Аман!!!

Не мога да се разбера. Коя е тази толкова основателна причина да мисля толкова често за Африка, да пиша постоянно полуесета – полумемоари, че за капак и да занимавам хората с това? Не изчерпах ли темата? Не хленчих ли достътчно? Какво стана?..
Загърбих един свят точно когато ми стана най-интересен и започнах да го разбирам. Укротих нарцистичната си натура и я заставих да се слее с прахоляка и жегата. Започнах да разбирам кога ме ругаят на арабски зад гърба ми и току що бях свикнал да плащам една десета от цената на всичко което исках да купя, не за друго , а защото там всичко е надуто десетократно. И... щракнах с пръсти и изчезнах, за да се върна в един свят улегнал и мрачен с кална зима и навъсени хора. Онази България в която винаги съм копнеел да се завърна, просто защото е моя. Не питам никой, питам себе си – така ли трябваше да постъпя?
Стотици пъти съм се разпъвал на кръст за да науча отговора на въпроса “За пари ли работя или за удоволствие?” Очевадния отговор, че работя за удоволствие и за тоя дето клати гората ме сваляше от кръста. Кръстовете се оказаха просто местна традиция и нищо повече. Фарс или комедия, все едно, уморително е – разпъни се – слез, разпъни се – слез... Не на мене тия. Ето пак грешен коридор - не бях там за пари. Нито за слава (това е абсурдно). Просто ходех по земята – там нарциси не виреят.
Може би съм първичен и обичам насрещния вятър и всичко което изглежда че съм е маска... Себе си питам – такъв ли съм?
Не знам, удобно е да стоиш у дома пред монитора и да пишеш.
Външният човек лесно забелязва и охарактеризира различията в културите. Видях една култура която бяга с все сили от себе си, дори полита в опитите си. Спъва се в религията и пак става и хуква и така постоянно. С окървавени от падане колене арабите бодат сателитни чинии по покривите и търсят връзка със света, с ожулени кокалчета на пръстите свирят джаз, изпълват стадионите и гледат футбол, жените се обличат по последната мода, сами си карат колите и силно натискат клаксона в задръстванията ...Все едно какви са новините в Европа, спирачките прегряха и не държат. Стоях и гледах как исляма си изневерява сам или се върти и се опитва да си догони опашката...и това ме натъжаваше. Една голяма безмилостна уста наричаше този свят както си иска, говореше му на собствения си език гръмко и арабите се ориентираха по интонацията, не разбираха думите.

Млъквам, ще ми мине...