Борис Христов - "Честен кръст"

I.

Затварям ви за думите, уши - резето спускам.
Не искам в моя дом да се говори за изкуство -

не искам в хленчене и мъдрословия угодни
напразно да се споменава името господне.

Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето

и в стихове - спасителни - макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха...

Ала сега, докато в разума е още светло,
прибирам стълбата, с която стигах до небето,

и бързам да напусна на поезията храма,
преди да запълзят змии по младото ми рамо.

Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.

И ще се хвърля лудо на живота по вълните,
това, което някога измислих - да изпитам.

Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,
щом не дойде смъртта за мен да се ожени,

щом не можах до днес да изкова от думи кръста,
на който да се изкача и да възкръсна...

И затова сега, отскубнал се до корен,
ще се заема с труд по-благодарен и достоен.

Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея
над мисълта до утре как да преживея...

Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата
подир виновницата за изгубения рай - жената.

И вързан до последната халка на нейната окова,
ще гледам как изсъхва моето дърво духовно...

II.

Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,
клокочи и дими - зарастват спомени и рани.

Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем Юди.

Поведе ме единият от тях и стигнали площада,
помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.

И се изгуби като нож в канията на мрака -
по-черен от тревата между релсите на влака.

Така човекът, който яде и се весели до мене,
направи захарта на моя млад живот солена.

Но аз не стрелях по вълка - да не убивам
доброто агънце, което в него се укрива.

А като бедния Адам - в сълзите си нагазил,
извиках: "Гол съм, Господи, не мога да изляза...

Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,
защото не обичам да съм обиталище на врани...

Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,
та трябва с тяхното тегло и моето да носи..."

Но жертвата понякога е по-свободна от палача.
И вместо да окайвам участта си и да плача,

затворен в моя дом - света докрай напуснал,
обелих бавно раните и техните красиви люспи

превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота...

III.

Ала сега - довиждане придворно суетене
и гладиаторски борби на поетическата сцена.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни,
като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Разсипвай подир себе си и рими, и предлози
и нека огън да лети от тъмните ти ноздри.

Да стигнем залеза червен, където вдига сонда
фонтана луд от кърви - слънцето на хоризонта...

Преди туловището на смъртта да ме затисне
или да се удавя в думите, които съм изписал,

желая мир на твоя дом, поезийо и вярвам,
че има кой да дострои високата ти сграда.

Но - честен кръст - макар че лирата захвърлям,
ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.

И с болка, моя вярна спътнице, ще помня
среднощните видения пред твоята икона...

А който продължи нагоре - Бог да му помага.
Но аз потеглих вече - и към миналото бягам.

Наместо с чашата на славата да се опивам,
назад ще тръгна и назад ще се развивам.

Ще се завърна към доброто време на "не зная",
"не искам" и "не мога"... А накрая

връз майчиното лоно на земята ще се срина,
като мушицата, която поживя и си замина...

IV.

До вчера можех да вървя изправен по вълните,
защото не познавах аз теглото на парите

и като жаба, зинала - с молив в устата,
излизах на брега - да разговарям с тишината.

Ала забравила бодливия венец от тръни,
душата ми сега лентяйства и в блаженство тъне.

И кой ще ми повярва, ако продължа на крякам
от бъчвата с меда, а не от жабуняка...

Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.

Ала страдението днес добре се плаща,
за да мълчи устата и писеца да не дращи...

Да бях покръстен в мръсната вода, в която
Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата,

от сутринта над листа щях да марширувам
и книжната тръба на щастието да надувам.

Но аз не мога да живея с думите завързан
и в чашата на жадния да сипвам сълзи;

не мога да се правя на овчица и страдалец,
когато днес пращи от здраве мойто тяло,

или пък да дрънча като ощърбено точило,
докато вената на любовта кърви от сила...

Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,
разбирам и бедняка, който трябва да се храни.

За грозната жена поезията е червило и помада,
за лудия - стрела, с която разума напада...

Заради тях и аз обикнах някога у мен поета.
Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.

И на ръката ми едва ли вече ще отива
да е палач на словото - мъчител на молива.

V.

Подобно тигър на небето облакът се излежава,
но вижда лъвската глава на слънцето и става.

И хукнал към безкрая, тромаво прескача
въженцето на хоризонта - и потъва в здрача.

Така и аз сега от бойното поле излизам
и сам обличам усмирителната риза...

Защото чувам как земята се поти и стене
и между нейните разтворени докрай колене

пред изумелите от чакане очи на боговете
излиза от утробата главата на Поета...

И като вижда как луната готви вече сърпа,
надвесена над него - да отреже пъпа,

духът ми се укрива в тялото натясно,
защото за големия Поет е нужно място.

Той трябва да си разпростре така ухото,
че да дочува и последното трептене на живота.

И стъпил бос в легена син на океана,
да му е вечно под ръка небесната камбана.

И лист като пустиня трабва, за да пише,
докато търси истината и над думите въздиша -

дано да види той следи от нейните копита
или главата и на щраус в пясъка зарита...

Ще трябва място и за неговото бяло цвете,
което стиска в мъничката си ръка детето

и като мравчица с разперени крилца почуква
към неговия бъдещ гроб - по-тесен от обувка.

VI.

Добре че е смъртта - последната човешка гара.
Добре че всеки ден вратите на земята се отварят

и заедно с безкрайната редица на добрите хора
улитат и злодеите на вечността в затвора...

Благословено гробище, ти имаш хляб за всички
и топла трапезария - и пухени завивки.

Какви мъже достойни! - синове на боговете,
люля земята в скута си и после ги измете.

И никой не допусна до сърцето й да стигне...
Мълчат сега световните хранилища на книги -

издуват се от срам, че малкия човек не знае
къде е ключа, с който този свят да разгадае.

А там навярно, с тайственост покрити,
лежат причините и за смъртта, и за войните.

И между страниците съхне може би и чака
една тревица мъничка - лекарство против рака...

Ала преди да разгадаем тяхното писание, ще трябва
да хвърлим настрана словесната си брадва

и с меча заедно - да погребем перото,
с което нижем стихове приятни за ухото,

но и с което дращим формули и тъмни думи,
объркани като писма на светещи куршуми...

VII.

Разбирам, че това са казвани неща и стари -
или пък размисли на роб и на духовен парий.

Но ги повтарям, за да си отваряме очите
и като гледаме към нивата словесна на дедите,

да разчетем добре това, което между редовете
са казали отдавна преди нас големите поети.

Да се завърнеме назад - но не насила,
залепнали в земята с кърваво лепило.

А като ракът, който в своята подводна нива
върви назад и към спасителния бряг отива;

като триона, който стига края и се връща
по своята пътека - все една и съща,

ала облян в смола - усилено работи
и бавно приближава към сърцето на дървото...

VIII.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни
като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Не се страхувам аз от участта на единака
и знам, когато свършат релсите, какво ме чака.

Макар живота да гърми от моя път на крачка,
не бих натиснал никога внезапната спрачка.

И няма да разсипвам думите си да го хваля,
защото той не бе за мен добрата дойна крава,
а мащеха, която крие сухата си цицка
и ме отвива през нощта, а денем ме навиква...

По важно е за мен сега да не отмина хълма,
от който тръгнах някога с торбица пълна.

И да достигна мястото на оня край божествен,
където спи ковчежето на мойто дество.

Да седна на брега - обратно да тече реката -
и там да чакам ударите слепи на съдбата...

И ако трябва пак да разговарям в рими
и да изстисквам млякото на поетическото виме,

да не летя след думичките - да ги гоня,
а да звъня при удар само - като камертона...

IX.

Но ето че пристигам аз и подир миг ще мина
в тревата, почерняла от словесната машина.

Залязва моята звезда и в облака навлиза -
далече са небесните неща, а земните са близо.

И затова, съдба - богиньо на живота,
сложи сега на кръст кинжала и перото,

вдигни юмрука си - наместо да го криеш,
и прецени - ще галиш ли или ще биеш!