BREMEN

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ СТЕНАТА

Как Роджър Уотърс свали преградите, сложи в ред наследстовто си и възкреси един шедьовър

От Браян Хаят

Фографии Дани Клинч

На Роджър Уотърс му предстои трудно турне, на което висока 11 метра стена ще се издига между него и феновете му всяка вечер.Не можеш да го обвиниш, че в момента му се иска цялата конструкция да е по-лесно преносима.Бившият лидер на Pink Floyd точно е напъхал дългучестото ситяло в таксито напът за Манхатън, когато шофьорът го разпознава и изпада във възторг. Уотърс кисело се приготвя да изслуша тирадата. “Фен съм ти цял живот, човече – казва мъжът на средна възраст на име Фред. – Wish You Were Here – обикалях Европа когато се отворих на него. Това е най-великият албум на всички времена! Сигурно е страшно чувство да си дадете сметка какво влияние сте оказали на моето поколение.” “Обикновено не го разбираме преди да се качим в твоята кола” – отговаря му Уотърс с хладен британски тон, като закопчава колана си. Както винаги е трудно да разчетеш стоманените му сиво-сини очи – цветът им подхожда на прораслата му побеляла коса и професорска брадичка, - но днес явно е решил да се забавлява. Сигурно спомага фактът, че току що е пийнал бутилка монраше в чест на края на дълъг работен ден: след като тази сутрин пристига в Манхатън от къщата си в Хемптън, тренира бицепси, трицепсии коремни мускули (“Почти загинах, но трябва да заякна малко”), пее гами с вокален педагог, който му помага отново да достигне високите тонове от своята младост, среща с модни стилисти, за да избере сценичното си облекло в различни отенъци на черното и прекарва часове в продицентско студио в центъра, където работи върху осветлението и анимацията.

Той действа с такова темпо от януари, решен да изглади идеално първото си истинско турне за албума, който той нарича определза своята кариера, продадения в 30 милиона копия “The Wall” – историята от 1979г. за отчуждена рок звезда на име Пинк, чиято биография поразително напомня неговата собствена. Оригиналната версия на това турне на Pink Floyd – с гигантските кукли, синхронизирани графики и стената, изграждана тухла по тухла, след което събаряна в кулминацията на шоуто – поставя стандарт, с който трябва да се съобразява всеки рок спектакъл от Steel Wheels до Zoo TV. Но спектакълът е изнесен само в четири града по света с месеци пауза между тях. Официално от концертите не е издаван видео запис – с изключение на сюрреалистичната анимация на Джералд Скарфи, която се появява и във филма от 1982г., - затова те се превръщат в блед легендарен спомен.

Всеки от четирите концерта е на загуба – билетите са с равностойност 18лв., - и групата се разпада.”Бяха стигнали до момента в който не можеха да се гледат един друг – казва Марк Фишър, архитектът, който се занимава с турнетата през 1980 и 2010г.- Беше им много удобно да обявят цялото начинание за провал, който е глътнал прекалено много пари, и на това основание да си тръгнат.”

Директорът на осветлението Марк Брикман, който също работи по новото шоу е привлечен точно преди началото на първото турне. “Беше помитащо, останах без думи – казва той – Преставляваше наслагване на опера върху рок концерт. През 1980 дори не можехме да си мечтаем за такъв спектакъл.”

Със своя размах и амбиция The Wall е последната проява на онова, което пънк и ню уейв групите биха нарекли динозавърски рок на 70-те, но задаващото се турне е много повече в стила на Джурасик парк. Днес Уотърс екипира шоуто с остри политически послания срещу войната и потисничеството. Текстът на “Mother” например не е променен, но съпътстващото го видео с кадри от всевиждаща камера за наблюдение е за тираничното правителство а не за строгата майка. “В основата си това е същият спектакъл, но с още по широк смисъл – казва Фишър. Трябваше да го съобразим с факта, че едно е 30 годишен мъж да пее за своя живот, което по онова време беше нещо като ехо от неговата среда. Но е съвсем различно да направиш същото когато си на 60.”

Докато колата се вдижи из града , Фред вади мобилния си телефон и започва да чете високо на глас есемесите от дъщерите си, а ние му предлагаме да изчака светофара. (Обикновено крещя на шофьорите, ако пишат есемеси” – казва Уотърс благо.) Оказва се, че едната му дъщеря е слушала The Wall тази сутрин във фитнеса. “Благодаря ти, че си ги дресирал – казва Уотърс, който започва да се кефи. – Ето на: имат нужда от образование! Ебати как съм грешал на младини.”

Фред е поласкан: “Те нямат нужда от здрав контрол, човече! – спира за малко, после продължава: - Какво идваше след това? “Без мрачен сар...” Какво беше?”

- Сарказам – казва Уотърс.

- Хората винаги пеят грешно текстовете на парчетата, но ние имаме шибан авторитет тука!

- Не знам дали съм голям авторитет в шибането, но благодаря ти - отбелязва Уотърс и малко след това взима визитката на Фред и му обещава билети за концерта.

Преди 33 години по време на хаотичен концерт на Pink Floyd на стадион в Монреал един по-млад и далеч не толкова приятен Роджър Уотърс има сблъсък с друг разпален фен, който не завършва особено добре. Шоуто – последно за турнето на албума Animals(1977) – е катастрофа от самото начало, със скапана озвучителна система, почти заглушен от буйната интоксикирана тълпа (на пиратски запис от същата вечер се чува как Уотърс крещи: “Престанете да пуската фойерверки и да крещите и да пищите ебати! Опитвам се да пея!”) Накрая едно момче се покатерва по мрежата, която разделя групата от публиката. Уотърс се изхрачва върху него.

След това музикантът е потресен. Как е можел да направи такове нещо? Какво му е прищракало? Тогава е на 33г., движещата сила зад най голямата психиделична група. Но първият му брак вече се е провалил, бандата му върви по същия път – с другия ключов творец във Floyd, китаристът и вокалист Дейвид Гилмър са на ръба на разрива. Уотърс е богат и известен, но нещастен, неспособен да се измъкне от проблемите, наследени от детството му, които започват с липсващия му баща, убит във Втората световна война, пет месеца след раждането на сина.

“Вероятно съм бил доста плашещ – съгласява се той сега – Имах склонност да изпадам в бяс.”(Той наистина се е променил: Докато рови в чинията с лазаня зад сцената на една репетиция, сдъвква голям винт, който кой знае как е попаднал там. След няколко мига на втрещяване тихо и с хумор излиза от ситуацията – поне пред мен.)

Уотърс е применал двадесет години терапия и се е помирил с миналото.Междувременно решава проблемите си като истинска рок звезда – сяда зад синтезатора и зад мишпулта в усамотена къща в английската провинция и написва рок опера. С помоща на Гилмър това ще се пръварне в последния велик концептуален албум на тяхното поколение. “Опитвах се да намеря смисъл в живота си – казва той – и до известна степен успях.”

Уотърс винаги е бил колкото визуален творец, толкова и музикален – професионален тест тласка лишения от цели 18 годишен младеж към архитектурното училище, където се среща с бъдещите членове на Pink Floyd Рик Райт и Ник Мейсън – той базира идеята си върху скица която сам е направил. На нея огромна стена е издигната насред спортна зала. Концертът израства от самото начало върху концепция, въпреки че първоначалната идея била да се издига стена пред групата, докато свири а шоуто да свършва с последната тухла. Но с напредването на историята, той си дава сметка, че стената трябва да падне в края.

“Съвсем ясно е, че е имало причина да искам да издигна стена между себе си и публиката – някъде на дълбоко подсъзнателно ниво разбирах колко съм уплашен” – споделя Уотърс.Той прекарва повечето време от януари насам в продуцентското студио в Манхатън – няколко от прозорците му гледат към тухлена стена, съвпадение, на което се забавлява. Краката му са боси, конвърсът без връзки го запарва и той изритва кецовете. Облечен е с дрехите които носи почти всеки ден: тънка черна фланелка, избелени дънки, платинен ролекс. Изглежда е почнал да недочува, не е ясно дали си дава сметка – чаровно извиква: “Какво?”, все едно ти си виновен, че си мънкаш под носа.

“Цялото отдръпване от хората, които съм срещал в младостта си, цялата агресия, обидчивост и трудности идват от факта, че бях абсолютно ужасен във всеки даден миг, че ще ме разберат какъв съм – казва той, - че хората ще открият че не съм този, който искам да бъда. Аз бях издигнал една стена от сексуална несигурност и силно чувство на срам около себе си, която после описах с методите на театъра.”

Той разтоварва цялото бреме в тези песни: скръбта за баща му, омразата към традиционните английски пансиони, разочарованието от неверността на жена му,собственото му мотаене с групата. Като екстра Уотърс добавя елементи от живота на първия фронтмен на Pink Floyd Сид Барет, чиято наркомания и душевна болест довеждат до изгонването му през 1968г. Уотърс запълва лидерската празнина, като подтиква някога култовата артгрупа да запише The Dark Side of the Moon, един от най-продаваните албуми на всички времена.

Въпреки цялата космическа елегантност на музиката на Floyd Уотърс е композитор по инстинкт, който мисли за себе си като музикален примитив – любимите му изпълнители са Ленард Коен, Нийл Иънг и Джон Ленън. “Роджър си пада по фолка – казва Боб Езрин, който съпродуцира The Wall. – Музиката отива там където текстовете те теглят.”

Докато Уотърс композира, той се връща отново и отново на злокобна тринотна тема – станала известна като мелодията от припева на “Another Brik in the Wall(Part II)”, която се повтаря по най различен повод в целия албум. Днес той признава, че мелодията е преработена от риф , който е написал 10 години по-рано – в “Set the Controls for the Heart of the Sun” от 1968г. (в която, почти свръх естествено се пита “Кой е човекът, който застава до стената?”

Преди Pink Floyd да са записали и една нота от The Wall, Уотърс вербува карикатуриста Джералд Скарфи да започне да създава натруфените гротескови надуваеми кукли и карикатури, които до голяма степен дават визията и усещането за албума. Един ден той занася демо записите в дома на художника, настана неудобна тишина – спомня си Скарфи. – Защото каквото и да кажеш щеше да бъде недостатъчно. Тогава рекох: “Страхотно е.” Последва нова неудобна пауза и Роджър каза: “Ами чувствам се все едно си свалих гащите и се изкензах пред теб.”

Уотърс седи неподвижно и гледа как младият Гилмър свири божественото соло от “Comfortably Numb” – вероятно най-великата песен на Pink Floyd. Клипът, който върви на огромен монитор на Мас във видеомонтажното студио, е отдавна изгубена лента, наскоро възстановена, от първите концерти на The Wall, и феновете със сигурност някой ден ще имат възможност да си го купят. Уотърс не е имал намерение да пусне този отрязък. Искал е да види второстепенното соло, изсвирено то резервния китарист Сноуи Уайт, който за разлика от Гилмър, ще участва на предстоящото турне. Но Уотърс поглъща всака секунда от солото и накрая обявява: “Това не е Сноуи.”

Съревнованието наистина е жестоко, но Pink Floyd имат най-грозната раздяла от всички велики рок банди.Уотърс измисля концепцията, написва всички текстове и голяма част от музиката – според него той е неоспоримият лидер на групата. Гилмър обаче не е на същото мнение – той има по-силния глас, един от най-характерните рок китаристи и е създал огромно количество музика.”Всичко се свеждаше най-вече до мен и Дейвид – казва Уотърс. – Бяхме се развили в различна посока. Не исках повече да се карам с него и тъй като бяхме на различно мнение за музиката, политиката и философията, беше ясно, че ще се стигне до сблъсък.”

Групата започва да се разцепва по време на записите за The Wall, когато Уотърс я превръща в средство да предаде своята твърде лична идея. Разпадането идва по време на The Final Cut1, който е почти солов албум на басиста/певец. Той напуска през 1985 и първо се очудва, а после побеснява, когато Гилмър и барабанистът Ник Мейсън решават да продължат под името Pink Floyd. Опитва се да ги спре чрез съдебна забрана, но те свирят на две чудовищни турнета без него, докато самият Уотърс едвам продава билети за концертите в подкрепа на соловите си дискове. “Той не е [Pink Floyd] – казва Уотърс за Гилмър през 1987г. – Ако някой от нас трябва да се нарече с името Pink Floyd това съм аз.” Те се споразумяват, като Гилмър и Мейсън продължават да използват името, но отстъпват всички права на The Wall на Уотърс.

Към 2005 отношенията се затоплят до точката, в която оригиналният състав на групата (без Сид Барет) се събира за концерт на четири песни на Live 8. “Толкова съм благодарен, че успяхме да свирим тези 18 минути, че четиримата сложихме кръст на всичко – казва Уотърс. – Оттогава отношенията между мен и Дейвид се подобриха. НЕ че се виждаме редовно – той живее предимно в английската провинция, а аз – в Манхатън и пътищата ни не се пресичат много често, но няколко пъти когато и двамата се оказахме в Англия, вечеряхме заедно. Но да, вече няма нервничене и война.” По-топлите отношения с Гилмър означават много за Уотърс – той е решен повече да не го обижда.

През юли двамата неочаквано се събират на малък бенефис пред 200 души за събиране на помощи за палестинските деца в Оксфордшир, Великобритания. Идеята е на Гилмър, който обещава на Уотърс, че ако приеме поканата, китаристът ще се появи на някой от концертите на предстоящото турне The Wall и ще свири в “Comfortably Numb”. Освен това Уотърс може да си представи поне още едно изпълнение на Pink Floyd. “Дейвид, Ник и аз може да направим едно събиране някъде, но няма начин то да прерастне в турне – казва той, като намеква, че може да изнесат един бенефисен концерт. – Като на Live 8, но само с нас.Срамота е, че не се събрахме да го направим, преди Рик да почине [през 2008].”

Уотърс и Гилмър вероятно нява да записват повече заедно. Басистът леко се наежва на твърдението, че в сътрудничеството им има някакве неповторима магия. “Със сигурност Дейвид много ми е повлиял при композирането, пре хубавите хармонии и мелодии – казва той. – Но идеята, че съм неспособен да създам нещо с някой друг, което да е съпоставимо с The Wall или с The Dark Side of the Moon, или с Wish You Were Here – не съм съгласен и живото доказателство за това е Amused to Death [соловият му албум от 1992г.], който е изключително красив в някой свои части.

Уотърс не смята, че е от значение, че той е единственият член на Floyd в новото турне на The Wall. “Ако погледнете програмата от 1980г., на първата страница пише: “The Wall: автор и режисьор Роджър Уотърс, изпълняват Pink Floyd. – натъртва той. – Ами моето виждане е, че всеки може да изпълни това произведение. Така се случи, че аз режисирах постановката и участвах в нея – по същия начин, по който го правя и за другата. Но някой от останалите изпълнители са различни.”

За сегашното шоу той заменя Гилмър с двама души – сесийния певец Роби Уайкофот Лос Анджелис на вокалите и виртуоза Дейв Килминстър на китарата. Останалите в групата варират от бившия бендлидер в Saturday Night Live Джи И Смитна китарата и баса до 33 годишния син на Уотърс, Хари, джаз музикант който свири на пиано с баща си от 2002г. насам (гласчето му се чува в началото на “Goodbye Blue Sky” от The Wall и ще ехти всяка вечер по време на новото турне).

следва продължение...

Симеон Лютаков за театъра, киното и още нещо.

Интервю на Боряна Тодорова за вестник Народно дело, 25.09.2010г.

Театърът

Не знам. Вижда ми се къс хоризонтът. Близък някак си. И това не е по вина на театъра. Такъв е градът. Човек иска да може да прави повече неща и да стига до повече хора. Това тук става трудно. Във Варна стигаш до варненци. Не е широк град, а и публиката е пренаситена от фестивали. Това е.

Има неща, които вътрешно не ти пасват, не са ти по вкуса и понякога ги правиш с нежелание или с не толкова голямо, колкото би искал. В такива моменти професионализмът си казва думата. Включваш го и той си върши работата, но духът ти не е ангажиран на 100%. Човек винаги може да намери начин да се откаже. Ако отидеш при режисьора, чийто проект не ти харесва, и му кажеш, че не искаш да участваш, той надали ще те вземе насила. Инак би действал срещу себе си. Така че щатът не е чак такъв проблем. Той е много особено нещо. Ако няма разбиране в нашата професия между тези, които правят представленията, и тези които участват в тях, то няма никакъв смисъл да си говорите на различни езици.

Нямам нищо против Комиците да се радват на популярност. Там работят някакви пазарни схеми, които при нас не вършат работа. Ако заработят при нас, ние ще се опошлим. В театъра хората трябва да влизат по собствено желание, да отделят нужното време и средства, да искат да възпитат у себе си адекватна оценка към живото изкуство и да си създадат потребност да го консумират, а не да люпят семки пред телевизора и да им излиза по-евтино. Решение на самия зрител е къде да бъде и какво да гледа. Затова казвам, че Комиците и всички тези забавни предавания по телевизиите са на точното място по точното време. Продават се и това е. Те възпитават тези деца, чиито родители не могат да го направят. Но за да си културен трябвада се понапънеш малко. Няма какво да страдаме. Всеки носи отговорност за изобора си.

Реформата

Вероятно има нужда от тази реформа, но от друга страна, не трябва държавата да се опитва да ни вкарва в някакво счетоводство. Тъпо е. Това са пътища на властта да избягат от темата. Обидно е. Заплатите ни, бюджетът ни – те са микроскопични! По-добре дори да не ги споменавам. Това е смешно. Няма да се очудя ако утре държавата започне да иска да си плащам, за да изляза на сцената! Бюджетът ни е половин процент от републиканския. Чувате ли смях в залата?! 1000 души не могат да нахранят... Колегите ми не са виновни, че работят в малъки театри, в малки градове. Българинът е беден и не му е по джоба да си плати адекватната цена на един театрален билет. Трябва ли ние да се направим на велики и да заявим “От утре 60 лв за билет, ако щете влизайте в театъра!”? Никой няма да спечели от това. Държавата трябва да си научи урока, че не може да абдикира от културата и ако продължава упорито да вярва, че може, то нека стои на един крак, защото другият й ще бъде отрязан.

Има парадокси в нашата професия, какъвто е този със съкращаването на пенсионерите. Какво означава пенсионер? Ако е добър и може да играе и публиката го иска, какво значение има на колко години е? От друга страна – пенсионерът си е поработил, има си стажа зад гърба, редно е да освободи път на по-младите. И в тази логика има смисъл. Възможно е тази реформа да изкара хората от салона. Това би било голям удар по нашата култура, която набира сили, при това качествено. Ако се прекъсне тази традиция, много бавно ще можем да я изградим отново. Ще минат години и ще стане голяма, голяма простотия. Дай Боже това да не се случи.

Публиката

Публиката не може да диктува вкус. Масовата култура се консумира “на маса”. Театърът трябва да възпитава вкуса на зрителя.

Мисля, че трябва да сме по-мобилни и да показваме на повече места продукцията си. Варна се изчерпва бързо – колко е театралната публика тук? Ще изиграем един спектакъл 20 пъти и хората ще минат през салона. Играем и в чужбина благодарение на Явор Гърдев, но една птичка пролет не прави.

От друга страна Варна има възможност да поддържа поне 2 театъра, да има конкуренция, за да се съживи атмосферата. Правят се толкова хубави представления, ние самите ужасно много се радваме да играем в тях. Идват наистина добри режисьори.

Свободата

Самоусещането за свобода е водещо за един човек, който се занимава с изкуство. Нищо срамно няма в думата „свободен артист“, даже е прекрасна. Колкото повече хора могат да го правят, толкова по-добре според мен. Това означава, че могат да се изхранват качествено от подобно статукво. Трудно е, да. Но така дишаш нормално. Не мисля и че се налага да правиш компромиси. Ако ги има, значи системата куца, няма предизвикателства за работа, няма качествени предложения. Тогава просто спираш да се занимаваш с това, но аз имам алтернатива. Занимавам се с фотография от 20 г. и мога да оцелявам в тази област доста успешно, стига да реша да се отдам изцяло на това. Би било чудесно моите колеги да са свободни да работят където искат, макар и на практика да е трудно.

Киното

Киното е велико изкуство. Там колкото си по-органичен, толкова по-добре се получават нещата. Страхотно усещане. В театъра трябва да понастъпваш на места, да си по-ярък, за да стигне всичко до публиката. Киното е наслада. Няма артист, който да не иска да участва във филм.

Сега, когато заснех „Още нещо за любовта“, както и 2 късометражки, ми се прииска да подишам по-нашироко. Получих приятни отзиви за играта си от хора, чието мнение ценя, и си казах – защо не. Такива неща ми се правят. На всеки артист му се участва в киното. Сцена, сцена, ама то някак си... Ако ги сменям 5 - 6, ще е по-интересно, но тук взе да ми идва до гуша.

Хората все повече ходят на театър и на българско кино. Виждам го с очите си. Последните 2 г. родните филми са много посещавани. Публиката иска да влезе и да се радва, а и лентите не носят нищо отпреди на гърба си, напротив, те са съвсем ново авторско, или каквото и да е, кино, сегашно. Авторите им осъзнават, че не може вечно да се връщат назад или да бягат от това, а просто го разказват с нормален, хубав език. Те имат стремеж да правят качествени неща, а не да имитират нещо видяно. Особено филмът на Ивайло Христов (б.а. „Стъпки в пясъка“). Беше страхотен в това отношение. Разказва за едни стари неща, но без просташкия език на новото време. Прави го културно. За мен беше страхотно изживяване да гледам този филм. Родом съм от Русе и детството ми премина в едно студийно кино, където даваха невероятни филми. И този глад да получавам същото тук ме измъчва. В Русе сега няма нито един салон. Отвикнах да ходя на кино. Теглих си само от интернет и в един момент даже повярвах, че мониторът е големият екран. Но последните 2 г. с голямо удоволствие започнах отово да ходя, особено когато излезе нещо българско.

Парите

Уви… да, всичко е за малко пари. Дай да го бутаме ние живота да върви, те ще ни плащат малко, а пък ние ще вярваме във великата сила на изкуството. Ей затова не искам да се занимавам с театър. Ние ще дадем всичко, те ще ни дадат малко, но ще сме щастливи, защото сме велики духовни личности, които продавайки евтино труда си, дофинансират изкуството. Самата държава не осъзнава, че тя трябва наравно с нас да участва в това, защото функция на държавата е да възпитава културна нация. А това струва пари.

Моята приятелка понякога ме пита защо така упорито преследвам някакви неща, след като не ми носят нищо. Така са ме научили. Някакво остаряло мислене има в мен, че трябва да преследвам идеали, които някой ми е казал, че трябва да нося. Напоследък започвам да не ги преследвам. Борим се за нещо сами 1000 души без ничия подкрепа. Ей така. Само защото са ни го набили в главата, че трябва да го спазваме като принцип в работата си и ние си го спазваме безплатно.

Интервю на Явор Гърдев за вестник "Труд" - 18.09.2010

Режисьорът Явор Гърдев пред Вера ЧАЛЪКОВА:

- След хита на годината “Козата или коя е Силвия” по Едуард Олби каква нова провокация от Явор Гърдев да очаква театралната публика?

- Засега нова провокация няма да има, тъй като следващото представление ще направя в Москва. За първи път на руска сцена ще се появи пиеса от носителя на “Пулицър” Трейси Летс. Изключително талантлив американски драматург и актьор. Черната комедия “Убиецът Джо” се случва в Тексас, в едно западнало селище от фургони. Спектакълът ще се продуцира от Театъра на нациите, където в началото на годината направих “Методът Грьонхолм” заедно с художника Никола Тороманов и композитора Калин Николов.

- Българският театър губи ли Явор Гърдев?

- Не съм много склонен на патетични обобщения. Не виждам нищо трагично.

- За вас може би не, но за пристрастните ви почитатели...

- Друго е по-важно. България е все по-малко в състояние да извежда театрални проекти с космополитен хоризонт. Тенденцията е да се локализира театралната дейност. Това за мен е проблематично. В период на отваряне на културните пространства българското по-скоро се затваря и в голяма степен това се дължи на маргинализацията на сектора в държавната политическа доктрина. Изкуствата в България са в много тежко положение. В сравнение със съседни европейски страни изкуствата тук търпят в много по-голяма степен удара на глобалната криза и ефекта на маргиналността, към която ги тика постиндустриалното общество. Навсякъде по света територията на публичните разходи за изкуство се свива минимално, но понеже България отслаби културните си институции в прехода, понеже традициите са по-скоро крехки и понеже културата не е особена ценност тук (въпреки че винаги се твърди обратното!) процесът се усеща много по-силно. Този ефект се получава и в други страни, но култури като немската и френската имат силен имунитет, тъй като изкуствата действително са в скалата на споделените ценности. Там защитата се удържа на държавно ниво. В България намаляването на субсидията е съпроводено от риторика, която говори за обратното - че нещата се случват, за да стане по-добре. Единствената устойчива тенденция в този сектор обаче от 20 години насам е постепенното му свиване. Абсолютен песимист съм, че нещата ще се променят в обратна посока. Мисля, че оттук нататък средствата за култура няма да се върнат на по-високи нива. Те ще търпят единствено регрес. Всяко правителство ще казва обратното, но, уви, ще върши това.

- Но сте съгласен, че системата трябва да се промени. От каква реформа се нуждае театърът?

- Съгласен съм, разбира се. Не реформа се провежда обаче, а съкращение на средствата. Реформа в случая е евфемизъм. Това название се употребява, за да се внесе позитивен дух. Откакто съм в този бранш, винаги съм бил реформистки настроен и винаги съм искал нещата да се оптимизират. Защото на административно ниво българският театър действа по много демодиран начин. Секторът обаче е оставен на доизживяване и никой с добра квалификация не би отишъл да работи за такива пари в театрите например. Естетиките все повече се диктуват от пазара, което обратно на общата икономическа логика понижава качеството им. Изкуствата са парадоксална сфера. В тях принципът за повишаване на качеството поради по-широко търсене не е задължително валиден. Това е другият принципен конфликт, тъй като в основата на философията на тази реформа много ясно и категорично стои пазарният принцип. Заявява се, че ценно в театъра е това, което най-лесно се продава. Следователно с публични средства трябва да се подкрепя това, което най-лесно се продава. Това е уникален принос в световната културна политика. В нито една европейска държава това не може да бъде артикулирано политически, без да предизвика опустошителен смях. Тук държавата се грижи за устойчивото развитие на сектора не повече, отколкото бизнесмен с ланец за глобалното затопляне.

- Министърът би ви отговорил: разберете, в криза сме.

- Много добре разбирам, че е криза, но става дума за фундаментален проблем в разбирането. Защото държавата в европейските случаи стои именно, за да защитава националната култура от процесите на глобализацията, които я изтикват в зоната на чисто пазарното действие. Това е част от държавния суверенитет. Да се казва от едно правителство, че културата ще бъде подведена изцяло под пазарен принцип, такава политика никъде в Европа няма. Нашата страна е флагман. Това е толкова крайно дясно, че почти е захапало опашката на крайно лявото. Ето, моите политически възгледи например общо взето имат тенденция към консерватизъм във фискалната сфера и либерализъм в социалната, т. е. смятам, че контролът върху разходите трябва да е оптимален и те да се управляват разумно. Но в момента в театрите под мениджмънт се разбира стопирането на работата заради ограничения в разходите. А в ситуация, в която се обявява, че няма да има дейност, не може да има никакво развитие. Според мен такъв тип философия на реформата извършва единствено и само едно - без да го заявява публично, признава, че този сектор няма ценност и че е на доизживяване. Ако кажем например, че най-хубавата музика е тази, която най-лесно се продава, държавата на секундата трябва да затвори всички филхармонични оркестри и да започне мащабно да дотира чалга индустрията. Ролята на европейския тип държава е да отстоява зони на културна традиция, иновативни естетики и критична идейност, които са отвъд тежненията на директната комерсиалност. И е пълен абсурд държавата да стимулира самата тази комерсиалност. Защото тя и така добре живее от собствения си пазар и се издържа от него. Въпросът е в това имаме ли ние съгласие или нямаме, че някои сфери в обществото не съществуват според пазарния принцип. Очевидно нямаме съгласие. Всички аспекти на живота постепенно се експроприират и влизат в унифициращата и тотализираща рамка на универсалната икономическа логика, докато на финала на този процес културата не се окаже един от опитомените сектори на индустрията. Секторът “забавление”. Когато изкуствата бъдат изцяло изтласкани в този сектор, в тази пазарна ниша, обществото вече няма да има никакъв критически имунитет.

- Но не сте ли съгласен, че реформата ще даде възможности на свободния артист?

- Ще даде, но върху намалена бюджетна рамка. Да, сякаш ще преодолеем уравниловка, която е несправедлива, и може би тези, които работят повече, вече ще получават повече от тези, които работят по-малко, но, забележете, всичко това ще се случи в рамката на постоянно намаляващ общ бюджет за сферата. Като цяло държавата отново е в настъпление срещу сектора. Тя казва: Вижте, нас вече не ни интересува дали вие ще си разпределяте парите по социален принцип, или ще ги разпределяте според това кой работи повече и кой по-малко. Важното обаче е да изхарчите по-малко пари. Тоест ние не възнамеряваме да инвестираме повече пари във вас, а напротив, възнамеряваме постепенно да оттегляме инвестицията си, защото мислим, че тя е безполезна. Правителството, разбира се, не казва това, но това прави.

- Неотдавна по повод предстоящата реформа цитирахте “Крал Лир”: “Не давай на човека нищо друго освен необходимото в живота и той ще заживее като скота.” В такава ситуация ли сме сега?

- В тази ситуация сме отдавна. Сега просто се изостря. Може би, за да се оттървем от илюзиите. Защото това кое е ценно за едно общество се вижда в момент, когато обществото е затруднено икономически. Тогава то решава кое е важно и кое - не. И ето, то решава. Така илюзиите отпадат, а публичните риторики лъсват в манипулативната си нелепост.

Културата, изкуствата са по принцип излишества. Ако се приложи еснафска гледна точка към въпроса, тогава без тях определено може. Няма какво да си кривим душата. И Шекспир поставя именно този проблем, говорейки чрез устата на крал Лир - когато се лишим от всичко, без което можем, тогава има два варианта: или да станем светци, или да станем скотове. В 99 процента от случаите се случва второто. Тази философия, проведена докрай към едно общество, е по-скоро съсипваща, тъй като по-голямата част от хората ще се окажат в плен на втория вариант.

- Възможно ли е да се завърне мизерията в киното с 1-2 филма годишно? Провали се например стартът на втория ви филм “Цинкограф” поради неуредено финансиране...

- Не, той не се е провалил. Случи се това, което обикновено се нарича календарен конфликт, когато човек работи с две-три годишен план напред и има програмирани ангажименти. “Цинкограф” трябваше да се снима това лято и да бъде завършен до края на годината. Не можа да се случи по причини от бюджетен характер. Наложи се проектът да бъде отложен с една година. Аз обаче вече имах договореност през следващата година да работя по кинопроект в Русия, който от своя страна е вързан с календарни планове и графици на руски актьори, които също работят с програмирани занапред ангажименти. “Цинкограф” е проект, който претърпя дълго развитие и определено ще се снима, но вече едва ли от мен.

- Гледали ли сте напоследък филм, който да ви е разтърсил, да ви е накарал да се замислите дали да се занимавате с кино?

- Последният ми много голям киноспомен е “Антихрист”. Тази година в Кан също имаше впечатляващи филми, но не чак толкова разтърсващи. Докато Ларс фон Трир остава в състояние да ме разтърсва всеки път. Разбира се, докато не се яви някакво изключение, но такова засега не се е явило.

- Какво мислите за нашумялата идея на министъра избрани творци да получават ордени плюс месечна премия към пенсията?

- Всяка идея за подкрепа на хората в тази възраст не е лоша. Но лично аз вярвам на процедури, които се основават на дългосрочен и рационален план. За тази цел има икономически механизми, които биха могли да осигурят една такава пенсия още докато човек работи. Знаете много добре как толерирането на едни хора за сметка на други се посреща в малките традиционни общества, особено в Югоизточна Европа. Става ад и за тези, които не са получили ордена, и за тези, които са го получили. И двете страни моментално ще са готови да си нанесат тежки рани и да се оскърбят публично. В крайна сметка уважението за избраните ще се превърне в тяхно унижение. Така обикновено става в нашия край, където всякаква форма на толериране и утвърждаване на авторитет е съпроводена от мигновен публичен линч. Не съм видял в България на някого да не му е излязло през носа, че е направил нещо хубаво. Или даже, че е направил въобще нещо... Харесването, за демократичен баланс, винаги е съпроводено от тикане на физиономията в калта. И двете - в истеричен ключ. В нашето малко и не съвсем уютно общество твърде дълго вече живеем в режим на взаимно огорчение един от друг, от самия факт, че ни има един до друг. Затова такъв преференциален тип пенсионна политика ми се струва взривоопасен. Понеже твърде силно ще раздразни комплекса за малоценност у тези, които няма да получат, и чувството за вина у онези, които ще получат.

Палата №6, Карен Шахназаров

Экранизация полной загадок, парадоксов и тревоги повести Чехова, которую справедливо можно назвать как самым пессимистичным, так и наиболее жизнеутверждающим его произведением.

В центре сюжета — основанная на реальных событиях история главного врача психиатрической больницы, оказавшегося ее пациентом. Доктор Андрей Ефимович Рагин со своим одиночеством, отчужденностью, рефлексией - одна из ключевых фигур не только чеховского творчества, но всей мировой литературы XX века.

Сценарий фильма написан по мотивам повести. Сохранив ее фабульную основу, авторы сознательно перенесли действие в настоящее время.

Картина целиком снята в реальной клинике для душевнобольных в новаторской, полудокументальной манере.

• Сценарий «Палаты №6» Карен Шахназаров и Александр Бородянский написали еще в 1988-м году, однако тогда проект не состоялся из-за творческих разногласий с итальянскими продюсерами;
• Роль Андрея Рагина первоначально должен был сыграть Марчелло Мастрояни;
• Важнейшие сцены фильма были сняты в действующем психоневрологическом интернате на территории старинного Николо-Пешношского монастыря в Дмитровском районе Московской области;
• Картина была отснята в рекордно короткие сроки — с 5 ноября по 2 декабря 2008 года.

-CH XLIX, -CH L

Лиа, Русе 07.2010

Борис Христов - "Честен кръст"

I.

Затварям ви за думите, уши - резето спускам.
Не искам в моя дом да се говори за изкуство -

не искам в хленчене и мъдрословия угодни
напразно да се споменава името господне.

Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето

и в стихове - спасителни - макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха...

Ала сега, докато в разума е още светло,
прибирам стълбата, с която стигах до небето,

и бързам да напусна на поезията храма,
преди да запълзят змии по младото ми рамо.

Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.

И ще се хвърля лудо на живота по вълните,
това, което някога измислих - да изпитам.

Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,
щом не дойде смъртта за мен да се ожени,

щом не можах до днес да изкова от думи кръста,
на който да се изкача и да възкръсна...

И затова сега, отскубнал се до корен,
ще се заема с труд по-благодарен и достоен.

Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея
над мисълта до утре как да преживея...

Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата
подир виновницата за изгубения рай - жената.

И вързан до последната халка на нейната окова,
ще гледам как изсъхва моето дърво духовно...

II.

Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,
клокочи и дими - зарастват спомени и рани.

Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем Юди.

Поведе ме единият от тях и стигнали площада,
помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.

И се изгуби като нож в канията на мрака -
по-черен от тревата между релсите на влака.

Така човекът, който яде и се весели до мене,
направи захарта на моя млад живот солена.

Но аз не стрелях по вълка - да не убивам
доброто агънце, което в него се укрива.

А като бедния Адам - в сълзите си нагазил,
извиках: "Гол съм, Господи, не мога да изляза...

Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,
защото не обичам да съм обиталище на врани...

Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,
та трябва с тяхното тегло и моето да носи..."

Но жертвата понякога е по-свободна от палача.
И вместо да окайвам участта си и да плача,

затворен в моя дом - света докрай напуснал,
обелих бавно раните и техните красиви люспи

превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота...

III.

Ала сега - довиждане придворно суетене
и гладиаторски борби на поетическата сцена.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни,
като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Разсипвай подир себе си и рими, и предлози
и нека огън да лети от тъмните ти ноздри.

Да стигнем залеза червен, където вдига сонда
фонтана луд от кърви - слънцето на хоризонта...

Преди туловището на смъртта да ме затисне
или да се удавя в думите, които съм изписал,

желая мир на твоя дом, поезийо и вярвам,
че има кой да дострои високата ти сграда.

Но - честен кръст - макар че лирата захвърлям,
ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.

И с болка, моя вярна спътнице, ще помня
среднощните видения пред твоята икона...

А който продължи нагоре - Бог да му помага.
Но аз потеглих вече - и към миналото бягам.

Наместо с чашата на славата да се опивам,
назад ще тръгна и назад ще се развивам.

Ще се завърна към доброто време на "не зная",
"не искам" и "не мога"... А накрая

връз майчиното лоно на земята ще се срина,
като мушицата, която поживя и си замина...

IV.

До вчера можех да вървя изправен по вълните,
защото не познавах аз теглото на парите

и като жаба, зинала - с молив в устата,
излизах на брега - да разговарям с тишината.

Ала забравила бодливия венец от тръни,
душата ми сега лентяйства и в блаженство тъне.

И кой ще ми повярва, ако продължа на крякам
от бъчвата с меда, а не от жабуняка...

Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.

Ала страдението днес добре се плаща,
за да мълчи устата и писеца да не дращи...

Да бях покръстен в мръсната вода, в която
Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата,

от сутринта над листа щях да марширувам
и книжната тръба на щастието да надувам.

Но аз не мога да живея с думите завързан
и в чашата на жадния да сипвам сълзи;

не мога да се правя на овчица и страдалец,
когато днес пращи от здраве мойто тяло,

или пък да дрънча като ощърбено точило,
докато вената на любовта кърви от сила...

Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,
разбирам и бедняка, който трябва да се храни.

За грозната жена поезията е червило и помада,
за лудия - стрела, с която разума напада...

Заради тях и аз обикнах някога у мен поета.
Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.

И на ръката ми едва ли вече ще отива
да е палач на словото - мъчител на молива.

V.

Подобно тигър на небето облакът се излежава,
но вижда лъвската глава на слънцето и става.

И хукнал към безкрая, тромаво прескача
въженцето на хоризонта - и потъва в здрача.

Така и аз сега от бойното поле излизам
и сам обличам усмирителната риза...

Защото чувам как земята се поти и стене
и между нейните разтворени докрай колене

пред изумелите от чакане очи на боговете
излиза от утробата главата на Поета...

И като вижда как луната готви вече сърпа,
надвесена над него - да отреже пъпа,

духът ми се укрива в тялото натясно,
защото за големия Поет е нужно място.

Той трябва да си разпростре така ухото,
че да дочува и последното трептене на живота.

И стъпил бос в легена син на океана,
да му е вечно под ръка небесната камбана.

И лист като пустиня трабва, за да пише,
докато търси истината и над думите въздиша -

дано да види той следи от нейните копита
или главата и на щраус в пясъка зарита...

Ще трябва място и за неговото бяло цвете,
което стиска в мъничката си ръка детето

и като мравчица с разперени крилца почуква
към неговия бъдещ гроб - по-тесен от обувка.

VI.

Добре че е смъртта - последната човешка гара.
Добре че всеки ден вратите на земята се отварят

и заедно с безкрайната редица на добрите хора
улитат и злодеите на вечността в затвора...

Благословено гробище, ти имаш хляб за всички
и топла трапезария - и пухени завивки.

Какви мъже достойни! - синове на боговете,
люля земята в скута си и после ги измете.

И никой не допусна до сърцето й да стигне...
Мълчат сега световните хранилища на книги -

издуват се от срам, че малкия човек не знае
къде е ключа, с който този свят да разгадае.

А там навярно, с тайственост покрити,
лежат причините и за смъртта, и за войните.

И между страниците съхне може би и чака
една тревица мъничка - лекарство против рака...

Ала преди да разгадаем тяхното писание, ще трябва
да хвърлим настрана словесната си брадва

и с меча заедно - да погребем перото,
с което нижем стихове приятни за ухото,

но и с което дращим формули и тъмни думи,
объркани като писма на светещи куршуми...

VII.

Разбирам, че това са казвани неща и стари -
или пък размисли на роб и на духовен парий.

Но ги повтарям, за да си отваряме очите
и като гледаме към нивата словесна на дедите,

да разчетем добре това, което между редовете
са казали отдавна преди нас големите поети.

Да се завърнеме назад - но не насила,
залепнали в земята с кърваво лепило.

А като ракът, който в своята подводна нива
върви назад и към спасителния бряг отива;

като триона, който стига края и се връща
по своята пътека - все една и съща,

ала облян в смола - усилено работи
и бавно приближава към сърцето на дървото...

VIII.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни
като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Не се страхувам аз от участта на единака
и знам, когато свършат релсите, какво ме чака.

Макар живота да гърми от моя път на крачка,
не бих натиснал никога внезапната спрачка.

И няма да разсипвам думите си да го хваля,
защото той не бе за мен добрата дойна крава,
а мащеха, която крие сухата си цицка
и ме отвива през нощта, а денем ме навиква...

По важно е за мен сега да не отмина хълма,
от който тръгнах някога с торбица пълна.

И да достигна мястото на оня край божествен,
където спи ковчежето на мойто дество.

Да седна на брега - обратно да тече реката -
и там да чакам ударите слепи на съдбата...

И ако трябва пак да разговарям в рими
и да изстисквам млякото на поетическото виме,

да не летя след думичките - да ги гоня,
а да звъня при удар само - като камертона...

IX.

Но ето че пристигам аз и подир миг ще мина
в тревата, почерняла от словесната машина.

Залязва моята звезда и в облака навлиза -
далече са небесните неща, а земните са близо.

И затова, съдба - богиньо на живота,
сложи сега на кръст кинжала и перото,

вдигни юмрука си - наместо да го криеш,
и прецени - ще галиш ли или ще биеш!

Големият избор II

Голям ли е изборът в “Големият избор”? И да и не, според мен. Малко каузи с реална прогноза да се развият в качествен дебат, участници които прибягват до хумора при първа възможност да излязат от затруднено положение. Ступор, смут, упорство, и не на последно място изтървана безпомощна агресия към журито. Рано е да говоря поименно, нека отпаднат първите шест. Политиката, най-банално казано е сложно нещо, а политикът, още по банално – те такова животно нема. Да си комбинативен, интуитивен, очарователен, остроумен, хитър, мъдър, прям или търпелив са все качества които трябва да носиш, но на кого му пука ако разума и кръвта ти не ги обединяват в харизма. Ако политиката ти е мечта или амбиция, то сподели я с най-близките си и после тръгни към новата си мечта, тя със сигурност няма да е толкова разочароваща, но ако е вътрешна убеденост, ако си мотивиран да се превърнеш в животното дето го нема, тръгвай смело по пътя си и бъди. Научи се да бъдеш лидер, научи се побеждаваш, после да губиш, после да чакаш и разглеждай себе си в движение, политикът не е величина, той е процес.

Нормално е измежду тринадесетте участника в това риалити да преобладават мечтателите, въпреки, че са минали през кастинг. Нормално е защото са млади. Но младите са по-близо до сърцата си от възрастните, а в устите на немалка част от тях се търкалят тромави и заучени каузи които те, на този етап, не защитават по същество. Останалите грабват вниманието ми, по-адекватни са с журито и търсят отговорите през себе си. Мисля, че предаването си заслужава да се гледа, въпреки, че не съм чул за много реализирани “звезди” след финала на което и да било риалити. Но какви звезди са Марс или Юпитер – просто планети осветени от Слънцето. Все пак, там свети нещо с неотразена светлина…

Where is your star? Is it far, is it far, is it far ...

Отиде си Рони Джеймс Дио, поклон пред таланта му!

Ина

-CH XLV

The Smugglers Collective

Димитър Драгнев & Павел Атанасов - "The Smugglers Collective"

Музиката, която сега по клубовете наричат "ретро" е просто добре забравено диско, рок или естрада, най-общо казано, с давност от 30 - 35 години назад. Не, че не е ретро за някой, но парчета от 30-те, 40-те и 50-те осмислят "ретро" понятието по различен начин. Толкова суинг и рокендрол не бях слушал накуп. Ди джеите Митко Драгнев и Павел Атанасов внасят звучене което определено "не звучи" никъде в България. Варна е некултурен град, а съчетан с проливен дъжд става противно некултурен. Поради тази причина Айриш пъб-а в хотел "Черно море" събра сравнително малко публика, половината от която чужденци, да се наслади на съчетанието от брас секция, електрическа китара и котрабас. Беше вълнуващо.

"Соло" - Рана Дасгупта. Индиец роден в Англия пише роман за България.

Мъжът преваля деветдесетте, апартаментът му е на четвъртия етаж.

С изключение на гърба, който го измъчва всяка сутрин, здравето му е задоволително, при все това, по неумолимата логика на числата, краят не е толкова далеч.

Преди да ослепее бе прочел в едно списание следната история: неколцина изследователи се натъкнали на ято папагали, които говорели езика на загинало при скорошно бедствие племе. Изумени от откритието си, те затворили птиците в клетки и ги изпратили у дома, за да могат лингвистите да проучат останките от загубения език. Ала папагалите, вече силно покрусени от преживяното бедствие, измрели по пътя.

Мъжът изпитва огромна близост към тези птици. Чувства, че носи, също като тях, някаква разпиляна във времето, разпокъсана наследственост и няма на кого да я разкаже.

Затова отново рови в живота си.

...

Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм

Българската култура е задният двор на съвременното българско общество. Творците на художествени ценности са изправени до стената, тяхната мисия е подценявана ежедневно, с надменност, която погубва основни черти на българския характер. Този процес се развива в последните 20 г. с презумпцията, че всичко останало в нашето общество е по-съществено. Това не е просто грешка на растежа, а беда, чиито поражения тепърва ще се разкриват пред нас. Политиката на прехода нанесе удар на българската духовност, изключвайки постепенно нейното приложно поле от дневния ред на обществения дебат. Всъщност дебат нямаше. За това сме виновни и ние, дейците на българската култура и изкуство, заедно с журналистите и обществените организации, защото мълчахме виновно пред политиците.

Даже т.нар. художествена критика, която освен творческия процес би следвало да анализира и цялостния разпад на обществото, се задоволяваше с терминологична еквилибристика и носеше гордо огърлиците от словесни бисери по тялото си - безполезни за суровото ежедневие на пътя, по който вървяхме.

Началото на 90-те години завари българската култура с бюджет от 340 млн. лв. За 20 г. той се срина до 102 млн. (в съпоставимо съотношение спрямо долара тогава и сега)под ехидните усмивчици на макроикономистите, които многократно доказаха своята интелектуална немощ. Отказът от развитието на културата и духовността в България се вижда всекидневно с просто око - бедност цари в нашето общество, бедност, детерминирана от абсолютния знак на равенство между телевизионните риалити предавания и жалката безпомощност на политическия дебат както в парламента, така и в територията на осакатеното гражданско общество. Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм за това, че вече 20 г. не можа да създаде българска културна стратегия. Нашето общество не знае какво иска, няма визия за своето развитие и партийните вождове много ловко подмениха основните свои задачи за изграждане концепцията за модерна България с миража Европейски съюз. Членството в Евросъюза още повече драматизира проблема, който искам ясно да дефинирам - ние не знаем какво искаме да се случи с България не знаем за каква бъдеща България мечтаем, не знаем от какво културно поле се нуждаем, за да просперира страната ни. Как да се развива нашата държава, какво бъдеще очаква нейните граждани, кои са основните приоритети на нашето общество? Без дефинирането на културна стратегия обществото ни не може да си отговори на тези въпроси.

Азбучна истина е, че културата в най-широкия смисъл на тази дума е върхът на обществената пирамида. Най-точно го е определил Николай Бердяев още през 1924 г.: “Не в икономиката и в политиката е смисълът на нашето съществувание, а в културата.” Културата и изкуството са върхът на образованието. Те са осъзнат процес на непрестанно самообразование, развитие на самосъзнанието, аналитичен разрез на битието. Чрез тях човек може да отговори на въпроси, непосилни за науката, непосилни и за религията.

А театърът в частност е мястото, където обеднелият и обезверен българин може да намери мъничко щастие, да открие съмишленици, които го подкрепят и се стараят да отнемат неговото отчаяние. А ако той е паднал на колене, да го изправят и да го възвисят.

Днес българският театър се нуждае от реформа, защото той остана непокътнат от времето на соца и неговата териториална еднаквост на принципа на бившите окръзи е изпразнена от идеология, от смисъл, от качества. Старата система на заплащане, базирана на принципа “екзистенц-минимум” като ниски работни заплати, плюс “екзистенц-максимум” във вид на премии за идеологически “правилни” тези се срина от само себе си. Но остана ниското заплащане на “екзистенц-минимума”. Запази се и просоциалистическата централизация. Няма обвързаност между качеството на труда и неговите резултати. Затова в повечето театри има само заплати, без да има добър театър.

Основното противоречие днес идва от новата икономическа среда, която сблъска свободните пазарни отношения, в които трябва да съществува театърът, и неговата ограничителна бюджетна формула. И от двете имаме по малко, без да сме в състояние да се определим какво точно искаме да постигнем. Хем работим по правилата на пазара и конкуренцията, хем сме в бюджетната рамка. Като добавим и абсурда на системата СЕБРА (за бюджетно електронно разплащане), картината става още по-жалка. Защото на 100 метра по-нататък - в Столична община, този проблем бе решен с идването на Бойко Борисов като кмет. Столичните театри са изцяло на бюджетна издръжка, приходите от билети се разпределят по схема между театъра и общината и служат за стимулиране на дейността. Просто и ясно - и “екзистенц-минимум”, и “екзистенц-максимум”, ако работите добре и имате достатъчно много публика.

Аз съм противник на тезата, че театрите в България са много. Според мен театри може да има навсякъде - и държавни, и общински, и корпоративни, и частни, и самодейни, и задължително независим ъндърграунд. Тук няма и не може да има мяра

Колкото повече, толкова по-добре. Но всяка една трупа, всяка една община трябва да доказва и отстоява съществуването на своя театър ежедневно. Дълбоко погрешно е чиновници в София да решават какъв театър е нужен на гражданите на Силистра, да речем. Това е мисия на местния политически, граждански и творчески елит. Това трябва да е техният избор за начина, по който искат да живеят. Тази свобода трябва да е гарантирана.

Театрите са най-успешната част от дейността на МК - те имат най-много зрители, най-висок процент на възвръщаемост на вложените средства, въпреки че има ясно обособени две групи - подчертано успешни, които разходват половината от бюджета за театър (около 12 млн. лв.), и подчертано вегетиращи, които разходват втората половина от бюджета (също 12 млн. лв.). Но не в закриването на театри е решението, а в преструктурирането.

Главният въпрос сега е Министерството на културата да реши какъв е кръгът на задължителното осигуряване на мрежа на държавните професионални театри. В момента има театри със състав от 11, 14, 23, 32 щатни бройки - пълен абсурд и разхищение на средства. За да е професионален, един театър не може да има под 60 души творчески и обслужващ персонал. Добре, но колко и какви трябва да са тогава театрите? Какви да са параметрите на реформата в театъра?

Моите разсъждения са в подкрепа на тезата, че трябва да има 2 пояса на територията на страната:

- първият е на държавните театри, което означава държавен стандарт при определяне на броя артисти и служители, които гарантират професионален и високохудожествен театър, ситуирани според количество потенциални зрители (градове с голямо население, наличие на университет и съответната общност);

- вторият пояс е на общинските театри в по-малките градове, които работят основно като открити сцени и по координирана програма приемат спектакли от най-добрите държавни институти. А ако съответната община има мъдростта да знае, че регионалната творческа интелигенция е богатство, и има средствата за субсидиране, то тогава нека формира регионалната трупа на своя издръжка.

Задължително трябва да се запази сградният фонд - това е богатство, от което страната ни има нужда. Тук всяко посегателство трябва да се пресича в зародиш и да се защитава всеки театър, без да има значение какъв е неговият статут или ранг.

Задължително трябва да се освободи заплащането на творческия труд, защото твърдата рамка на бюджетните заплати е основна пречка за развитието на театъра днес. Формули има достатъчно много - и твърд щат плюс премия за категория роля, свободно договаряне с граждански договори, системата на творческите агенти, импресарски къщи и т.н.

Ясно трябва да се дефинират задачите, които МК поставя на различните театри, а от тук и формулите за финансиране - кои са изцяло на 100% бюджетна издръжка, кои са на смесено финансиране, кои са на пазарен принцип или чрез фондова подкрепа.

Средствата в държавния бюджет за подкрепа и развитие на културата трябва не да се намаляват, а да се увеличават. Защото така ще се гарантира по-добрият начин на живот на българите - чрез книгата, театъра, операта, киното, изобразителното изкуство.

Неотдавна в едно аналитично предаване на БНТ се води дълга дискусия. След национално гласуване се оказа, че българите смятат за най-важно събитие през ХХ век “българското оперно чудо”. Чувствам се горд! Защото това е най-силната защита в подкрепа за нашата култура и изкуство. Народът ни просто и ясно го определи - просперитетът на България е свързан с развитието на културата и изкуството. Всички, които се противопоставят на тази безхитростна народна истина ги чака забвение. И всички, които работят в защита на духовното ни израстване, ще останат като стожери в историята на България.

Какво ни е нужно, за да оцелеем като нация?
Държавна културна стратегия. Законодателна уредба, закриляща изкуството. Прогресиращо финансиране на културата.Изкуството и в частност театърът са по-добрият начин на живот. Бъдещето на България е свързано с нейното духовно възраждане. Това не е просто задача, това е мисия. Кой ще има смелостта да я поеме? Има ли кой?

Павел Васев, директор на Народния театър