вторник, 28 септември 2010 г.

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ СТЕНАТА

Как Роджър Уотърс свали преградите, сложи в ред наследстовто си и възкреси един шедьовър

От Браян Хаят

Фографии Дани Клинч

На Роджър Уотърс му предстои трудно турне, на което висока 11 метра стена ще се издига между него и феновете му всяка вечер.Не можеш да го обвиниш, че в момента му се иска цялата конструкция да е по-лесно преносима.Бившият лидер на Pink Floyd точно е напъхал дългучестото ситяло в таксито напът за Манхатън, когато шофьорът го разпознава и изпада във възторг. Уотърс кисело се приготвя да изслуша тирадата. “Фен съм ти цял живот, човече – казва мъжът на средна възраст на име Фред. – Wish You Were Here – обикалях Европа когато се отворих на него. Това е най-великият албум на всички времена! Сигурно е страшно чувство да си дадете сметка какво влияние сте оказали на моето поколение.” “Обикновено не го разбираме преди да се качим в твоята кола” – отговаря му Уотърс с хладен британски тон, като закопчава колана си. Както винаги е трудно да разчетеш стоманените му сиво-сини очи – цветът им подхожда на прораслата му побеляла коса и професорска брадичка, - но днес явно е решил да се забавлява. Сигурно спомага фактът, че току що е пийнал бутилка монраше в чест на края на дълъг работен ден: след като тази сутрин пристига в Манхатън от къщата си в Хемптън, тренира бицепси, трицепсии коремни мускули (“Почти загинах, но трябва да заякна малко”), пее гами с вокален педагог, който му помага отново да достигне високите тонове от своята младост, среща с модни стилисти, за да избере сценичното си облекло в различни отенъци на черното и прекарва часове в продицентско студио в центъра, където работи върху осветлението и анимацията.

Той действа с такова темпо от януари, решен да изглади идеално първото си истинско турне за албума, който той нарича определза своята кариера, продадения в 30 милиона копия “The Wall” – историята от 1979г. за отчуждена рок звезда на име Пинк, чиято биография поразително напомня неговата собствена. Оригиналната версия на това турне на Pink Floyd – с гигантските кукли, синхронизирани графики и стената, изграждана тухла по тухла, след което събаряна в кулминацията на шоуто – поставя стандарт, с който трябва да се съобразява всеки рок спектакъл от Steel Wheels до Zoo TV. Но спектакълът е изнесен само в четири града по света с месеци пауза между тях. Официално от концертите не е издаван видео запис – с изключение на сюрреалистичната анимация на Джералд Скарфи, която се появява и във филма от 1982г., - затова те се превръщат в блед легендарен спомен.

Всеки от четирите концерта е на загуба – билетите са с равностойност 18лв., - и групата се разпада.”Бяха стигнали до момента в който не можеха да се гледат един друг – казва Марк Фишър, архитектът, който се занимава с турнетата през 1980 и 2010г.- Беше им много удобно да обявят цялото начинание за провал, който е глътнал прекалено много пари, и на това основание да си тръгнат.”

Директорът на осветлението Марк Брикман, който също работи по новото шоу е привлечен точно преди началото на първото турне. “Беше помитащо, останах без думи – казва той – Преставляваше наслагване на опера върху рок концерт. През 1980 дори не можехме да си мечтаем за такъв спектакъл.”

Със своя размах и амбиция The Wall е последната проява на онова, което пънк и ню уейв групите биха нарекли динозавърски рок на 70-те, но задаващото се турне е много повече в стила на Джурасик парк. Днес Уотърс екипира шоуто с остри политически послания срещу войната и потисничеството. Текстът на “Mother” например не е променен, но съпътстващото го видео с кадри от всевиждаща камера за наблюдение е за тираничното правителство а не за строгата майка. “В основата си това е същият спектакъл, но с още по широк смисъл – казва Фишър. Трябваше да го съобразим с факта, че едно е 30 годишен мъж да пее за своя живот, което по онова време беше нещо като ехо от неговата среда. Но е съвсем различно да направиш същото когато си на 60.”

Докато колата се вдижи из града , Фред вади мобилния си телефон и започва да чете високо на глас есемесите от дъщерите си, а ние му предлагаме да изчака светофара. (Обикновено крещя на шофьорите, ако пишат есемеси” – казва Уотърс благо.) Оказва се, че едната му дъщеря е слушала The Wall тази сутрин във фитнеса. “Благодаря ти, че си ги дресирал – казва Уотърс, който започва да се кефи. – Ето на: имат нужда от образование! Ебати как съм грешал на младини.”

Фред е поласкан: “Те нямат нужда от здрав контрол, човече! – спира за малко, после продължава: - Какво идваше след това? “Без мрачен сар...” Какво беше?”

- Сарказам – казва Уотърс.

- Хората винаги пеят грешно текстовете на парчетата, но ние имаме шибан авторитет тука!

- Не знам дали съм голям авторитет в шибането, но благодаря ти - отбелязва Уотърс и малко след това взима визитката на Фред и му обещава билети за концерта.


Преди 33 години по време на хаотичен концерт на Pink Floyd на стадион в Монреал един по-млад и далеч не толкова приятен Роджър Уотърс има сблъсък с друг разпален фен, който не завършва особено добре. Шоуто – последно за турнето на албума Animals(1977) – е катастрофа от самото начало, със скапана озвучителна система, почти заглушен от буйната интоксикирана тълпа (на пиратски запис от същата вечер се чува как Уотърс крещи: “Престанете да пуската фойерверки и да крещите и да пищите ебати! Опитвам се да пея!”) Накрая едно момче се покатерва по мрежата, която разделя групата от публиката. Уотърс се изхрачва върху него.

След това музикантът е потресен. Как е можел да направи такове нещо? Какво му е прищракало? Тогава е на 33г., движещата сила зад най голямата психиделична група. Но първият му брак вече се е провалил, бандата му върви по същия път – с другия ключов творец във Floyd, китаристът и вокалист Дейвид Гилмър са на ръба на разрива. Уотърс е богат и известен, но нещастен, неспособен да се измъкне от проблемите, наследени от детството му, които започват с липсващия му баща, убит във Втората световна война, пет месеца след раждането на сина.

“Вероятно съм бил доста плашещ – съгласява се той сега – Имах склонност да изпадам в бяс.”(Той наистина се е променил: Докато рови в чинията с лазаня зад сцената на една репетиция, сдъвква голям винт, който кой знае как е попаднал там. След няколко мига на втрещяване тихо и с хумор излиза от ситуацията – поне пред мен.)

Уотърс е применал двадесет години терапия и се е помирил с миналото.Междувременно решава проблемите си като истинска рок звезда – сяда зад синтезатора и зад мишпулта в усамотена къща в английската провинция и написва рок опера. С помоща на Гилмър това ще се пръварне в последния велик концептуален албум на тяхното поколение. “Опитвах се да намеря смисъл в живота си – казва той – и до известна степен успях.”

Уотърс винаги е бил колкото визуален творец, толкова и музикален – професионален тест тласка лишения от цели 18 годишен младеж към архитектурното училище, където се среща с бъдещите членове на Pink Floyd Рик Райт и Ник Мейсън – той базира идеята си върху скица която сам е направил. На нея огромна стена е издигната насред спортна зала. Концертът израства от самото начало върху концепция, въпреки че първоначалната идея била да се издига стена пред групата, докато свири а шоуто да свършва с последната тухла. Но с напредването на историята, той си дава сметка, че стената трябва да падне в края.

“Съвсем ясно е, че е имало причина да искам да издигна стена между себе си и публиката – някъде на дълбоко подсъзнателно ниво разбирах колко съм уплашен” – споделя Уотърс.Той прекарва повечето време от януари насам в продуцентското студио в Манхатън – няколко от прозорците му гледат към тухлена стена, съвпадение, на което се забавлява. Краката му са боси, конвърсът без връзки го запарва и той изритва кецовете. Облечен е с дрехите които носи почти всеки ден: тънка черна фланелка, избелени дънки, платинен ролекс. Изглежда е почнал да недочува, не е ясно дали си дава сметка – чаровно извиква: “Какво?”, все едно ти си виновен, че си мънкаш под носа.

“Цялото отдръпване от хората, които съм срещал в младостта си, цялата агресия, обидчивост и трудности идват от факта, че бях абсолютно ужасен във всеки даден миг, че ще ме разберат какъв съм – казва той, - че хората ще открият че не съм този, който искам да бъда. Аз бях издигнал една стена от сексуална несигурност и силно чувство на срам около себе си, която после описах с методите на театъра.”

Той разтоварва цялото бреме в тези песни: скръбта за баща му, омразата към традиционните английски пансиони, разочарованието от неверността на жена му,собственото му мотаене с групата. Като екстра Уотърс добавя елементи от живота на първия фронтмен на Pink Floyd Сид Барет, чиято наркомания и душевна болест довеждат до изгонването му през 1968г. Уотърс запълва лидерската празнина, като подтиква някога култовата артгрупа да запише The Dark Side of the Moon, един от най-продаваните албуми на всички времена.

Въпреки цялата космическа елегантност на музиката на Floyd Уотърс е композитор по инстинкт, който мисли за себе си като музикален примитив – любимите му изпълнители са Ленард Коен, Нийл Иънг и Джон Ленън. “Роджър си пада по фолка – казва Боб Езрин, който съпродуцира The Wall. – Музиката отива там където текстовете те теглят.”

Докато Уотърс композира, той се връща отново и отново на злокобна тринотна тема – станала известна като мелодията от припева на “Another Brik in the Wall(Part II)”, която се повтаря по най различен повод в целия албум. Днес той признава, че мелодията е преработена от риф , който е написал 10 години по-рано – в “Set the Controls for the Heart of the Sun” от 1968г. (в която, почти свръх естествено се пита “Кой е човекът, който застава до стената?”

Преди Pink Floyd да са записали и една нота от The Wall, Уотърс вербува карикатуриста Джералд Скарфи да започне да създава натруфените гротескови надуваеми кукли и карикатури, които до голяма степен дават визията и усещането за албума. Един ден той занася демо записите в дома на художника, настана неудобна тишина – спомня си Скарфи. – Защото каквото и да кажеш щеше да бъде недостатъчно. Тогава рекох: “Страхотно е.” Последва нова неудобна пауза и Роджър каза: “Ами чувствам се все едно си свалих гащите и се изкензах пред теб.”

Уотърс седи неподвижно и гледа как младият Гилмър свири божественото соло от “Comfortably Numb” – вероятно най-великата песен на Pink Floyd. Клипът, който върви на огромен монитор на Мас във видеомонтажното студио, е отдавна изгубена лента, наскоро възстановена, от първите концерти на The Wall, и феновете със сигурност някой ден ще имат възможност да си го купят. Уотърс не е имал намерение да пусне този отрязък. Искал е да види второстепенното соло, изсвирено то резервния китарист Сноуи Уайт, който за разлика от Гилмър, ще участва на предстоящото турне. Но Уотърс поглъща всака секунда от солото и накрая обявява: “Това не е Сноуи.”

Съревнованието наистина е жестоко, но Pink Floyd имат най-грозната раздяла от всички велики рок банди.Уотърс измисля концепцията, написва всички текстове и голяма част от музиката – според него той е неоспоримият лидер на групата. Гилмър обаче не е на същото мнение – той има по-силния глас, един от най-характерните рок китаристи и е създал огромно количество музика.”Всичко се свеждаше най-вече до мен и Дейвид – казва Уотърс. – Бяхме се развили в различна посока. Не исках повече да се карам с него и тъй като бяхме на различно мнение за музиката, политиката и философията, беше ясно, че ще се стигне до сблъсък.”

Групата започва да се разцепва по време на записите за The Wall, когато Уотърс я превръща в средство да предаде своята твърде лична идея. Разпадането идва по време на The Final Cut1, който е почти солов албум на басиста/певец. Той напуска през 1985 и първо се очудва, а после побеснява, когато Гилмър и барабанистът Ник Мейсън решават да продължат под името Pink Floyd. Опитва се да ги спре чрез съдебна забрана, но те свирят на две чудовищни турнета без него, докато самият Уотърс едвам продава билети за концертите в подкрепа на соловите си дискове. “Той не е [Pink Floyd] – казва Уотърс за Гилмър през 1987г. – Ако някой от нас трябва да се нарече с името Pink Floyd това съм аз.” Те се споразумяват, като Гилмър и Мейсън продължават да използват името, но отстъпват всички права на The Wall на Уотърс.

Към 2005 отношенията се затоплят до точката, в която оригиналният състав на групата (без Сид Барет) се събира за концерт на четири песни на Live 8. “Толкова съм благодарен, че успяхме да свирим тези 18 минути, че четиримата сложихме кръст на всичко – казва Уотърс. – Оттогава отношенията между мен и Дейвид се подобриха. НЕ че се виждаме редовно – той живее предимно в английската провинция, а аз – в Манхатън и пътищата ни не се пресичат много често, но няколко пъти когато и двамата се оказахме в Англия, вечеряхме заедно. Но да, вече няма нервничене и война.” По-топлите отношения с Гилмър означават много за Уотърс – той е решен повече да не го обижда.

През юли двамата неочаквано се събират на малък бенефис пред 200 души за събиране на помощи за палестинските деца в Оксфордшир, Великобритания. Идеята е на Гилмър, който обещава на Уотърс, че ако приеме поканата, китаристът ще се появи на някой от концертите на предстоящото турне The Wall и ще свири в “Comfortably Numb”. Освен това Уотърс може да си представи поне още едно изпълнение на Pink Floyd. “Дейвид, Ник и аз може да направим едно събиране някъде, но няма начин то да прерастне в турне – казва той, като намеква, че може да изнесат един бенефисен концерт. – Като на Live 8, но само с нас.Срамота е, че не се събрахме да го направим, преди Рик да почине [през 2008].”

Уотърс и Гилмър вероятно нява да записват повече заедно. Басистът леко се наежва на твърдението, че в сътрудничеството им има някакве неповторима магия. “Със сигурност Дейвид много ми е повлиял при композирането, пре хубавите хармонии и мелодии – казва той. – Но идеята, че съм неспособен да създам нещо с някой друг, което да е съпоставимо с The Wall или с The Dark Side of the Moon, или с Wish You Were Here – не съм съгласен и живото доказателство за това е Amused to Death [соловият му албум от 1992г.], който е изключително красив в някой свои части.

Уотърс не смята, че е от значение, че той е единственият член на Floyd в новото турне на The Wall. “Ако погледнете програмата от 1980г., на първата страница пише: “The Wall: автор и режисьор Роджър Уотърс, изпълняват Pink Floyd. – натъртва той. – Ами моето виждане е, че всеки може да изпълни това произведение. Така се случи, че аз режисирах постановката и участвах в нея – по същия начин, по който го правя и за другата. Но някой от останалите изпълнители са различни.”

За сегашното шоу той заменя Гилмър с двама души – сесийния певец Роби Уайкофот Лос Анджелис на вокалите и виртуоза Дейв Килминстър на китарата. Останалите в групата варират от бившия бендлидер в Saturday Night Live Джи И Смитна китарата и баса до 33 годишния син на Уотърс, Хари, джаз музикант който свири на пиано с баща си от 2002г. насам (гласчето му се чува в началото на “Goodbye Blue Sky” от The Wall и ще ехти всяка вечер по време на новото турне).

следва продължение...

3 коментара:

Светла каза...

Чакам продължението :)

gogi69 каза...

И не ни карай дълго да чакаме... ;)

8 каза...

:) Великолепно! Много ти благодаря, че качваш за онлайн четене материала за Уотърс!