теглил.

Родих се в едно особено семейство. Не искам да кажа, че не съм доволен от средата, в която Провидението ме подхвърлило; напротив - много обичах майка си, а към малкия си брат съм извънредно привързан, но особеността на семейството ми никак не беше за човек като мене. Това ще се разбере по-сетне, когато поразкажа повечко и за себе си, и за всичките си домашни.

Започвам от баща си. Трети или четвърти син на голям богаташ от Пловдив - чорбаджи Димитро - той от малък проявявал голяма интелигентност, завършил Пловдивската гръцка гимназия и се подготвял за висше училище на Запад, ала не му провървяло. Дядо ми умрял почти внезапно през 1893 г. и печелените дълги години жълтици се пръснали по-скоро от страхливи врабчета...

Че баща ми не беше късметлия човек, личи от името му - Акиндин, или както той го беше побългарил Акенти, за да напомня Авксенти. Съгласете се, нито един здравомислещ човек не би кръстил сина си Акиндин, ако не би имал основателна причина, например някой вуйчо Акиндин в Америка. Съгласете се още и с това, че името Акиндин, Акенти, или още по-изопаченото Акенди, е съвсем грозно, особено за един хубав човек, какъвто беше баща ми...

Когато станах ученик и започнах да се ядосвам на името си, с което някои другарчета просто нарочно ме дразнеха, научих откъде е дошло на ум на дядо ми да кръсти тъй сина си. Баща ми се родил тъкмо в оня ден на 1878 г., когато турската власт дала заповед да се евакуира гръцкото население на Пловдив, понеже армията на генерал Столипин наближавала бъдещата румелийска столица. Дядо ми заповядал да запрегнат ландото и да импровизират нещо като легло за лехусата. За новороденото не искал и да мисли. Имал и без това доста деца, които предварително бил изпратил при тъста си - дядо Стефан грънчаря - в Станимака.

- Повийте го и го оставете в една кошница под лозовите клечорини на двора. Като настаня Марийка, ще се върна да го взема, ако оживее... Не ми се вижда да стане от него човек!

- Ами ако умре, запитала една прислужница, позната в семейството ни с името баба Шпеталовка.

- Ех, млади сме! - сопнал се дядо и махнал с ръка: - Прави, каквото ти казвам!

- Ама некръстено, чорбаджи...

- Кръсти го! Вземи малко масло от кандилото и го миросай... Сега е война, това миро му е достатъчно!

- Ами име чорбаджи? Какво име да му сложа?

Дядо ми разтворил календара, прокарал пръста си по цифрите, докато намерил деня и прочел:

- Мъченик Акиндин, тъй го кръсти.

Сетне изтърчал на двора и се метнал на ландото

Навярно баба Шпеталовка не е разбрала добре чорбаджията си, та вместо да кръсти детето само Акиндин, кръстила го „мъченик Акиндин”. А това име напълно определя следващите му дни, месеци, години...

...

Сега за мама.

Не знам защо, но за мама говоря, пиша, дори мисля с трепета на възхищение и някаква сладка болка. Много я обичах. Не, аз не я обичах, а боготворях. Намирах, че тя е най-съвършеното същество, което може да живее на земята.

Обичах да седя до мама, когато тя плете или шие нещо и да я слушам, да я разпитвам, да я захецвам, както казваше тя. И часовете минаваха неусетно: хубави, светли, неповторими часове.

Мама се родила през през 1880 г. в Русчук в чифчийско-работническата къща на дядо ми Симеон Лютаков. Здрава българска балканджийска кръв тече в жилите й, преляна от кръвта на дядо ми Симеон. Той се е родил в колибите Лютаците, Габровско.

Било турско време. Не било весело. Страшни зверства се вършели из Родината. А дядо ми, изглежда, не е бил от най-кротката рая. Една нощ той и брат му изчезнали из лютаците. Няколко дни по-късно били открити труповете на двама кърсердари - зверове, които вилнеели из Балкана.

Дядо Симеон се намерил в Русчук и се пазарил на работа в Железопътната Тракция - само за хляба и за една униформена фуражка. Пред фуражките на баронхиршовите чиновници и работници турската власт немеела. Дядо достигнал до служба главен казанджия на Тракцията.

За нещастие на мама, която била много интелигентно и способно дете, дядо ми умрял, когато тя била току-що завършила четвърто отделение. Майка й - баба Дана - останала вдовица със 6 деца, решила, че е ненужно за момичетата голямо учение и заставила мама да остане вкъщи. Още 10-годишна тя се заела да изучава домакинското изкуство от чевръстата ми и уредна баба Дана и да препрочита тайничко по някоя от книжките на брата си Александър, вуйчо Сандьо...

Може би нейната необикновена любознателност, интелигентност, духовност и артистичност, очебийно отличаващи се от цялата й среда, са я поставяли в положението на лебеда, който минава за „криво пате” в патешкото стадо. Никога от мама не съм чувал да разказва с радост и обич за детинството си. Говореше с голяма почит и възхищение за баща си, а за майка си винаги споменаваше с някаква резервираност. Баба Дана - от много грижи ли, от що ли - обичала да си пийва прекомерно. И понеже в избата им имало винаги много вино и ракия, пийването било редовно, систематично, алкохолично. Но не ще е било от много грижи. Един път голямата сестра на мама - леля Гица ми разказа, че когато веднъж дядо Симеон сварил жена си пияна, вързал я на двора за сливата и я бил с каиша си, докато загубила свяст.

Месец по-късно баба родила лудата леля Стояна.

Мама обичаше да си спомня от своето детинство само пролетните и летни дни, прекарани на къра: нивата на Саръ-баир, лозето на Кеневирлика и черешите при Кундурджийския кладенец. По часове ми е разказвала за гроздобера, за жътвата, за хубавите полски празници на чифчиите от Мечка-махала.

Аз имах веднъж случай да я видя на къра и останах поразен от промяната, която беше станала с нея. Бяхме се преселили от Пловдив в Русе и леля Гица ни беше поканила на гроздобер в Кеневирлика. Мама беше вече болна, сякаш чувстваше близкия си край и макар че не ходеше почти никъде, с радост се съгласи на тази есенна разходка.

Тръгнахме в зори. Лелината каруца ни взема от къщи и ни закара до Кундурджийския кладенец. Оттам мама познаваше пътя и ме поведе между зажълтяващите вече орехи и брястове, сред лозята, чиито перести листа бяха облепени с есенен варак.

Тя беше неузнаваема: страните й заруменяха, очите й искряха с детски блясък, тъжната линия край устата й се превърна в прекрасна усмивка и... запя. Мама имаше плътен, но мек и сладък мецосопран, ала аз бях се отучил да я слушам да пее, откакто беше заболяла. А сега гласът й беше по-хубав от всеки друг път. Облегната на един орех край пътя, с поглед отправен в тъмната още синева на ранното утро, тя пееше своята любима песен с такова чувство, че биха й завидели много певици.

Ах, дали ще пак да видя
Дунава тих и засмян
и високи, горделивий
с вечен сняг покрит Балкан...

Просълзих се. А вече не бях малък. Току-що бях постъпил в 7 клас.

И сам не знам защо се просълзих. И по-рано казах, че съм боготворял мама. Може би затова. Може би защото познавах подлата й болест и не можех да очаквам никаква отсрочка на жизнената й полица. Може би най-сетне - защото сама мама ме обичаше много повече от другите си деца и открито ми показваше това.

© Змей Горянин


2 коментара:

Мима каза...

Градски!...

avise каза...

Интересна история.....ще очаквам продължението :) Увлекателно разказваш! Незнам дали защото съвсем скоро четох една книга на Ерих Кестнер , но някакси в съзнанието ми изникна точно този негов послеслов :
"Има спомени, които човек заравя грижливо като съкровище през военни времена така, че после сам не може да ги открие. Има и други спомени, които човек винаги носи със себе си като случайно намерени монети-талисманчета. Те имат стойност само за нас. А покажеш ли ги някому, скришом и с гордост, той навярно ще каже:

- "Пфу, петаче!"

Между нашите спомени и чуждите очи са възможни различни недоразумения." - Ерих Кестнер