Показват се публикациите с етикет театър. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет театър. Показване на всички публикации
петък, 12 октомври 2012 г.
събота, 7 април 2012 г.
Дон Жуан или любовта към геометрията
четвъртък, 3 ноември 2011 г.
петък, 11 февруари 2011 г.
сряда, 12 януари 2011 г.
четвъртък, 14 октомври 2010 г.
понеделник, 27 септември 2010 г.
Симеон Лютаков за театъра, киното и още нещо.
Интервю на Боряна Тодорова за вестник Народно дело, 25.09.2010г.Театърът
Не знам. Вижда ми се къс хоризонтът. Близък някак си. И това не е по вина на театъра. Такъв е градът. Човек иска да може да прави повече неща и да стига до повече хора. Това тук става трудно. Във Варна стигаш до варненци. Не е широк град, а и публиката е пренаситена от фестивали. Това е.
Има неща, които вътрешно не ти пасват, не са ти по вкуса и понякога ги правиш с нежелание или с не толкова голямо, колкото би искал. В такива моменти професионализмът си казва думата. Включваш го и той си върши работата, но духът ти не е ангажиран на 100%. Човек винаги може да намери начин да се откаже. Ако отидеш при режисьора, чийто проект не ти харесва, и му кажеш, че не искаш да участваш, той надали ще те вземе насила. Инак би действал срещу себе си. Така че щатът не е чак такъв проблем. Той е много особено нещо. Ако няма разбиране в нашата професия между тези, които правят представленията, и тези които участват в тях, то няма никакъв смисъл да си говорите на различни езици.
Нямам нищо против Комиците да се радват на популярност. Там работят някакви пазарни схеми, които при нас не вършат работа. Ако заработят при нас, ние ще се опошлим. В театъра хората трябва да влизат по собствено желание, да отделят нужното време и средства, да искат да възпитат у себе си адекватна оценка към живото изкуство и да си създадат потребност да го консумират, а не да люпят семки пред телевизора и да им излиза по-евтино. Решение на самия зрител е къде да бъде и какво да гледа. Затова казвам, че Комиците и всички тези забавни предавания по телевизиите са на точното място по точното време. Продават се и това е. Те възпитават тези деца, чиито родители не могат да го направят. Но за да си културен трябвада се понапънеш малко. Няма какво да страдаме. Всеки носи отговорност за изобора си.
Реформата
Вероятно има нужда от тази реформа, но от друга страна, не трябва държавата да се опитва да ни вкарва в някакво счетоводство. Тъпо е. Това са пътища на властта да избягат от темата. Обидно е. Заплатите ни, бюджетът ни – те са микроскопични! По-добре дори да не ги споменавам. Това е смешно. Няма да се очудя ако утре държавата започне да иска да си плащам, за да изляза на сцената! Бюджетът ни е половин процент от републиканския. Чувате ли смях в залата?! 1000 души не могат да нахранят... Колегите ми не са виновни, че работят в малъки театри, в малки градове. Българинът е беден и не му е по джоба да си плати адекватната цена на един театрален билет. Трябва ли ние да се направим на велики и да заявим “От утре 60 лв за билет, ако щете влизайте в театъра!”? Никой няма да спечели от това. Държавата трябва да си научи урока, че не може да абдикира от културата и ако продължава упорито да вярва, че може, то нека стои на един крак, защото другият й ще бъде отрязан.
Има парадокси в нашата професия, какъвто е този със съкращаването на пенсионерите. Какво означава пенсионер? Ако е добър и може да играе и публиката го иска, какво значение има на колко години е? От друга страна – пенсионерът си е поработил, има си стажа зад гърба, редно е да освободи път на по-младите. И в тази логика има смисъл. Възможно е тази реформа да изкара хората от салона. Това би било голям удар по нашата култура, която набира сили, при това качествено. Ако се прекъсне тази традиция, много бавно ще можем да я изградим отново. Ще минат години и ще стане голяма, голяма простотия. Дай Боже това да не се случи.
Публиката
Публиката не може да диктува вкус. Масовата култура се консумира “на маса”. Театърът трябва да възпитава вкуса на зрителя.
Мисля, че трябва да сме по-мобилни и да показваме на повече места продукцията си. Варна се изчерпва бързо – колко е театралната публика тук? Ще изиграем един спектакъл 20 пъти и хората ще минат през салона. Играем и в чужбина благодарение на Явор Гърдев, но една птичка пролет не прави.
От друга страна Варна има възможност да поддържа поне 2 театъра, да има конкуренция, за да се съживи атмосферата. Правят се толкова хубави представления, ние самите ужасно много се радваме да играем в тях. Идват наистина добри режисьори.
Свободата
Самоусещането за свобода е водещо за един човек, който се занимава с изкуство. Нищо срамно няма в думата „свободен артист“, даже е прекрасна. Колкото повече хора могат да го правят, толкова по-добре според мен. Това означава, че могат да се изхранват качествено от подобно статукво. Трудно е, да. Но така дишаш нормално. Не мисля и че се налага да правиш компромиси. Ако ги има, значи системата куца, няма предизвикателства за работа, няма качествени предложения. Тогава просто спираш да се занимаваш с това, но аз имам алтернатива. Занимавам се с фотография от 20 г. и мога да оцелявам в тази област доста успешно, стига да реша да се отдам изцяло на това. Би било чудесно моите колеги да са свободни да работят където искат, макар и на практика да е трудно.
Киното
Киното е велико изкуство. Там колкото си по-органичен, толкова по-добре се получават нещата. Страхотно усещане. В театъра трябва да понастъпваш на места, да си по-ярък, за да стигне всичко до публиката. Киното е наслада. Няма артист, който да не иска да участва във филм.
Сега, когато заснех „Още нещо за любовта“, както и 2 късометражки, ми се прииска да подишам по-нашироко. Получих приятни отзиви за играта си от хора, чието мнение ценя, и си казах – защо не. Такива неща ми се правят. На всеки артист му се участва в киното. Сцена, сцена, ама то някак си... Ако ги сменям 5 - 6, ще е по-интересно, но тук взе да ми идва до гуша.
Хората все повече ходят на театър и на българско кино. Виждам го с очите си. Последните 2 г. родните филми са много посещавани. Публиката иска да влезе и да се радва, а и лентите не носят нищо отпреди на гърба си, напротив, те са съвсем ново авторско, или каквото и да е, кино, сегашно. Авторите им осъзнават, че не може вечно да се връщат назад или да бягат от това, а просто го разказват с нормален, хубав език. Те имат стремеж да правят качествени неща, а не да имитират нещо видяно. Особено филмът на Ивайло Христов (б.а. „Стъпки в пясъка“). Беше страхотен в това отношение. Разказва за едни стари неща, но без просташкия език на новото време. Прави го културно. За мен беше страхотно изживяване да гледам този филм. Родом съм от Русе и детството ми премина в едно студийно кино, където даваха невероятни филми. И този глад да получавам същото тук ме измъчва. В Русе сега няма нито един салон. Отвикнах да ходя на кино. Теглих си само от интернет и в един момент даже повярвах, че мониторът е големият екран. Но последните 2 г. с голямо удоволствие започнах отово да ходя, особено когато излезе нещо българско.
Парите
Уви… да, всичко е за малко пари. Дай да го бутаме ние живота да върви, те ще ни плащат малко, а пък ние ще вярваме във великата сила на изкуството. Ей затова не искам да се занимавам с театър. Ние ще дадем всичко, те ще ни дадат малко, но ще сме щастливи, защото сме велики духовни личности, които продавайки евтино труда си, дофинансират изкуството. Самата държава не осъзнава, че тя трябва наравно с нас да участва в това, защото функция на държавата е да възпитава културна нация. А това струва пари.
Моята приятелка понякога ме пита защо така упорито преследвам някакви неща, след като не ми носят нищо. Така са ме научили. Някакво остаряло мислене има в мен, че трябва да преследвам идеали, които някой ми е казал, че трябва да нося. Напоследък започвам да не ги преследвам. Борим се за нещо сами 1000 души без ничия подкрепа. Ей така. Само защото са ни го набили в главата, че трябва да го спазваме като принцип в работата си и ние си го спазваме безплатно.
неделя, 19 септември 2010 г.
Интервю на Явор Гърдев за вестник "Труд" - 18.09.2010
Режисьорът Явор Гърдев пред Вера ЧАЛЪКОВА:
- След хита на годината “Козата или коя е Силвия” по Едуард Олби каква нова провокация от Явор Гърдев да очаква театралната публика?
- Засега нова провокация няма да има, тъй като следващото представление ще направя в Москва. За първи път на руска сцена ще се появи пиеса от носителя на “Пулицър” Трейси Летс. Изключително талантлив американски драматург и актьор. Черната комедия “Убиецът Джо” се случва в Тексас, в едно западнало селище от фургони. Спектакълът ще се продуцира от Театъра на нациите, където в началото на годината направих “Методът Грьонхолм” заедно с художника Никола Тороманов и композитора Калин Николов.
- Българският театър губи ли Явор Гърдев?
- Не съм много склонен на патетични обобщения. Не виждам нищо трагично.
- За вас може би не, но за пристрастните ви почитатели...
- Друго е по-важно. България е все по-малко в състояние да извежда театрални проекти с космополитен хоризонт. Тенденцията е да се локализира театралната дейност. Това за мен е проблематично. В период на отваряне на културните пространства българското по-скоро се затваря и в голяма степен това се дължи на маргинализацията на сектора в държавната политическа доктрина. Изкуствата в България са в много тежко положение. В сравнение със съседни европейски страни изкуствата тук търпят в много по-голяма степен удара на глобалната криза и ефекта на маргиналността, към която ги тика постиндустриалното общество. Навсякъде по света територията на публичните разходи за изкуство се свива минимално, но понеже България отслаби културните си институции в прехода, понеже традициите са по-скоро крехки и понеже културата не е особена ценност тук (въпреки че винаги се твърди обратното!) процесът се усеща много по-силно. Този ефект се получава и в други страни, но култури като немската и френската имат силен имунитет, тъй като изкуствата действително са в скалата на споделените ценности. Там защитата се удържа на държавно ниво. В България намаляването на субсидията е съпроводено от риторика, която говори за обратното - че нещата се случват, за да стане по-добре. Единствената устойчива тенденция в този сектор обаче от 20 години насам е постепенното му свиване. Абсолютен песимист съм, че нещата ще се променят в обратна посока. Мисля, че оттук нататък средствата за култура няма да се върнат на по-високи нива. Те ще търпят единствено регрес. Всяко правителство ще казва обратното, но, уви, ще върши това.
- Но сте съгласен, че системата трябва да се промени. От каква реформа се нуждае театърът?
- Съгласен съм, разбира се. Не реформа се провежда обаче, а съкращение на средствата. Реформа в случая е евфемизъм. Това название се употребява, за да се внесе позитивен дух. Откакто съм в този бранш, винаги съм бил реформистки настроен и винаги съм искал нещата да се оптимизират. Защото на административно ниво българският театър действа по много демодиран начин. Секторът обаче е оставен на доизживяване и никой с добра квалификация не би отишъл да работи за такива пари в театрите например. Естетиките все повече се диктуват от пазара, което обратно на общата икономическа логика понижава качеството им. Изкуствата са парадоксална сфера. В тях принципът за повишаване на качеството поради по-широко търсене не е задължително валиден. Това е другият принципен конфликт, тъй като в основата на философията на тази реформа много ясно и категорично стои пазарният принцип. Заявява се, че ценно в театъра е това, което най-лесно се продава. Следователно с публични средства трябва да се подкрепя това, което най-лесно се продава. Това е уникален принос в световната културна политика. В нито една европейска държава това не може да бъде артикулирано политически, без да предизвика опустошителен смях. Тук държавата се грижи за устойчивото развитие на сектора не повече, отколкото бизнесмен с ланец за глобалното затопляне.
- Министърът би ви отговорил: разберете, в криза сме.
- Много добре разбирам, че е криза, но става дума за фундаментален проблем в разбирането. Защото държавата в европейските случаи стои именно, за да защитава националната култура от процесите на глобализацията, които я изтикват в зоната на чисто пазарното действие. Това е част от държавния суверенитет. Да се казва от едно правителство, че културата ще бъде подведена изцяло под пазарен принцип, такава политика никъде в Европа няма. Нашата страна е флагман. Това е толкова крайно дясно, че почти е захапало опашката на крайно лявото. Ето, моите политически възгледи например общо взето имат тенденция към консерватизъм във фискалната сфера и либерализъм в социалната, т. е. смятам, че контролът върху разходите трябва да е оптимален и те да се управляват разумно. Но в момента в театрите под мениджмънт се разбира стопирането на работата заради ограничения в разходите. А в ситуация, в която се обявява, че няма да има дейност, не може да има никакво развитие. Според мен такъв тип философия на реформата извършва единствено и само едно - без да го заявява публично, признава, че този сектор няма ценност и че е на доизживяване. Ако кажем например, че най-хубавата музика е тази, която най-лесно се продава, държавата на секундата трябва да затвори всички филхармонични оркестри и да започне мащабно да дотира чалга индустрията. Ролята на европейския тип държава е да отстоява зони на културна традиция, иновативни естетики и критична идейност, които са отвъд тежненията на директната комерсиалност. И е пълен абсурд държавата да стимулира самата тази комерсиалност. Защото тя и така добре живее от собствения си пазар и се издържа от него. Въпросът е в това имаме ли ние съгласие или нямаме, че някои сфери в обществото не съществуват според пазарния принцип. Очевидно нямаме съгласие. Всички аспекти на живота постепенно се експроприират и влизат в унифициращата и тотализираща рамка на универсалната икономическа логика, докато на финала на този процес културата не се окаже един от опитомените сектори на индустрията. Секторът “забавление”. Когато изкуствата бъдат изцяло изтласкани в този сектор, в тази пазарна ниша, обществото вече няма да има никакъв критически имунитет.
- Но не сте ли съгласен, че реформата ще даде възможности на свободния артист?
- Ще даде, но върху намалена бюджетна рамка. Да, сякаш ще преодолеем уравниловка, която е несправедлива, и може би тези, които работят повече, вече ще получават повече от тези, които работят по-малко, но, забележете, всичко това ще се случи в рамката на постоянно намаляващ общ бюджет за сферата. Като цяло държавата отново е в настъпление срещу сектора. Тя казва: Вижте, нас вече не ни интересува дали вие ще си разпределяте парите по социален принцип, или ще ги разпределяте според това кой работи повече и кой по-малко. Важното обаче е да изхарчите по-малко пари. Тоест ние не възнамеряваме да инвестираме повече пари във вас, а напротив, възнамеряваме постепенно да оттегляме инвестицията си, защото мислим, че тя е безполезна. Правителството, разбира се, не казва това, но това прави.
- Неотдавна по повод предстоящата реформа цитирахте “Крал Лир”: “Не давай на човека нищо друго освен необходимото в живота и той ще заживее като скота.” В такава ситуация ли сме сега?
- В тази ситуация сме отдавна. Сега просто се изостря. Може би, за да се оттървем от илюзиите. Защото това кое е ценно за едно общество се вижда в момент, когато обществото е затруднено икономически. Тогава то решава кое е важно и кое - не. И ето, то решава. Така илюзиите отпадат, а публичните риторики лъсват в манипулативната си нелепост.
Културата, изкуствата са по принцип излишества. Ако се приложи еснафска гледна точка към въпроса, тогава без тях определено може. Няма какво да си кривим душата. И Шекспир поставя именно този проблем, говорейки чрез устата на крал Лир - когато се лишим от всичко, без което можем, тогава има два варианта: или да станем светци, или да станем скотове. В 99 процента от случаите се случва второто. Тази философия, проведена докрай към едно общество, е по-скоро съсипваща, тъй като по-голямата част от хората ще се окажат в плен на втория вариант.
- Възможно ли е да се завърне мизерията в киното с 1-2 филма годишно? Провали се например стартът на втория ви филм “Цинкограф” поради неуредено финансиране...
- Не, той не се е провалил. Случи се това, което обикновено се нарича календарен конфликт, когато човек работи с две-три годишен план напред и има програмирани ангажименти. “Цинкограф” трябваше да се снима това лято и да бъде завършен до края на годината. Не можа да се случи по причини от бюджетен характер. Наложи се проектът да бъде отложен с една година. Аз обаче вече имах договореност през следващата година да работя по кинопроект в Русия, който от своя страна е вързан с календарни планове и графици на руски актьори, които също работят с програмирани занапред ангажименти. “Цинкограф” е проект, който претърпя дълго развитие и определено ще се снима, но вече едва ли от мен.
- Гледали ли сте напоследък филм, който да ви е разтърсил, да ви е накарал да се замислите дали да се занимавате с кино?
- Последният ми много голям киноспомен е “Антихрист”. Тази година в Кан също имаше впечатляващи филми, но не чак толкова разтърсващи. Докато Ларс фон Трир остава в състояние да ме разтърсва всеки път. Разбира се, докато не се яви някакво изключение, но такова засега не се е явило.
- Какво мислите за нашумялата идея на министъра избрани творци да получават ордени плюс месечна премия към пенсията?
- Всяка идея за подкрепа на хората в тази възраст не е лоша. Но лично аз вярвам на процедури, които се основават на дългосрочен и рационален план. За тази цел има икономически механизми, които биха могли да осигурят една такава пенсия още докато човек работи. Знаете много добре как толерирането на едни хора за сметка на други се посреща в малките традиционни общества, особено в Югоизточна Европа. Става ад и за тези, които не са получили ордена, и за тези, които са го получили. И двете страни моментално ще са готови да си нанесат тежки рани и да се оскърбят публично. В крайна сметка уважението за избраните ще се превърне в тяхно унижение. Така обикновено става в нашия край, където всякаква форма на толериране и утвърждаване на авторитет е съпроводена от мигновен публичен линч. Не съм видял в България на някого да не му е излязло през носа, че е направил нещо хубаво. Или даже, че е направил въобще нещо... Харесването, за демократичен баланс, винаги е съпроводено от тикане на физиономията в калта. И двете - в истеричен ключ. В нашето малко и не съвсем уютно общество твърде дълго вече живеем в режим на взаимно огорчение един от друг, от самия факт, че ни има един до друг. Затова такъв преференциален тип пенсионна политика ми се струва взривоопасен. Понеже твърде силно ще раздразни комплекса за малоценност у тези, които няма да получат, и чувството за вина у онези, които ще получат.
четвъртък, 29 април 2010 г.
Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм
Българската култура е задният двор на съвременното българско общество. Творците на художествени ценности са изправени до стената, тяхната мисия е подценявана ежедневно, с надменност, която погубва основни черти на българския характер. Този процес се развива в последните 20 г. с презумпцията, че всичко останало в нашето общество е по-съществено. Това не е просто грешка на растежа, а беда, чиито поражения тепърва ще се разкриват пред нас. Политиката на прехода нанесе удар на българската духовност, изключвайки постепенно нейното приложно поле от дневния ред на обществения дебат. Всъщност дебат нямаше. За това сме виновни и ние, дейците на българската култура и изкуство, заедно с журналистите и обществените организации, защото мълчахме виновно пред политиците.
Даже т.нар. художествена критика, която освен творческия процес би следвало да анализира и цялостния разпад на обществото, се задоволяваше с терминологична еквилибристика и носеше гордо огърлиците от словесни бисери по тялото си - безполезни за суровото ежедневие на пътя, по който вървяхме.
Началото на 90-те години завари българската култура с бюджет от 340 млн. лв. За 20 г. той се срина до 102 млн. (в съпоставимо съотношение спрямо долара тогава и сега)под ехидните усмивчици на макроикономистите, които многократно доказаха своята интелектуална немощ. Отказът от развитието на културата и духовността в България се вижда всекидневно с просто око - бедност цари в нашето общество, бедност, детерминирана от абсолютния знак на равенство между телевизионните риалити предавания и жалката безпомощност на политическия дебат както в парламента, така и в територията на осакатеното гражданско общество. Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм за това, че вече 20 г. не можа да създаде българска културна стратегия. Нашето общество не знае какво иска, няма визия за своето развитие и партийните вождове много ловко подмениха основните свои задачи за изграждане концепцията за модерна България с миража Европейски съюз. Членството в Евросъюза още повече драматизира проблема, който искам ясно да дефинирам - ние не знаем какво искаме да се случи с България не знаем за каква бъдеща България мечтаем, не знаем от какво културно поле се нуждаем, за да просперира страната ни. Как да се развива нашата държава, какво бъдеще очаква нейните граждани, кои са основните приоритети на нашето общество? Без дефинирането на културна стратегия обществото ни не може да си отговори на тези въпроси.
Азбучна истина е, че културата в най-широкия смисъл на тази дума е върхът на обществената пирамида. Най-точно го е определил Николай Бердяев още през 1924 г.: “Не в икономиката и в политиката е смисълът на нашето съществувание, а в културата.” Културата и изкуството са върхът на образованието. Те са осъзнат процес на непрестанно самообразование, развитие на самосъзнанието, аналитичен разрез на битието. Чрез тях човек може да отговори на въпроси, непосилни за науката, непосилни и за религията.
А театърът в частност е мястото, където обеднелият и обезверен българин може да намери мъничко щастие, да открие съмишленици, които го подкрепят и се стараят да отнемат неговото отчаяние. А ако той е паднал на колене, да го изправят и да го възвисят.
Днес българският театър се нуждае от реформа, защото той остана непокътнат от времето на соца и неговата териториална еднаквост на принципа на бившите окръзи е изпразнена от идеология, от смисъл, от качества. Старата система на заплащане, базирана на принципа “екзистенц-минимум” като ниски работни заплати, плюс “екзистенц-максимум” във вид на премии за идеологически “правилни” тези се срина от само себе си. Но остана ниското заплащане на “екзистенц-минимума”. Запази се и просоциалистическата централизация. Няма обвързаност между качеството на труда и неговите резултати. Затова в повечето театри има само заплати, без да има добър театър.
Основното противоречие днес идва от новата икономическа среда, която сблъска свободните пазарни отношения, в които трябва да съществува театърът, и неговата ограничителна бюджетна формула. И от двете имаме по малко, без да сме в състояние да се определим какво точно искаме да постигнем. Хем работим по правилата на пазара и конкуренцията, хем сме в бюджетната рамка. Като добавим и абсурда на системата СЕБРА (за бюджетно електронно разплащане), картината става още по-жалка. Защото на 100 метра по-нататък - в Столична община, този проблем бе решен с идването на Бойко Борисов като кмет. Столичните театри са изцяло на бюджетна издръжка, приходите от билети се разпределят по схема между театъра и общината и служат за стимулиране на дейността. Просто и ясно - и “екзистенц-минимум”, и “екзистенц-максимум”, ако работите добре и имате достатъчно много публика.
Аз съм противник на тезата, че театрите в България са много. Според мен театри може да има навсякъде - и държавни, и общински, и корпоративни, и частни, и самодейни, и задължително независим ъндърграунд. Тук няма и не може да има мяра
Колкото повече, толкова по-добре. Но всяка една трупа, всяка една община трябва да доказва и отстоява съществуването на своя театър ежедневно. Дълбоко погрешно е чиновници в София да решават какъв театър е нужен на гражданите на Силистра, да речем. Това е мисия на местния политически, граждански и творчески елит. Това трябва да е техният избор за начина, по който искат да живеят. Тази свобода трябва да е гарантирана.
Театрите са най-успешната част от дейността на МК - те имат най-много зрители, най-висок процент на възвръщаемост на вложените средства, въпреки че има ясно обособени две групи - подчертано успешни, които разходват половината от бюджета за театър (около 12 млн. лв.), и подчертано вегетиращи, които разходват втората половина от бюджета (също 12 млн. лв.). Но не в закриването на театри е решението, а в преструктурирането.
Главният въпрос сега е Министерството на културата да реши какъв е кръгът на задължителното осигуряване на мрежа на държавните професионални театри. В момента има театри със състав от 11, 14, 23, 32 щатни бройки - пълен абсурд и разхищение на средства. За да е професионален, един театър не може да има под 60 души творчески и обслужващ персонал. Добре, но колко и какви трябва да са тогава театрите? Какви да са параметрите на реформата в театъра?
Моите разсъждения са в подкрепа на тезата, че трябва да има 2 пояса на територията на страната:
- първият е на държавните театри, което означава държавен стандарт при определяне на броя артисти и служители, които гарантират професионален и високохудожествен театър, ситуирани според количество потенциални зрители (градове с голямо население, наличие на университет и съответната общност);
- вторият пояс е на общинските театри в по-малките градове, които работят основно като открити сцени и по координирана програма приемат спектакли от най-добрите държавни институти. А ако съответната община има мъдростта да знае, че регионалната творческа интелигенция е богатство, и има средствата за субсидиране, то тогава нека формира регионалната трупа на своя издръжка.
Задължително трябва да се запази сградният фонд - това е богатство, от което страната ни има нужда. Тук всяко посегателство трябва да се пресича в зародиш и да се защитава всеки театър, без да има значение какъв е неговият статут или ранг.
Задължително трябва да се освободи заплащането на творческия труд, защото твърдата рамка на бюджетните заплати е основна пречка за развитието на театъра днес. Формули има достатъчно много - и твърд щат плюс премия за категория роля, свободно договаряне с граждански договори, системата на творческите агенти, импресарски къщи и т.н.
Ясно трябва да се дефинират задачите, които МК поставя на различните театри, а от тук и формулите за финансиране - кои са изцяло на 100% бюджетна издръжка, кои са на смесено финансиране, кои са на пазарен принцип или чрез фондова подкрепа.
Средствата в държавния бюджет за подкрепа и развитие на културата трябва не да се намаляват, а да се увеличават. Защото така ще се гарантира по-добрият начин на живот на българите - чрез книгата, театъра, операта, киното, изобразителното изкуство.
Неотдавна в едно аналитично предаване на БНТ се води дълга дискусия. След национално гласуване се оказа, че българите смятат за най-важно събитие през ХХ век “българското оперно чудо”. Чувствам се горд! Защото това е най-силната защита в подкрепа за нашата култура и изкуство. Народът ни просто и ясно го определи - просперитетът на България е свързан с развитието на културата и изкуството. Всички, които се противопоставят на тази безхитростна народна истина ги чака забвение. И всички, които работят в защита на духовното ни израстване, ще останат като стожери в историята на България.
Какво ни е нужно, за да оцелеем като нация?
Държавна културна стратегия. Законодателна уредба, закриляща изкуството. Прогресиращо финансиране на културата.Изкуството и в частност театърът са по-добрият начин на живот. Бъдещето на България е свързано с нейното духовно възраждане. Това не е просто задача, това е мисия. Кой ще има смелостта да я поеме? Има ли кой?
Павел Васев, директор на Народния театър
Даже т.нар. художествена критика, която освен творческия процес би следвало да анализира и цялостния разпад на обществото, се задоволяваше с терминологична еквилибристика и носеше гордо огърлиците от словесни бисери по тялото си - безполезни за суровото ежедневие на пътя, по който вървяхме.
Началото на 90-те години завари българската култура с бюджет от 340 млн. лв. За 20 г. той се срина до 102 млн. (в съпоставимо съотношение спрямо долара тогава и сега)под ехидните усмивчици на макроикономистите, които многократно доказаха своята интелектуална немощ. Отказът от развитието на културата и духовността в България се вижда всекидневно с просто око - бедност цари в нашето общество, бедност, детерминирана от абсолютния знак на равенство между телевизионните риалити предавания и жалката безпомощност на политическия дебат както в парламента, така и в територията на осакатеното гражданско общество. Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм за това, че вече 20 г. не можа да създаде българска културна стратегия. Нашето общество не знае какво иска, няма визия за своето развитие и партийните вождове много ловко подмениха основните свои задачи за изграждане концепцията за модерна България с миража Европейски съюз. Членството в Евросъюза още повече драматизира проблема, който искам ясно да дефинирам - ние не знаем какво искаме да се случи с България не знаем за каква бъдеща България мечтаем, не знаем от какво културно поле се нуждаем, за да просперира страната ни. Как да се развива нашата държава, какво бъдеще очаква нейните граждани, кои са основните приоритети на нашето общество? Без дефинирането на културна стратегия обществото ни не може да си отговори на тези въпроси.
Азбучна истина е, че културата в най-широкия смисъл на тази дума е върхът на обществената пирамида. Най-точно го е определил Николай Бердяев още през 1924 г.: “Не в икономиката и в политиката е смисълът на нашето съществувание, а в културата.” Културата и изкуството са върхът на образованието. Те са осъзнат процес на непрестанно самообразование, развитие на самосъзнанието, аналитичен разрез на битието. Чрез тях човек може да отговори на въпроси, непосилни за науката, непосилни и за религията.
А театърът в частност е мястото, където обеднелият и обезверен българин може да намери мъничко щастие, да открие съмишленици, които го подкрепят и се стараят да отнемат неговото отчаяние. А ако той е паднал на колене, да го изправят и да го възвисят.
Днес българският театър се нуждае от реформа, защото той остана непокътнат от времето на соца и неговата териториална еднаквост на принципа на бившите окръзи е изпразнена от идеология, от смисъл, от качества. Старата система на заплащане, базирана на принципа “екзистенц-минимум” като ниски работни заплати, плюс “екзистенц-максимум” във вид на премии за идеологически “правилни” тези се срина от само себе си. Но остана ниското заплащане на “екзистенц-минимума”. Запази се и просоциалистическата централизация. Няма обвързаност между качеството на труда и неговите резултати. Затова в повечето театри има само заплати, без да има добър театър.
Основното противоречие днес идва от новата икономическа среда, която сблъска свободните пазарни отношения, в които трябва да съществува театърът, и неговата ограничителна бюджетна формула. И от двете имаме по малко, без да сме в състояние да се определим какво точно искаме да постигнем. Хем работим по правилата на пазара и конкуренцията, хем сме в бюджетната рамка. Като добавим и абсурда на системата СЕБРА (за бюджетно електронно разплащане), картината става още по-жалка. Защото на 100 метра по-нататък - в Столична община, този проблем бе решен с идването на Бойко Борисов като кмет. Столичните театри са изцяло на бюджетна издръжка, приходите от билети се разпределят по схема между театъра и общината и служат за стимулиране на дейността. Просто и ясно - и “екзистенц-минимум”, и “екзистенц-максимум”, ако работите добре и имате достатъчно много публика.
Аз съм противник на тезата, че театрите в България са много. Според мен театри може да има навсякъде - и държавни, и общински, и корпоративни, и частни, и самодейни, и задължително независим ъндърграунд. Тук няма и не може да има мяра
Колкото повече, толкова по-добре. Но всяка една трупа, всяка една община трябва да доказва и отстоява съществуването на своя театър ежедневно. Дълбоко погрешно е чиновници в София да решават какъв театър е нужен на гражданите на Силистра, да речем. Това е мисия на местния политически, граждански и творчески елит. Това трябва да е техният избор за начина, по който искат да живеят. Тази свобода трябва да е гарантирана.
Театрите са най-успешната част от дейността на МК - те имат най-много зрители, най-висок процент на възвръщаемост на вложените средства, въпреки че има ясно обособени две групи - подчертано успешни, които разходват половината от бюджета за театър (около 12 млн. лв.), и подчертано вегетиращи, които разходват втората половина от бюджета (също 12 млн. лв.). Но не в закриването на театри е решението, а в преструктурирането.
Главният въпрос сега е Министерството на културата да реши какъв е кръгът на задължителното осигуряване на мрежа на държавните професионални театри. В момента има театри със състав от 11, 14, 23, 32 щатни бройки - пълен абсурд и разхищение на средства. За да е професионален, един театър не може да има под 60 души творчески и обслужващ персонал. Добре, но колко и какви трябва да са тогава театрите? Какви да са параметрите на реформата в театъра?
Моите разсъждения са в подкрепа на тезата, че трябва да има 2 пояса на територията на страната:
- първият е на държавните театри, което означава държавен стандарт при определяне на броя артисти и служители, които гарантират професионален и високохудожествен театър, ситуирани според количество потенциални зрители (градове с голямо население, наличие на университет и съответната общност);
- вторият пояс е на общинските театри в по-малките градове, които работят основно като открити сцени и по координирана програма приемат спектакли от най-добрите държавни институти. А ако съответната община има мъдростта да знае, че регионалната творческа интелигенция е богатство, и има средствата за субсидиране, то тогава нека формира регионалната трупа на своя издръжка.
Задължително трябва да се запази сградният фонд - това е богатство, от което страната ни има нужда. Тук всяко посегателство трябва да се пресича в зародиш и да се защитава всеки театър, без да има значение какъв е неговият статут или ранг.
Задължително трябва да се освободи заплащането на творческия труд, защото твърдата рамка на бюджетните заплати е основна пречка за развитието на театъра днес. Формули има достатъчно много - и твърд щат плюс премия за категория роля, свободно договаряне с граждански договори, системата на творческите агенти, импресарски къщи и т.н.
Ясно трябва да се дефинират задачите, които МК поставя на различните театри, а от тук и формулите за финансиране - кои са изцяло на 100% бюджетна издръжка, кои са на смесено финансиране, кои са на пазарен принцип или чрез фондова подкрепа.
Средствата в държавния бюджет за подкрепа и развитие на културата трябва не да се намаляват, а да се увеличават. Защото така ще се гарантира по-добрият начин на живот на българите - чрез книгата, театъра, операта, киното, изобразителното изкуство.
Неотдавна в едно аналитично предаване на БНТ се води дълга дискусия. След национално гласуване се оказа, че българите смятат за най-важно събитие през ХХ век “българското оперно чудо”. Чувствам се горд! Защото това е най-силната защита в подкрепа за нашата култура и изкуство. Народът ни просто и ясно го определи - просперитетът на България е свързан с развитието на културата и изкуството. Всички, които се противопоставят на тази безхитростна народна истина ги чака забвение. И всички, които работят в защита на духовното ни израстване, ще останат като стожери в историята на България.
Какво ни е нужно, за да оцелеем като нация?
Държавна културна стратегия. Законодателна уредба, закриляща изкуството. Прогресиращо финансиране на културата.Изкуството и в частност театърът са по-добрият начин на живот. Бъдещето на България е свързано с нейното духовно възраждане. Това не е просто задача, това е мисия. Кой ще има смелостта да я поеме? Има ли кой?
Павел Васев, директор на Народния театър
събота, 10 април 2010 г.
неделя, 31 януари 2010 г.
вторник, 5 януари 2010 г.
четвъртък, 26 ноември 2009 г.
сряда, 11 ноември 2009 г.
"Народно дело" ме уволни от варненския театър, от "Дарик" отричат
Днес от страниците на вестник "Народно дело" научих, че вече не съм член на трупата на Драматичен Театър "Стоян Бъчваров", в електронната публикация на "Дарик" относно 50-тото представление на "Крум" научавам, че все още крепя щата. Къде е истината!? Честито 50-то, колеги ;)
петък, 3 април 2009 г.
събота, 21 март 2009 г.
Сесията от кървавия Аид е на път да намери своята реализация.
... и вече я намери. Това са четири от общо петте предложения за рекламен болборд на стартовия спектакъл на "Модерен театър" в столицата. Пиесата на Ясмина Реза, поставена от Пламен Марков ще се появи на бял свят в самото начало на април. Притесняваше ме многото кръв, но синият заместител от рекламите на дамски превръзки не върши работа в случая. Избраният вариант е първият горе в ляво. На добър час, колеги!
събота, 21 февруари 2009 г.
петък, 23 януари 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)