Още за любимите неща

И така, читатели мои, виждам, че вашия брой расте. За никой не е тайна, че скромната ми персона присъства в интернет пространството на ниво фотографска изява, макар по професия да съм актьор и след десетина години на усилено снимане, надбягване в конкурси, постване на снимки къде ли не и печелене на аудитория, взех ужасно много да се отегчавам. Не от снимането а от лошия контакт със зрителя. Каквито и рейтинги, награди и количества уникални посещения на дадена снимка да съм постигал, контакта с човека който гледа винаги е бил лош. Причини много - субективни и обективни, не ми се обяснява. Аз не съм медия - тоест човек който иска само да плещи (снима) и някаква аудитория да го слуша (гледа), нито съм комерсиален - снимам предимно за собствено удоволствие, не съм машина която произвежда нещо и не спортувам с уменията си, просто се забавлявам и угаждам на себе си и разбира се, търся контакт със зрителите си. В пътя който извървявам към вас, реших, че освен със собстевната си креативност няма да е лошо да ви срещам и с нещата които харесвам, с други автори които са оставяли по нещо в сърцето ми. И в крайна сметка, стига само с тази фотография;)
Едно изключително лично за мен стихотворение на Борис Христов, което поради актьорското си увреждане запомних наизуст още след първото четене.

ПРЕНАСЯНЕ ГРОБА НА БАЩА МИ

Далечно село - животът малък...
Цял ден да гониш без път калта.
Камък до камък, камък до камък.
И най на края моят баща.
После в покоя звънна лопата -
свещта изпълни въздуха с дим.
И в тишината мама заплака:
"Прости ми, боже... Боже, прости...
Прости, защото трябва да знае
как съм живяла дотук -
жена на празни дрехи и стаи,
децата малки, съседът глух.
Домът паянтов. Козата дива.
Лятото сърпа над тебе върти -
до обед блъскаш голата нива,
следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
човекли ходи, или е вълк.
Празната маса сама да пощеш
гладна да свиваш в леглото крак.
И да се луташ с децата нощем
из тъмнината от праг на праг...
Едно сандъче - това ли струва
всичко, което ми обеща -
на твойта чаша да съм съпруга,
а ти на мойте сълзи баща.
Дошли сме днеска с нас да те вземем -
в града сами ще пукнем от жал.
И кой ли тая вода зелена
наместо вино ти е налял.
А скъсаното ще се закърпи -
синовете са вече добре...
Имаш ли всичко - сапун и кърпа,
гребен и молив, и цигаре?
Имаш часовник - диша стрелката.
Слагам ти още две-три неща..."
И сякаш сламка грабна реката -
тръгна сандъка с моя баща.
Поех си дъх и нищо не казах -
хайде трохите да съберем.
Кой ли е плакал над гроб опразнен,
кой ли сирака ще разбере?
Свеща угасва - дими ръката.
Тръгна си мама с празна шейна.
И до небето, и по-нататък
настана болка и тишина.

Борис Христов - "Крилете на вестителя"