енов
понеделник, 14 април 2008 г.
сряда, 9 април 2008 г.
вторник, 8 април 2008 г.
Deadline
Ден първи.
- Знаеш ли какво е да чувстваш, че имаш всичко?
- Не – отговорих.
- Но да го имаш през стъкло?
- Защо?
- Защото не е истинско... и не можеш да имаш нищо от това, това е една фалшива свобода...
- Нещо като “На ти свобода сакати човече и си я наври в гъза!” Това ли имаш предвид?
- Да. Имаш достъп до всичко, можеш да се ебеш както си искаш с който си искаш, да работиш каквото си искаш и в крайна сметка ... не можеш, защото това е лъжа! Този свят е за глупаци и аз искам да се науча да съм такъв глупак... Да си вярвам, да се надявам ... и знаеш ли почти съм глупак вече, всеки ден така си живея и в края на краищата....... – и монологът продължи. Спрях да слушам.
Хранех се като герой от книга на Фокнър, разсъждавах като всезнаещия мистик на Кастанеда, вместо марихуана дърпах фалшива гръцка Карелия и повтарях забитата в съзнанието ми фраза на Бекет: “Няма АЗ, няма ИМАМ, няма СЪМ...” Единственото нещо от което имах нужда сега беше помощ. Ръка, надвесен над мен и думата “Стани!”. Ръка... стани... - ебати тъпата чекиджииска смешка. Тихо... Дори хамстерите спят, а в интернет четох, че по това време на денонощието са активни. Тия от Гугъл са луди – нито един верен линк нямат. Да, абсолютно тихо...
Една от най трогателните любовни истории, които съм чувал през живота си, чух в Сахара през една студена януарска нощ. Един бедуин, Насер се казваше, изнамери отнякъде огромен маслинов ствол, качи го на покрива на стария Нисан на баща си, нотовари ни три маймуни, две български и една холандска порода, каза на най добрия си приятел да виси отвън на джипа защото вътре от багаж и маймуни не остана място и ни подкара към (ебаси иронията) термичен извор насред пясъците, забит поне на сто километра от оазиса в който бяхме отседнали. Запалихме маслината, огън – приказка. Бирата която бях натъпкал във фотографската си раница вместо обективи, далеч от очите на всевиждащия Аллах, така развърза устата на всички ни и най вече на приятеля на Насер (прости ми момче, твоето име е едно от малкото които не помня), че просто нямаше как историята която чух тогава, за любовта между него и едно момиче от оазсиа, да не бъде най красивата на света. Няма да я разказвам цялата – лична е, Насер ми каза, че би дошъл накрай света ако имам нужда от помощ някой ден, та знам ли го, да не ме намери по друг повод, за това без детайли. Момчето заразказва: познава я от малка, най красивата от всички там, и тя го харесвала отдавна, разменяли си погледи постоянно в петъците в които тя излизала от вкъщи със семейството си, старшна , страхотна любов, описа ни външността й – очите, лицето, тялото, гласът – всичко! Но, уви, никога не са разговаряли (!!!) с изключение на далечното детство. Той беше беден и мислеше, че няма да има големи шансове един ден когато отиде при баща й за да иска ръката й. Разплака се, всички се разплакахме... стоях онемял и исках да му помогна, невероятно развълнуван бях. После той каза, че ако не друго, че ако дори не му е съдено да я докосне, то поне би искал да поговри с нея някой ден, преди да я омъжат за друг... само да поговори..да и каже с думи, че я обича. Настана дълга пауза. Горяща маслина, огромни дюни, топъл извор, нощ, абе Шехеразада. И аз се изцепих: “GSM имаш ли?”, “Да” каза момчето, “Можеш ли да и намериш номера?”, “Мога” – каза... “Напиши и sms!”...
След като го казах, осъзнах, че убих птичка в полет... Повдигна ми се.
Не ми се разказва нататък.
- Знаеш ли какво е да чувстваш, че имаш всичко?
- Не – отговорих.
- Но да го имаш през стъкло?
- Защо?
- Защото не е истинско... и не можеш да имаш нищо от това, това е една фалшива свобода...
- Нещо като “На ти свобода сакати човече и си я наври в гъза!” Това ли имаш предвид?
- Да. Имаш достъп до всичко, можеш да се ебеш както си искаш с който си искаш, да работиш каквото си искаш и в крайна сметка ... не можеш, защото това е лъжа! Този свят е за глупаци и аз искам да се науча да съм такъв глупак... Да си вярвам, да се надявам ... и знаеш ли почти съм глупак вече, всеки ден така си живея и в края на краищата....... – и монологът продължи. Спрях да слушам.
Хранех се като герой от книга на Фокнър, разсъждавах като всезнаещия мистик на Кастанеда, вместо марихуана дърпах фалшива гръцка Карелия и повтарях забитата в съзнанието ми фраза на Бекет: “Няма АЗ, няма ИМАМ, няма СЪМ...” Единственото нещо от което имах нужда сега беше помощ. Ръка, надвесен над мен и думата “Стани!”. Ръка... стани... - ебати тъпата чекиджииска смешка. Тихо... Дори хамстерите спят, а в интернет четох, че по това време на денонощието са активни. Тия от Гугъл са луди – нито един верен линк нямат. Да, абсолютно тихо...
Една от най трогателните любовни истории, които съм чувал през живота си, чух в Сахара през една студена януарска нощ. Един бедуин, Насер се казваше, изнамери отнякъде огромен маслинов ствол, качи го на покрива на стария Нисан на баща си, нотовари ни три маймуни, две български и една холандска порода, каза на най добрия си приятел да виси отвън на джипа защото вътре от багаж и маймуни не остана място и ни подкара към (ебаси иронията) термичен извор насред пясъците, забит поне на сто километра от оазиса в който бяхме отседнали. Запалихме маслината, огън – приказка. Бирата която бях натъпкал във фотографската си раница вместо обективи, далеч от очите на всевиждащия Аллах, така развърза устата на всички ни и най вече на приятеля на Насер (прости ми момче, твоето име е едно от малкото които не помня), че просто нямаше как историята която чух тогава, за любовта между него и едно момиче от оазсиа, да не бъде най красивата на света. Няма да я разказвам цялата – лична е, Насер ми каза, че би дошъл накрай света ако имам нужда от помощ някой ден, та знам ли го, да не ме намери по друг повод, за това без детайли. Момчето заразказва: познава я от малка, най красивата от всички там, и тя го харесвала отдавна, разменяли си погледи постоянно в петъците в които тя излизала от вкъщи със семейството си, старшна , страхотна любов, описа ни външността й – очите, лицето, тялото, гласът – всичко! Но, уви, никога не са разговаряли (!!!) с изключение на далечното детство. Той беше беден и мислеше, че няма да има големи шансове един ден когато отиде при баща й за да иска ръката й. Разплака се, всички се разплакахме... стоях онемял и исках да му помогна, невероятно развълнуван бях. После той каза, че ако не друго, че ако дори не му е съдено да я докосне, то поне би искал да поговри с нея някой ден, преди да я омъжат за друг... само да поговори..да и каже с думи, че я обича. Настана дълга пауза. Горяща маслина, огромни дюни, топъл извор, нощ, абе Шехеразада. И аз се изцепих: “GSM имаш ли?”, “Да” каза момчето, “Можеш ли да и намериш номера?”, “Мога” – каза... “Напиши и sms!”...
След като го казах, осъзнах, че убих птичка в полет... Повдигна ми се.
Не ми се разказва нататък.
понеделник, 7 април 2008 г.
България не ме обича, а аз съм егати пича!
България не ме обича, а аз съм егати пича
(да ти е... майката) ...
Ъпсурт
Твърде е възможно и да е така. Дори е твърде възможно всеки да се чувства така в собствената си страна, но както се казва – другите да се оправят както могат, моята кочина (родина) си е България – "Нашата мила родна страна". Аз съм от хората, живели и преди, и след онази избледняваща вече черта, разделяща ни от светлия социализъм. Познавам хора, живели само “преди”, сега познавам и хора, живели само “след”. Хората от “преди” мразеха и обичаха силно, вярваха и невярваха. Вярващите не бяха никак малко и никак малко не бяха вярващите и лъжещите. За невярващите какво да кажа – слагаха си главата в торба и опъваха заради децата си – поне те в историческата забрава след тях да живеят добре, нетормозени. Няма да ми е трудно по чисто носталгична линия да преразказвам дълго за това време, забележете – носталгична! Да, без да лъжа себе си ще го призная, макар моето семейство да беше от невярващите в светлата идея, дори повече, но това е друга тема. Бих искал да говоря за друго – за хората от сегашното време, никога нестъпвали отатък и за наследството, носещи в себе си. Адски трудна задача. О, думи, елате!
Гледам ги, говоря с тях, работя с тях – възхищавам им се! Свободни, необременени, смели, наивни дори, без притеснение, опитващи се винаги да кажат какво мислят, да се защитят, да те напсуват смело дори за инакомислието ти...истински свободни хора, да им завидиш. Дори заразителни понякога. Умни, да най вече умни - на думи, по смисъл, по форма. Забавляващи се – пълноценно, безотказно, до дупка. Мечтаещи. Знаещи цената си. Много думи, описващи младостта могат да се включат тук.
Навремето, когато завършвах училище, така се падна, че беше точно онази мътна 91-ва година, страхът се люспеше от моето поколение главоломно бързо, с часове. Ако днес си премълчал нещо, защо утре да не вземеш да си отовриш устата и да го кажеш, какво толкова, демокрация е вече, ей. Преспиваш една нощ и на следващия ден вече нищо не може да те спре да бъдеш още едно стъпало по-свободен. Ето така в изкачването на стъпалта на моята свобода един ден в час по информатика (мисля, че оценките за годинта вече бяха оформени и поради тази причина часовете протичаха в разговори за какво ли не), барабар Петко с мъжете и аз реших да се орепча на своя учител, обяснявайки му колко не е прав по изтънчените теми на новото време, в което отскоро живеем. Невероятно културен човек, мъдър по своему – училище, ученици, опит за диалог с тях. Взех думата по едно време, станах и го овиках в дълъг разобличаващ го монолог, дори го изкарах виновен за това че се е родил в кофти време и е възпитан от кофти общество. Останах доволен от себе си, той замълча, преглътна обидата и по форма, и по смисъл. До завършването вече не ми проговри, но на кого му пука – нали му го казах.
Сега съжалявам толкова много, че се моля да го срещна на улицата някой ден, да го заговоря и да му се извиня – вероятно за нещо, което той отдавна ще е забравил. Тогава си дадох свободата да бъда глух и викащ...и повярвах в нея. От тишината на детството си преминах в крясъка на новото време и вместо да поправя грешката я затвърдих, легитимирах и се подписах под нея.
Не бях сам, зад мен стоеше цяла България. Тя зяд мен, аз зад нея, подпомагахме се взаимно и неуморно. Не само това, а дори аз и тя (България) пренасяхме този стил в семействата си, в училищата, на работа, в любовта си. Колкото по-глух, толкова по-прав, колкото по-неуморен в говоренето, толкова по-умен. Старото поколение запази дълбоко в себе си спомена и носталгията към иносказателните форми, към полуистините. Често пъти съм чувал да казват „Едно време, когато не можехме да говорим открито, какви книги се пишеха, какви филми се правиха, колко бяхме внимателни как възпитаваме, внимавахме дори какво ядем...” Копнежа по тази сложност е жив и тлее и до днес. Да е жив и здрав!
Сега идва ред да задам въпроса за наследството на новите. Да го задам ли? За великата българска черта (простете ако обиждам някого) – мързела, не бих могъл да се побера в кратка есеистична форма. Намирам го за добре отглеждан национален идеал със свои силни и слаби исторически моменти. Не крия, че живях дълго в арабския свят и заимствах опит от първенците в тази дисциплина. Няма да скрия също така, че изпитах срам колко скован и праволинеен е нашият мързел, далеч от арабската изтънченост и радост от упражняването му. Както се казва – нека мързела си остане по дифолт и да не го закачам. Споменах го само, защото така добре си пасва с бръщолевенето на висок глас и глухотата, че се превръща в катализатор на оформянето на недостижимата същност на новия българин. Има дори резонанс, вибрации, способни да съборят и най-здравия бетон, излят в някой паметник от социалистическо време.
Лошо наследство, деца! Пазете се!
(да ти е... майката) ...
Ъпсурт
Твърде е възможно и да е така. Дори е твърде възможно всеки да се чувства така в собствената си страна, но както се казва – другите да се оправят както могат, моята кочина (родина) си е България – "Нашата мила родна страна". Аз съм от хората, живели и преди, и след онази избледняваща вече черта, разделяща ни от светлия социализъм. Познавам хора, живели само “преди”, сега познавам и хора, живели само “след”. Хората от “преди” мразеха и обичаха силно, вярваха и невярваха. Вярващите не бяха никак малко и никак малко не бяха вярващите и лъжещите. За невярващите какво да кажа – слагаха си главата в торба и опъваха заради децата си – поне те в историческата забрава след тях да живеят добре, нетормозени. Няма да ми е трудно по чисто носталгична линия да преразказвам дълго за това време, забележете – носталгична! Да, без да лъжа себе си ще го призная, макар моето семейство да беше от невярващите в светлата идея, дори повече, но това е друга тема. Бих искал да говоря за друго – за хората от сегашното време, никога нестъпвали отатък и за наследството, носещи в себе си. Адски трудна задача. О, думи, елате!
Гледам ги, говоря с тях, работя с тях – възхищавам им се! Свободни, необременени, смели, наивни дори, без притеснение, опитващи се винаги да кажат какво мислят, да се защитят, да те напсуват смело дори за инакомислието ти...истински свободни хора, да им завидиш. Дори заразителни понякога. Умни, да най вече умни - на думи, по смисъл, по форма. Забавляващи се – пълноценно, безотказно, до дупка. Мечтаещи. Знаещи цената си. Много думи, описващи младостта могат да се включат тук.
Навремето, когато завършвах училище, така се падна, че беше точно онази мътна 91-ва година, страхът се люспеше от моето поколение главоломно бързо, с часове. Ако днес си премълчал нещо, защо утре да не вземеш да си отовриш устата и да го кажеш, какво толкова, демокрация е вече, ей. Преспиваш една нощ и на следващия ден вече нищо не може да те спре да бъдеш още едно стъпало по-свободен. Ето така в изкачването на стъпалта на моята свобода един ден в час по информатика (мисля, че оценките за годинта вече бяха оформени и поради тази причина часовете протичаха в разговори за какво ли не), барабар Петко с мъжете и аз реших да се орепча на своя учител, обяснявайки му колко не е прав по изтънчените теми на новото време, в което отскоро живеем. Невероятно културен човек, мъдър по своему – училище, ученици, опит за диалог с тях. Взех думата по едно време, станах и го овиках в дълъг разобличаващ го монолог, дори го изкарах виновен за това че се е родил в кофти време и е възпитан от кофти общество. Останах доволен от себе си, той замълча, преглътна обидата и по форма, и по смисъл. До завършването вече не ми проговри, но на кого му пука – нали му го казах.
Сега съжалявам толкова много, че се моля да го срещна на улицата някой ден, да го заговоря и да му се извиня – вероятно за нещо, което той отдавна ще е забравил. Тогава си дадох свободата да бъда глух и викащ...и повярвах в нея. От тишината на детството си преминах в крясъка на новото време и вместо да поправя грешката я затвърдих, легитимирах и се подписах под нея.
Не бях сам, зад мен стоеше цяла България. Тя зяд мен, аз зад нея, подпомагахме се взаимно и неуморно. Не само това, а дори аз и тя (България) пренасяхме този стил в семействата си, в училищата, на работа, в любовта си. Колкото по-глух, толкова по-прав, колкото по-неуморен в говоренето, толкова по-умен. Старото поколение запази дълбоко в себе си спомена и носталгията към иносказателните форми, към полуистините. Често пъти съм чувал да казват „Едно време, когато не можехме да говорим открито, какви книги се пишеха, какви филми се правиха, колко бяхме внимателни как възпитаваме, внимавахме дори какво ядем...” Копнежа по тази сложност е жив и тлее и до днес. Да е жив и здрав!
Сега идва ред да задам въпроса за наследството на новите. Да го задам ли? За великата българска черта (простете ако обиждам някого) – мързела, не бих могъл да се побера в кратка есеистична форма. Намирам го за добре отглеждан национален идеал със свои силни и слаби исторически моменти. Не крия, че живях дълго в арабския свят и заимствах опит от първенците в тази дисциплина. Няма да скрия също така, че изпитах срам колко скован и праволинеен е нашият мързел, далеч от арабската изтънченост и радост от упражняването му. Както се казва – нека мързела си остане по дифолт и да не го закачам. Споменах го само, защото така добре си пасва с бръщолевенето на висок глас и глухотата, че се превръща в катализатор на оформянето на недостижимата същност на новия българин. Има дори резонанс, вибрации, способни да съборят и най-здравия бетон, излят в някой паметник от социалистическо време.
Лошо наследство, деца! Пазете се!
събота, 5 април 2008 г.
Keith Jarret - the greatest antidote
Има дни в които ако не изляза на магистралта и не изпробвам максималната скорост на колата си, ако от ставането до лягането не върша всичко наопаки, ако не изпуша три кутии цигари, ако първите думи в устата ми не са "Обичам те" и всичко е една голяма тишина...ако няма как да прегърна майка си, защото е далеч, тогава в тези смразяващо гадни часове посягам към някаква противоотрова защото имам усещането, че няма да дочакам вечерта...Прекалено лично, да, прекалено...
Enjoy the music
Абонамент за:
Публикации (Atom)