България не ме обича, а аз съм егати пича!

България не ме обича, а аз съм егати пича
(да ти е... майката) ...
Ъпсурт

Твърде е възможно и да е така. Дори е твърде възможно всеки да се чувства така в собствената си страна, но както се казва – другите да се оправят както могат, моята кочина (родина) си е България – "Нашата мила родна страна". Аз съм от хората, живели и преди, и след онази избледняваща вече черта, разделяща ни от светлия социализъм. Познавам хора, живели само “преди”, сега познавам и хора, живели само “след”. Хората от “преди” мразеха и обичаха силно, вярваха и невярваха. Вярващите не бяха никак малко и никак малко не бяха вярващите и лъжещите. За невярващите какво да кажа – слагаха си главата в торба и опъваха заради децата си – поне те в историческата забрава след тях да живеят добре, нетормозени. Няма да ми е трудно по чисто носталгична линия да преразказвам дълго за това време, забележете – носталгична! Да, без да лъжа себе си ще го призная, макар моето семейство да беше от невярващите в светлата идея, дори повече, но това е друга тема. Бих искал да говоря за друго – за хората от сегашното време, никога нестъпвали отатък и за наследството, носещи в себе си. Адски трудна задача. О, думи, елате!

Гледам ги, говоря с тях, работя с тях – възхищавам им се! Свободни, необременени, смели, наивни дори, без притеснение, опитващи се винаги да кажат какво мислят, да се защитят, да те напсуват смело дори за инакомислието ти...истински свободни хора, да им завидиш. Дори заразителни понякога. Умни, да най вече умни - на думи, по смисъл, по форма. Забавляващи се – пълноценно, безотказно, до дупка. Мечтаещи. Знаещи цената си. Много думи, описващи младостта могат да се включат тук.

Навремето, когато завършвах училище, така се падна, че беше точно онази мътна 91-ва година, страхът се люспеше от моето поколение главоломно бързо, с часове. Ако днес си премълчал нещо, защо утре да не вземеш да си отовриш устата и да го кажеш, какво толкова, демокрация е вече, ей. Преспиваш една нощ и на следващия ден вече нищо не може да те спре да бъдеш още едно стъпало по-свободен. Ето така в изкачването на стъпалта на моята свобода един ден в час по информатика (мисля, че оценките за годинта вече бяха оформени и поради тази причина часовете протичаха в разговори за какво ли не), барабар Петко с мъжете и аз реших да се орепча на своя учител, обяснявайки му колко не е прав по изтънчените теми на новото време, в което отскоро живеем. Невероятно културен човек, мъдър по своему – училище, ученици, опит за диалог с тях. Взех думата по едно време, станах и го овиках в дълъг разобличаващ го монолог, дори го изкарах виновен за това че се е родил в кофти време и е възпитан от кофти общество. Останах доволен от себе си, той замълча, преглътна обидата и по форма, и по смисъл. До завършването вече не ми проговри, но на кого му пука – нали му го казах.

Сега съжалявам толкова много, че се моля да го срещна на улицата някой ден, да го заговоря и да му се извиня – вероятно за нещо, което той отдавна ще е забравил. Тогава си дадох свободата да бъда глух и викащ...и повярвах в нея. От тишината на детството си преминах в крясъка на новото време и вместо да поправя грешката я затвърдих, легитимирах и се подписах под нея.

Не бях сам, зад мен стоеше цяла България. Тя зяд мен, аз зад нея, подпомагахме се взаимно и неуморно. Не само това, а дори аз и тя (България) пренасяхме този стил в семействата си, в училищата, на работа, в любовта си. Колкото по-глух, толкова по-прав, колкото по-неуморен в говоренето, толкова по-умен. Старото поколение запази дълбоко в себе си спомена и носталгията към иносказателните форми, към полуистините. Често пъти съм чувал да казват „Едно време, когато не можехме да говорим открито, какви книги се пишеха, какви филми се правиха, колко бяхме внимателни как възпитаваме, внимавахме дори какво ядем...” Копнежа по тази сложност е жив и тлее и до днес. Да е жив и здрав!

Сега идва ред да задам въпроса за наследството на новите. Да го задам ли? За великата българска черта (простете ако обиждам някого) – мързела, не бих могъл да се побера в кратка есеистична форма. Намирам го за добре отглеждан национален идеал със свои силни и слаби исторически моменти. Не крия, че живях дълго в арабския свят и заимствах опит от първенците в тази дисциплина. Няма да скрия също така, че изпитах срам колко скован и праволинеен е нашият мързел, далеч от арабската изтънченост и радост от упражняването му. Както се казва – нека мързела си остане по дифолт и да не го закачам. Споменах го само, защото така добре си пасва с бръщолевенето на висок глас и глухотата, че се превръща в катализатор на оформянето на недостижимата същност на новия българин. Има дори резонанс, вибрации, способни да съборят и най-здравия бетон, излят в някой паметник от социалистическо време.

Лошо наследство, деца! Пазете се!