Pink Floyd

Когато бях малък сънувах, че както си вървя по улицата попадам на група улични музиканти, струпани на тясно върху няколко квадратни метра в тунел между две къщи или някакво подобно тясно пространство, пред тях имаше шапка за пари, забиваха невероятно добри парчета... загледах се и ги разпознах, бяха Пинк Флойд, свиреха на тротоара и аз бях единствения им слушател. Всички подминаваха, бързаха, не виждаха , не чуваха, аз стоях изумен, гледах и не вярвах на очите си, идеше ми да закрещя “Ей, хора, слепи ли сте? Само един поглед и ще ги разпознаете!” Събудих се опиянен от невероятния концерт и ядосан от хорската тъпотия и тоталната липса на интерес към любимата ми група. Помня, че свиреха кротко и без парадиране, доволни, че са инкогнито. Не знам и не искам да знам какво означава този сън, но онова усещане, че хората наоколо са слепи за нещата които ме вълнуват не ме напуска и до днес. Декоративните отношения ме плашат. Предпочитам да си забием вампирски зъбите и да си смучем кръвта отколкото да се лъжем колко нова е всъщност новата мода и как кецовете ми не са китайски и дори, че сърцето ми не е произведено в някоя китайска провинция. Години по-късно отидох на концерт на Уотърс и ... беше като в съня. Сред 40 хилядната публика упорито не долових българска реч макар концерта да беше на не повече от 700 км от София. Тогава вече не виках а кротко изслушах трите скромни часа свирене и развълнуван си тръгнах. Усещането за самота ме изяжда.