Ф. М. Достоевски - "По повод на мокрия сняг"

. . . Някъде зад преградката захърка часов­ник, сякаш нещо го натискаше силно, сякаш някой го душеше. След неестествено дълго хъркане последва тъничък, гаден и някак нео­чаквано чест звън — сякаш някой изведнъж изскочи напред. Удари два. Аз се събудих, ма­кар че не спях, а само лежах в полузабрава.
В тясната и схлупена стая, запълнена от огромен гардероб и задръстена от мукавени ку­тии, дрипи и всякакви партушини — бе почти съвсем тъмно. Угарката, която светеше на ма­сата в дъното на стаята, съвсем догаряше и от време на време леко припламваше. След ня­колко минути трябваше да настъпи пълна тъм­нина.
Съвзех се бързо: веднага си спомних всич­ко отведнъж, без усилия, сякаш просто ме дебнеше, за да се нахвърли пак върху мен.
Пък дори и в забравата все пак в паметта ми постоянно оставаше като че някаква точка, ко­ято съвсем не изпадаше в забрава, около която тежко ходеха моите сънни блянове. Но странно: всичко, което ми се случи тоя ден, ми се стру­ваше сега, след пробуждането, вече много от­давна минало, сякаш отдавна-отдавна вече се бях отървал от всичко това.
Главата ми бе мътна. Нещо сякаш се носеше над мен и ме дразнеше, тревожеше и безпокое­ше. Мъката и жлъчта отново кипваха и търсеха изход. Изведнъж видях до себе си две отворени очи, които ме разглеждаха любопитно и упори­то. Погледът беше студено-безчувствен, мра­чен, сякаш съвсем чужд; тежко ти ставаше от него.
Мрачна мисъл се породи в главата ми и пре­мина по цялото ми тяло като някакво отврати­телно усещане, прилично на това, когато влезеш във влажно и спарено подземие. Неестествено бе някак, че тия две очи бяха намислили да почнат да ме разглеждат именно едва сега. Спомних си също, че в продължение на два часа аз не бях си казал с това същество нито една ду­ма и съвсем не бях сметнал това за нужно; кой знае защо, това нещо одеве дори ми харесваше. А сега изведнъж ярко се възправи пред мен глупавата, отвратителна като паяк идея за раз­врата, който без любов, грубо и безсрамно започ­ва направо от това, с което истинската любов се увенчава. Ние дълго се гледахме така един друг, но тя не свеждаше очите си пред моите и не извръщаше погледа си, така че мен най-сетне, кой знае защо, ме обзе ужас.
— Как се казваш? — попитах аз отсечено, за да свърша по-бързо.
— Лиза — отговори тя почти шепнешком, но някак съвсем неприветливо и извърна очи.
Аз позамълчах.
— Днес времето. . . сняг. . . отвратител­но! — продумах аз почти на себе си, като поставих тъжно ръка под главата си и гледах тавана.
Тя не отговори. Безобразно беше всичко то­ва....
—Тукашна ли си? — попитах аз след мину­та почти ядосан и леко обърнах глава към нея.
— Не.
— От къде си?
— От Рига — рече тя неохотно.
— Немкиня?
— Рускиня.
— Отдавна ли си тук?
— Къде?
— В тоя дом.
— От две седмици — Тя говореше все по-отсечено и по-отсечено. Свещицата съвсем из­гасна; аз не можех вече да различавам лицето й.
— Имаш ли баща и майка?
— Да...не... имам.
— Де са те?
— Там. . .в Рига.
— Какви са?
— Тъй. . .
— Как : тъй. Какви са, какво занятие имат?
— Еснафи.
— Все с тях ли си живяла?
— Да.
— На колко си години? На двадесет
— А защо си ги напуснала?
— Тъй. . .
Това тъй означаваше: остави ме на мира, противно ми е. Млъкнахме.
Бог знае защо, не си отивах. На мен самия ми ставаше все по-противно и по-мъчително. Спо­мените от целия преминал ден почнаха някак от само себе си, против моята воля, да се връщат безпорядъчно в паметта ми. Изведнъж си спом­них една сцена, която бях видял сутринта на улицата, когато тичах загрижено за работа.
— Днес изнасяха ковчег и едва не го изтър­ваха — изведнъж казах аз на глас, без да имам желание да почвам разговор, а така почти не­очаквано.
— Ковчег ли?
— Да, на Сенная; изнасяха го от мазето.
— От мазето ли?
— Не от мазето, а от приземния етаж. . . на­ли знаеш. . .там долу. . . от лошия дом. . . Та­кава кал имаше наоколо. . . Люспи от семки, мръсотия. . . смърдеше. . . гадно беше.
Мълчание.
— Отвратително е да се погребва днес! — почнах аз само за да не мълча.
— Защо отвратително?
— Сняг, киша. . . (Аз се прозинах.)
— Все едно — изведнъж каза тя след извест­но мълчание.
— Не, гадно е. . . (Пак се прозинах.) Гро­барите навярно са псували, защото снегът мок­реше. А в гроба навярно е имало вода,
— Защо вода в гроба? — попита тя с някак­во любопитство, но говореше още по-грубо и по отсечено, отколкото преди. Изведнъж нещо поч­на да ме дразни.
— Ами така, вода на дъното е имало повече от педя. Тук, на Волков, нито един сух гроб не може да се изкопае.
— Защо?
— Как защо? Мястото е такова, водно. Тук навсякъде е блато. Просто, във водата ги турят, Аз сам съм виждал. . . много пъти. . . (Нито веднъж не съм виждал, пък и на Волксв ни­кога не съм бил, а само съм чувал да разказват.)
— Нима ти е все едно, да умреш де?
— Та защо ще умирам? — отвърна тя, като че се защитаваше.
— Кога да е, все ще умреш и точно така ще умреш, както одевешната покойница. Това бе­ше. . .също едно момиче. . . От охтика умряло.
— Уличното момиче би умряло в болни­ца. . . (Тя вече знае това — помислих си аз—и каза: уличното момиче, а не момиче.)
— Имала да дава на собственицата — въз­разих аз, като все повече и повече се раздразвах от спора — и почти до самия си край й служила макар че била охтичава. Файтонджиите и войниците си говореха наоколо, разказваха това. Навярно са нейни бивши познати. Смееха се. Дори помен се канеха да й правят в кръчмата. (Аз и тук много излъгах.)
Мълчание, дълбоко мълчание. Тя дори не помръдваше.
— А в болница по-добре ли е да се умира?
— Не е ли все едно?.. .Та защо ще умирам?— добави тя раздразнено.
— Ако не сега, после?
— Ами и после. , .
— Много искаш! Ти сега си млада, хубава, свежа — толкова ти е и цената. А след една го­дина такъв живот няма да бъдеш същата, ще повехнеш.
— След година ли?
— Всеки случай след година цената ти ще бъде по-малка — продължих аз със злорад­ство. . . — И ти ще преминеш някъде по-ниско, в друг дом. А още след година — в трети дом, все по-ниско и по-ниско, а след щест-седем го­дини ще стигнеш до приземния етаж на Сенная. Това още не би било лошо. Страшното е, ако на това отгоре ти се обади някаква болест, напри­мер слаби дробове. . . или сама се простудиш, или друго нещо. При такъв живот болестта мъч­но минава. Ще те хване и, току виж, няма да те остави. И ето че умреш.
— Ще умра, и толкова — отвърна тя вече съвсем злобно и бързо се размърда.
— Ами жалко е.
— За кого?
— За живота е жалко. Мълчание.
— Годеник имаш ли? А?
— Какво ви интересува?
— Та аз не те разпитвам. Какво ме интересу­ва мен. Защо се сърдиш? Ти, разбира се, може би си имаш свои неприятности. Какво ми влиза в работата мен? А така, жал ми е.
— За кого?
— За теб ми е жал.
— Няма защо. . . — пошепна тя едва чуто и пак се размърда.
Това веднага ме ядоса. Как! Аз рекох така кротко с нея, а тя. . .
— Та ти какво мислиш? По добър път ли си тръгнала, а?
— Нищо не мисля.
— Това е лошото, че не мислиш. Опомни се, докато е време. А време има. Ти си още млада, хубава; би могла да обикнеш, да се омъжиш, да бъдеш щастлива. . .
— Не всички омъжени са щастливи — от­ряза тя грубо и бързо както преди.
— Не всички, разбира се, а все пак е много по-добре, отколкото тук. Несравнимо по-добре. А когато има любов, може да се преживее и без щастие. И в мъката животът е хубав, ху­баво е да се живее на света, дори както и да живееш. А тук какво има освен. . . смрад. Пфу!
Извърнах се с отвращение, аз вече не умувах хладнокръвно. Сам почвах да чувствувам какво говоря и се разпалвах. Вече жадувах да изложа заветните си идейки, изживени тайно. Изведнъж нещо пламна в мен, «появи се» някаква
цел.
~- Ти мен не гледай, че съм тук, не вземай пример от мен. Аз може би съм и по-лош от теб. Впрочем тук се отбих пиян — побързах все пак да се оправдая. — При това мъжът съвсем не е пример за жената. Това са различни неща; аз макар и да се мърся и да се цапам, но затова пък никому не съм роб; мярна се и изчезна и иди ме търси. Отърсил съм се и пак съм. друг. А не­ка вземем това, че ти още от самото начало си робиня. Да, робиня! Ти всичко даваш, цялата си свобода. И да искаш сетне да скъсаш тия вериги, вече не може: все по-силно и по-силно ще те обвързват. Това е такава проклета вери­га. Познавам я аз. За друго вече и не говоря,
няма и да ме разбереш може би, но я ми кажи: ти навярно имаш да даваш на собственицата? Е, виждаш ли? — добавих аз, макар че тя не ми отговори, а само слушаше мълчаливо, с цялото си същество. — Ето ти веригата! Никога вече няма да се откупиш. Така ще направят. Все ед­но, че си обрекла душата си на дявола. . . ... И при това аз. . . може би също съм такъв нещастник, отде да знаеш, и нарочно се нави­рам в калта също от мъка. Ами нали хората пи­ят от мъка: е, а пък аз съм тук — от мъка. Кажи де, какво хубаво има тук: ето ние с теб. . . се събрахме. . . одеве и през цялото време не си промълвихме нито дума, и ти едва после почна
да ме разглеждаш като дивачка: и аз теб също. Нима така се обича? Нима така трябва да се събира човек с човек? Това е безобразие, ето какво е!
— Да! — потвърди рязко и бързо тя. Учуди ме дори бързината на това да. Значи, и в нейна­та глава може би е бродила същата мисъл, ко­гато ме разглеждаше одеве? Значи, и тя вече е в състояние да мисли някои неща?. . . «Дявол да го вземе, това е интересно, това е родство — мислех си аз, едва ли не потривайки ръце. — И как да не се справя с такава млада душа?. . .»
Увличаше ме най-вече играта.
Тя извърна главата си по-близко до мен и в тъмнината ми се стори, че се подпря с ръка. Може би ме разглеждаше. Колко съжалявам, че не можех да видя очите й. Чувах дълбокото й дишане.
— Защо си дошла тук? —- почнах аз вече някак властно.
— Така. . .
— А пък колко хубаво е да живее човек в бащиния си дом! Топло, волно, родно гнездо.
— А ако е по-лошо от това?
«Трябва да попадна в тон — мина ми през ума, — със сантименталност, изглежда, много няма да постигна.»
Впрочем това само така ми мина през ума. Кълна се, тя наистина ме интересуваше. При това бях някак отпуснат и в настроение. Пък и нали мошеничеството толкова лесно се спо­гажда с чувството.
— Така е! — побързах да отговоря аз. — Всичко става. Ами че аз съм уверен, че са те обидили и по-скоро те са виновни пред теб, отколкото ти пред тях. Та аз не зная нищо от твоята история, но такава девойка като теб на­вярно не по свое желание попада тук. . .
— Че каква девойка съм аз? — пошепна тя едва чуто; но аз чух.
«По дяволите, аз я лаская. Това е гадно. А може би е и добре. . .» Тя мълчеше.
— Виж какво, Лиза — аз за себе си ще ка­жа! Ако съм расъл от малък в семейство, нямаше да бъда такъв като сега. Често мисля за това. Нали колкото и лошо да е в семейството — все са баща и майка, а не са врагове, не са чужди. Поне един път в годината ще проявят към теб обич. Все пак знаеш, че си у дома си. Пък аз израснах без семейство; затова навярно и изля­зох такъв. . . безчувствен.
Почаках пак.
«Изглежда, не разбира — мислех си аз, — пък и смешно е: — чета й морал.»
— Ако бях баща и си имах щерка, аз, стру­ва ми се, бих обичал щерка си повече, отколкото
синовете, наистина — почнах аз със заобикалки, като че ли не за онова, за да я развлека. Да си призная, червях се.
— Това защо го приказваш? — попита тя. А, значи слуша.
— Така; не зная, Лиза. Виждаш ли: аз познавах един баща, който беше строг, суров чевек, а пред дъщеря си стоеше на колене, ръце­те и краката й целуваше, не можеше да й се нарадва, наистина. Тя танцува на вечеринката, а той стои пет часа на едно място, не свежда очи от нея. Побъркал се беше по нея; аз разбирам това. Тя нощем ще се умори — ще заспи, а той ще се събуди и ще отиде, както тя спи, да я це­лува и кръсти. Сам ходи с омазан сюртук, за всички е скъперник, а на нея с последната си пара купува, богати дарове я дарува и каква радост когато подаръкът му й хареса. Бащата винаги обича дъщерите повече от майката. Весело си живеят някои девойки в къщи! А аз май не бих омъжил дъщеря си.
— Как така? — попита тя и леко се усмихна.
— Ревнувал бих, бога ми. Е, как така ще вземе да целува другиго? Да обича чуждия повече от баща си? Тежко е дори да си предста­виш това. Разбира се, всичко това е глупост; разбира се, всеки ще се вразуми накрая. Но, струва ми се, преди да я дам, само една грижа би ме мъчила: да бракувам всички кандидати. А накрая все пак бих я дал на оня, когото тя самата обича. Нали оня, когото щерката сама обикне, винаги ще се струва на бащата най-лошият. Това е така. Много злини стават в се­мейството от това..
— Други пък се радват да продадат дъщеря си, камо ли с чест да я дадат — продума тя из­веднъж.
А! Ето какво било!
— Това, Лиза, става в ония проклети се­мейства, дето няма ни бог, ни любов — с жар подхванах аз, — а дето няма любов, там и ра­зум няма. Има такива семейства наистина, но аз не говоря за тях. Ти, види се, не си видяла добро в семейството си, щом говориш така. Ти си някак истински нещастна. Хм. . . Всичко това става повече от сиромашия.
— А при господарите да не би да е по-добре? Честните хора и в сиромашия живеят добре.
— Хм. . . да. Може би. Пък и това, Лиза: човек е склонен да смята само мъката си, а щастието си не смята. А ако сметне както тряб­ва, тогава би видял, че то всекиму е отсъдено. Е, ами ако в семейството всичко тръгне добре, с божията благословия, мъжът излезе добър, обича те, гали те, не се откъсва от теб! Хубаво е в такова семейство! Дори понякога и когато има мъка, пак е хубаво; пък и къде ли няма мъка? Може би като се омъжиш, сама ще уз­наеш. Затова пък да вземем макар първото време от женитбата ти за оня, когото обичаш: щастие, колко много щастие има понякога! Пък и почти винаги. На първо време дори и кавгите с мъжа свършват добре. Някоя колко­то повече обича, толкова посече кавги подхва­ща с мъжа си. Наистина; аз познавах една та­кава: «Ето обичам те, санким, много и от лю­бов те мъча, а ти разбирай.» Знаеш ли, че от любов нарочно можеш да мъчиш човека? Правят го повече жените. А сама си мисли: «Зато­ва пък така ще го обичам после, така ще го прилаская, че не е грях и да го помъча сега.» И в къщи всички ви се радват и хубаво е, и весело, и мирно, и честно. . . Други пък биват и рев­ниви. Отиде той някъде — познавах една та­кава, — няма да се стърпи, през нощта ще из­скочи и тича скришом да погледне: дали не е там, дали не е в оная къща, дали не е при еди-коя си? Това вече е лошо. И сама знае, че е ло­шо, и сърцето й примира и се мъчи, но нали обича; всичко от любов прави. А колко хубаво е след кавга да се помири, сама да се признае за виновна пред него или да прости! И толкова им е хубаво и на двамата, толкова хубаво ще им стане изведнъж — сякаш току-що са се срещнали, току-ща са се венчали, току-що е почнала любовта им. И никой, никой не трябва да знае какво става между мъж и жена, когато те се обичат помежду си. И каквато и кавга да стане между тях — родната си майка, и нея не трябва да викат за съдия и да й разказват един за друг. Те сами са си съдии. Любовта е тайна божия и трябва да бъде скрита от всяко чуждо око, каквото и да се случи. По-свято, по-кра­сиво става от това. Повече се уважават помеж­ду си, а върху уважението е изградено много нещо. И щом веднъж е имало любов, щом по любов са се венчали, защо ще минава любовта! Та нима тя не може да се поддържа? Рядко има такъв случай, че да не може да се поддър­жа. Е, а като се случи мъжът добър и честен, тогава как ще мине любовта? Първата брачна любов ще мине наистина, но после ще дойде още по-хубава любов. Тогава душите ще се слеят, всичките си работи заедно ще решават; тайна един от друг няма да имат. А навъдят ли се деца, тогава всяко, макар и най-трудно вре­ме, ще ти се струва щастие; само да обича чо­век и да бъде мъжествен. Тогава и работата е весела, тогава и от хляб понякога ще се отка­жеш заради децата, и пак е весело. Та те сетне ще те обичат за това; за себе си, значи, трупаш. Децата растат — чувствуваш, че ти си пример за тях, че си им подкрепа; че и да умреш, те цял живот ще носят в себе си твоите чувства и мисли, тъй като от теб са ги получили, ще при­емат твоя образ и подобие. Значи, това е велик дълг. Как тогава баща и майка няма да се сбли­жат по-тясно? Казват, че било тежко да имаш деца? Кой казва това? Това е небесно щастие! Обичаш ли малките деца, Лиза? Аз ужасно ги обичам. Знаеш — едно такова розовичко мом­ченце, суче ти гръдта, та чие мъжко сърце ще се обърне против жената, като гледа как тя се­ди с неговото дете? Розовичко бебче, пухкавичко, изтегнало се, гали се; пълнички краченца и ръчички, чистички нокътчета, мънички,тол­кова мънички, че ти е смешно да ги гледаш, очички, като че всичко разбира. А суче ли — гръдта ти дърпа с ръчичка, играе си. А щом приближи бащата — ще се откъсне от гръдта, ще се извие цялото назад, ще погледне татко си, ще се засмее — като че ли бсг знае колко е смешно — и пак, пак ще почне да суче. Или пък вземе, че ухапе майчината си гръд, щом му покарат зъбки, исамо върти очички към нея: «Виждаш ли, ухапах те!» Та нима всичко тук не е щастие, когато те тримата, мъжът, жената и детето, са заедно? За тия минути много неща могат да се простят. Не, Лиза, види се, човек
сам трябва най-напред да се научи да живее, а после вече да обвинява другите!
«Картинки, ето тъкмо такива картинки ти трябват на теб! — помислих си аз, макар че, бога ми, говорех с чувство и изведнъж се из­червих. — Ами ако тя изведнъж се закиска, къде ще се дявам тогава?» Тази мисъл ме вбеси. Към края на речта си аз наистина се бях разгорещил и сега самолюбието някак страда­ше. Мълчанието продължаваше. Аз дори исках да я побутна.
— Вие нещо.. . — почна тя изведнъж и спря. Но аз вече всичко разбрах: в нейния глас трептеше вече нещо друго, не рязко, не грубо и не остъпвашо както одеве, а нещо меко и свен­ливо, толкова свенливо, че аз сам изведнъж се почувствувах някак засрамен пред нея, виновен.
— Какво? — попитах аз с нежно любопит­ство.
— Ами вие. . — Какво?
— Вие нещо. . . също като на книга — ка­за тя и сякаш нещо насмешливо изведнъж пак се долови в гласа й.
Болезнено ме ужили тая нейна забележка. Не това очаквах.
Изобщо не разбрах, че тя нарочно се прикри­ваше с насмешка, че това е обикновената пос­ледна хитрина на свенливите и с целомъдрени сърца хора, в душата на които грубо и натрап­чиво се навират и които до последната минута не се предават от гордост й се боят да разкрият чувството си пред вас. Само по плахостта, с коя­то гя пристъпяше на няколко пъти към своя­та насмешка и най-сетне едва се реши да я изкаже, аз трябваше да се досетя. Но не се досе­тих и ме обзе зло чувство.
«Чакай малко» — помислих си аз.

— Е, стига, Лиза, каква ти книга тук, ко­гато на мен самия, без да ме засяга, ми е гадно. Пък и защо, без да ме засяга. Всичко това сега се събуди в душата ми. . . Нима, нима на теб самата не ти е гадно тук? Не, вижда се, нави­кът има голямо значение! Дявол знае какво ли не прави навикът от човека. Та нима ти сериоз­но мислиш, че никога няма да остарееш, веч­но ще бъдеш хубава и че ще те държат тук веч­но? Аз не говоря за това, че и тук мръсотия­та. . . А впрочем чуй какво ще ти кажа за то­ва, за сегашния ти живот: ето ти сега макар че си и млада, угледна, хубава, сърдечна, чувстви­телна; е, а знаеш ли, че аз, щом се събудих оде­ве, веднага ми стана гадно да бъде тук с теб! Ами че човек само в пияно състояние може да попадне тук. А ако ти беше на друго място, ако живееше, както живеят добрите хора, тогава аз може би не само бих те ухажвал, а просто бих се влюбил в теб, бих се радвал да ме пог­леднеш, камо ли да ми заговориш; пред пор­тите бих те причаквал, на колене бих заставал пред теб; бих гледал на теб като на своя годе­ница, че още бих го смятал дори за чест. Не бих се осмелил да помисля за теб нещо нечисто. А тук нали знам, че само да свирна и ти, щеш не щеш, ще тръгнеш след мен и вече не аз ще се съобразявам с твоята воля, а ти с моята. И последният селянин, като се наеме работник — все пак няма цял да се зароби, пък и знае, че има срок. А де е твоят срок? Помисли само: как­во отдаваш ти тук? Какво заробваш? Душата си, душата си, над която не си властна, зароб­ваш заедно с тялото! Любовта си отдаваш на поругание на всеки пияница. Любовта си! Ами че любовта е всичко, ами че това е елмаз, мо­минското съкровище! Нали за да заслужи тая любов, друг е готов душата си да даде, на смърт да отиде. А колко се цени сега твоята любов? Ти цяла си купена, цяла-целеничка, и защо тогава ще се стремим към любов, когато и без любов всичко е възможно. Та нали няма по-голяма обида за една девойка, разбираш ли ти.? Виж, чувал съм, забавляват ви вас, глупачки­те — позволяват ви да имате любовници тук. Ами че това е само глезене, само измама, само присмех над вас, а вие вярвате. Да не би той, любовникът ти, наистина да те обича? Не вяр­вам. Как ще те обича, когато знае, че ей сега ще те повикат от него. Развратник е той след това! Има ли поне капка уважение към теб? Какво общо има между вас? Присмива ти се и те обира — ето цялата му любов! Добре поне, че не те бие. А може и да те бие. Я го попитай, ако имаш такъв: ще се ожени ли за теб?. Та той ще ти се изсмее в очите, ако само не те заплюе или пребие — а той самият може би не струва и пукната пара. И за какво, мислиш, си погуби­ла тук живота си? Защото те поят с кафе и те хранят сито? Ами че защо те хранят? Друга някоя честна жена не би могла и да преглътне такъв залък, тъй като знае защо я хранят. Ти си длъжна тук, пък и все ще бъдеш длъжна, и докрай ще бъдеш длъжна, дотогава чак, когато гостите почнат да се гнусят от теб. А това ще дойде скоро, не се надявай на младостта. Тук всичко това бързо лети. Теб ще те изблъскат. И не само ще те изблъскат, а дълго преди това ще почнат отначало да се заяждат, ще почнат да те упрекват, ще почнат да те ругаят — сякаш не ти си й отдала здравето си, напразно си загуби­ла заради нея младостта и душата си, а сякаш ти именно си я разорила, просякиня си я на­правила, окрала си я. И не чакай подкрепа: останалите ти дружки също ще се нахвърлят против теб, за да й се докарат, защото всички тук са поробени, отдавна са загубили съвест и жалост. Подли са станали и по-гадни, по-под­ли, по-обидни от тия ругатни няма на земята. И ти ще оставиш тук всичко, всичко, без завет — и здраве, и младост, и хубост, и надежди, и на двадесет и две години ще изглеждаш като три­десет и пет годишна и добре още, ако не си бол­на, моли бога за това. Ти сега навярно си мис­лиш, че нямаш и работа, развлечение само! Та по-тежка и по-каторжна работа на тоя свят ня­ма и никога не е имало. Сърцето, струва ми се, цяло би се стопило от сълзи. И няма да посмееш нито дума да кажеш, нито. половин думица, а когато те подгонят оттук, ще тръгнеш като ви­новна. Ще преминеш на друго място, сетне на трето, сетне още някъде, и ще се добереш най-после до Сенная.А там вече между другото ще почнат да те бият; това е тамошна любезност; там гостът не умее и да те погали, без да те пре­бие. Не вярваш ли, че там е толкова противно? Иди, погледай някога, може би със собствените си очи ще видиш. Ами че аз видях веднъж там на Нова година една, пред вратата. Пак нейните я бяха изблъскали за подигравка да помръзне малко, защото много ревяла, и затворили вра­тата след нея. В девет часа сутринта тя беше вече съвсем пияна, разрошена, полугола, цяла­та пребита. Лицето й беше белосано, а очите в черни сенки; от носа и от зъбите й тече кръв; някакъв файтонджия току-що я беше наредил. Седеше на каменната стълба, в ръцете й имаше някаква солена риба; тя ревеше, нареждаше нещо за своята «учас», а с рибата удряше по стъпалата на стълбата. А пред входа се бяха струпали файтонджии и пияни войници и я дразнеха. Не вярваш ли, че и ти ще бъдеш съ­щата? И аз не бих искал да вярвам, а отде зна­еш, може би преди десетина години, преди осем тая същата със солената риба е пристигнала тук от нейде свежичка като херувимче, невинна, чистичка; злото не е познавала, при всяка дума се е червяла. Може би е била също като теб горда, обиждала се, не е приличала на другите, изглеждала е като царица и сама е знаела, че цяло щастие очаква оня, който би я обикнал и когото тя би обикнала. Виждаш ли как е свър­шило? И какво ли е било, ако в оная същата минута, когато удряше с тая риба по мръсните стъпала, пияна и разрошена, какво ли е било, ако в тая минута си е припомнила всичките си предишни, чисти години в бащиния дом, когато още е ходила на училище, а съседският син я причаквал на пътя, уверявал я, че ще я обича цял живот, че врича пред нея цялата си съдба, и когато те заедно се врекли да се обичат един друг вечно и да се венчеят, щом само пораснат! Не, Лиза, щастие, щастие ще бъде за теб, ако там нейде в ъгъла, в сутерена, умреш по-скоро от охтика като одевешната. В болница, казваш ти? Добре — ако те откарат, а ако още си нужна на собственицата ? Охтиката е такава болест; това не е треска. Тук човек се надява до послед­ната си минута и казва, че е здрав. Сам се уте­шава. А на собственицата това е изгодно. Не се безпокой; това е така; душата си, значи, си про­дала, а при това дължиш и пари, значи, няма да посмееш да гъкнеш. А речеш ли да мреш, всич­ки ще те изоставят, всички ще се отвърнат — защото, какво могат да вземат тогава от теб? Дори ще те упрекнат, че напразно заемаш мя­сто, не умираш скоро. Вода с мъка ще измолиш, ще ти я подадат с ругатни: «Кога, сиреч, ти, мръснице, ще пукнеш; пречиш ни да спим — пъшкаш, гостите се гнусят.» Това е сигурно; аз сам съм слушал такива думи. Ще те заврат теб, издъхващата, в най-смрадния ъгъл на сутере­на — тъмнина, влага; какво ли не ще премис­лиш, когато лежиш сама? Умреш ли — ще те приготвят набързо, чужди ръце, с мърморене и нетърпение, — никой няма да те благослови, никой няма да въздъхне по теб, ще гледат само по-скоро да се отърват. Ще купят едно корито, ще те изнесат, както днес оная, клетата, изна­сяха, ще отидат в кръчмата да ти правят помен. В гроба рядка кал, мраз, мокър сняг — заради теб ли ще се церемонят? «Хайде пускай я, Ванюха; гледай каква «учас» и тук с краката нагоре тръгна, никаквицата. Скъси въжето, немирнико.» — «Добре е и така.» — «Какво е добре? Виж, на страната си лежи. Нали и тя е била човек? Е хайде, добре, заривай.» Дори няма да искат и да се карат там дълго заради теб. Ще те заровят набързо с мокра синя пръст и ще идат в кръчмата. . . Тогава край на спо­мена за теб на земята; на гроба на другите оти­ват децата им, бащите, мъжете им, а при теб — нито сълза, нито въздишка, нито помен и никой, съвсем никой никога в целия свят няма да дойде при теб; името ти ще изчезне от лицето на земя­та — като че никога не те е имало и не си се раждала! Кал и блато, ако щеш, чукай там но­щем, когато стават мъртъвците, по капака на ковчега: «Пуснете ме, добри хора, да поживея на тоя свят! Живях аз — но живот не видях, моят живот се превърна в отрепка; пропиха го в кръчмата на Сенная; пуснете ме, добри хора, да поживея още веднъж на света!. . .»,
Бях изпаднал в патос дотам, че спазма се надигаше в гърлото ми и. . . изведнъж спрях, понадигнах се уплашен и като наведох боязливо глава, почнах с разтуптяно сърце да се ослуш­вам. Имаше от какво да се смутя. Отдавна вечепредчувствувах, чесъм обърнал цялата и душа и съм разбил сърцето й и колко­то повече се уверявах в това, толкрва повече желаех да постигна по-скоро и колкото е въз­можно по-силно целта си. Играта, играта ме увличаше; впрочем, не само играта. . .
Знаех, че говоря тромаво, изкуствено, дори книжно, с една дума, другояче и не можех, освен «като че по книга». И това не ме смуща­ваше; та аз знаех, предчувствувах, че ще ме разберат и че самата тая книжност може би ще помогне още повече на работата. Но сега, като постигнах ефекта, аз изведнъж се уплаших. Не, никога, никога досега не съм бил свидетел на такова отчаяние! Тя лежеше по очи, завряла силно лицето си във възглавницата, и я бе пре­гърнала с две ръце. Гърдите й се късаха. Цяло­то й младо тяло потреперваше като в спазми. Набралите се в гърдите й ридания я душаха, разкъсваха я и изведнъж се изтръгваха навън с вопли, с викове. Тогава тя още по-силно се при­тискаше към възглавницата: не й се искаше да научи тук някой, макар и една жива душа, за нейните терзания и сълзи. Тя хапеше възглав­ницата, прехапа ръката си до кръв (видях това после) или впила пръсти в разчорлените си плитки, просто премираше от усилие, като сдържаше дъха си и стискаше зъби. Аз понечих да й кажа нещо, да я помоля да се успокои, но почувствувах, че не смея и изведнъж сам, цял някак разтреперан, почти в ужас, се втурнах пипнешком да се стягам набързо, надве-натри за път. Беше тъмно: колкото и да се стараех, не можех да свърша бързо. Изведнъж напипах кутия кибрит и свещник с цяла непокътната свещ. Щом светлината озари стаята, Лиза вед­нага скочи, седна и ме погледна с някакво из­кривено лице, с полуналудничава усмивка, почти безсмислено. Аз седнах до нея и взех ръцете и; тя се опомни, спусна се към мен, иска­ше да ме прегърне, ио не посмя и кротко наведе глава пред мен.
— Лиза, мила моя, аз напразно. . . прости ми — бях почнал аз, но тя стисна с пръсти ръце­те ми с такава сила, че аз се досетих, че говоря не каквото трябва, и престанах.
— Ето адреса ми, Лиза, ела при мен.
— Ще дойда. . . — пошепна тя решително, все още без да вдига глава.
— А сега си отивам, прощавай. . . довиж­дане.
Аз станах, стана и тя и изведнъж цялата се изчерви, потрепера, грабна оставения на стола шал и го наметна на раменете си чак до брадич­ката. Като направи това, тя пак се усмихна ня­как болезнено, изчерви се и ме погледна стран­но. Беше ми болно; бързах да си изляза, да из­чезна.
— Почакайте — каза тя изведнъж, вече в пруста пред самата врата, като ме задържа с ръ­ка за шинела, постави набързо свещта и избя­га — види се, бе си спомнила за нещо или иска­ше да донесе да ми покаже нещо. Изтичвайки, тя цяла се изчерви, очите й блестяха, на устни­те се показа усмивка — какво ли ще е това? По неволя дочаках: тя се върна след минута с пог­лед, който сякаш молеше прошка за нещо. Изоб­що това не бе вече същото лице, не бе същият поглед като одеве — мрачен, недоверчив и упо­рит. Сега погледът й бе умолителен, мек, а съ­щевременно доверчив, ласкав, плах. Така деца­та гледат ония, които много обичат и от които искат нещо. Очите й бяха светлокестеняви, пре­красни очи, живи, които можеха да отразят в себе си и любов, и мрачна ненавист.
Без да ми обяснява нещо — сякаш аз като някакво висше същество трябваше да зная всичко без обяснения, — тя ми подаде лист хартия. Цялото й лице просто светна в тоя миг от най-наивна, почти детска радост. Разгънах листа. Беше писмо до нея от някакъв студент по медицина или нещо подобно — доста високопарно, натруфено, но извънредно почтително обяснение в любов. Не мога да си спомня сега отделни изрази, но помня много добре, че през възвишения стил прозираше истинско чувство, което не може да бъде подправено. Когато го дочетох, срещнах нейния пламенен, любопитен и детски нетърпелив поглед върху си. Тя бе впи­ла очи в лицето ми и чакаше с нетърпение — какво ще кажа? С няколко думи, набързо, но някак радостно и сякаш с гордост тя ми обясни, че била някъде на танцова вечеринка, в семеен кът у едни «много, много добри хора, семейни хора и дето още нищо не знаят, съвсем нищо» — защото тя и тук е едва отскоро и само така. . . а съвсем още не е решила да остане и непременно ще напусне, щом само си плати дълга. . . «Е, и там бил тоя студент, цялата вечер танцувал, го­ворил с нея и излязло, че той още от Рига, още като дете я познавал, заедно са играли, само че много отдавна — и родителите й познава, но че за това той нищо, нищо, нищо не знае и не подозира! И ето на другия ден след танците (преди три дни) пратил чрез приятелка, с която тя хо­дила на вечеринката, това писмо. . . и. . . е, то­ва е всичко.»
Тя наведе някак срамежливо своите святка­щи очи, когато свърши разказа си.
Клетата, тя пазеше писмото на тоя студент като скъпоценност и изтича да донесе тая своя единствена скъпоценност, понеже не желаеше аз да си отида, без да науча, че и тя е обичана честно и искрено, че и с нея говорят почтително. Сигурно на това писмо така и е било съдено да остане в кутията без последствие. Но все едно: уверен съм, че тя цял живот би го пазила като скъпоценност, като своя гордост и свое оправ­дание и ето сега в тая минута сама си спомни и донесе това писмо за да се погордее наивно пред мен, да се реабилитира в моите очи, за да видя и аз, за да я похваля и аз. Не казах нищо, стиснах й ръка и излязох. Толкова ми се искаше да си отида. . . Минах целия път пеша, въпреки че мокрият сняг все още валеше на парцали. Бях измъчен, смазан, в недоумение. Но истината вече блестеше иззад недоумението. Гадната истина!