понеделник, 31 март 2008 г.
четвъртък, 20 март 2008 г.
Архивите говорят - "Пролетарии от всички страни, съединявайте се"
Разрових се из стари театрални снимки и открих това. "Народна младеж", притурка "Диалог" от 19-ти май 1988г., цена 30 ст. Фотографът е Георги Папакочев. На снимката съм аз и Светла Ненова - дъщеря на фотографа Николай Ненов, мир на праха му. Сесията е правена през 88-ма в село Варвава за фотоваканцията в Приморско.Бил съм на 16...Ех...
Ф. М. Достоевски - "По повод на мокрия сняг"
. . . Някъде зад преградката захърка часовник, сякаш нещо го натискаше силно, сякаш някой го душеше. След неестествено дълго хъркане последва тъничък, гаден и някак неочаквано чест звън — сякаш някой изведнъж изскочи напред. Удари два. Аз се събудих, макар че не спях, а само лежах в полузабрава.
В тясната и схлупена стая, запълнена от огромен гардероб и задръстена от мукавени кутии, дрипи и всякакви партушини — бе почти съвсем тъмно. Угарката, която светеше на масата в дъното на стаята, съвсем догаряше и от време на време леко припламваше. След няколко минути трябваше да настъпи пълна тъмнина.
Съвзех се бързо: веднага си спомних всичко отведнъж, без усилия, сякаш просто ме дебнеше, за да се нахвърли пак върху мен.
Пък дори и в забравата все пак в паметта ми постоянно оставаше като че някаква точка, която съвсем не изпадаше в забрава, около която тежко ходеха моите сънни блянове. Но странно: всичко, което ми се случи тоя ден, ми се струваше сега, след пробуждането, вече много отдавна минало, сякаш отдавна-отдавна вече се бях отървал от всичко това.
Главата ми бе мътна. Нещо сякаш се носеше над мен и ме дразнеше, тревожеше и безпокоеше. Мъката и жлъчта отново кипваха и търсеха изход. Изведнъж видях до себе си две отворени очи, които ме разглеждаха любопитно и упорито. Погледът беше студено-безчувствен, мрачен, сякаш съвсем чужд; тежко ти ставаше от него.
Мрачна мисъл се породи в главата ми и премина по цялото ми тяло като някакво отвратително усещане, прилично на това, когато влезеш във влажно и спарено подземие. Неестествено бе някак, че тия две очи бяха намислили да почнат да ме разглеждат именно едва сега. Спомних си също, че в продължение на два часа аз не бях си казал с това същество нито една дума и съвсем не бях сметнал това за нужно; кой знае защо, това нещо одеве дори ми харесваше. А сега изведнъж ярко се възправи пред мен глупавата, отвратителна като паяк идея за разврата, който без любов, грубо и безсрамно започва направо от това, с което истинската любов се увенчава. Ние дълго се гледахме така един друг, но тя не свеждаше очите си пред моите и не извръщаше погледа си, така че мен най-сетне, кой знае защо, ме обзе ужас.
— Как се казваш? — попитах аз отсечено, за да свърша по-бързо.
— Лиза — отговори тя почти шепнешком, но някак съвсем неприветливо и извърна очи.
Аз позамълчах.
— Днес времето. . . сняг. . . отвратително! — продумах аз почти на себе си, като поставих тъжно ръка под главата си и гледах тавана.
Тя не отговори. Безобразно беше всичко това....
—Тукашна ли си? — попитах аз след минута почти ядосан и леко обърнах глава към нея.
— Не.
— От къде си?
— От Рига — рече тя неохотно.
— Немкиня?
— Рускиня.
— Отдавна ли си тук?
— Къде?
— В тоя дом.
— От две седмици — Тя говореше все по-отсечено и по-отсечено. Свещицата съвсем изгасна; аз не можех вече да различавам лицето й.
— Имаш ли баща и майка?
— Да...не... имам.
— Де са те?
— Там. . .в Рига.
— Какви са?
— Тъй. . .
— Как : тъй. Какви са, какво занятие имат?
— Еснафи.
— Все с тях ли си живяла?
— Да.
— На колко си години? На двадесет
— А защо си ги напуснала?
— Тъй. . .
Това тъй означаваше: остави ме на мира, противно ми е. Млъкнахме.
Бог знае защо, не си отивах. На мен самия ми ставаше все по-противно и по-мъчително. Спомените от целия преминал ден почнаха някак от само себе си, против моята воля, да се връщат безпорядъчно в паметта ми. Изведнъж си спомних една сцена, която бях видял сутринта на улицата, когато тичах загрижено за работа.
— Днес изнасяха ковчег и едва не го изтърваха — изведнъж казах аз на глас, без да имам желание да почвам разговор, а така почти неочаквано.
— Ковчег ли?
— Да, на Сенная; изнасяха го от мазето.
— От мазето ли?
— Не от мазето, а от приземния етаж. . . нали знаеш. . .там долу. . . от лошия дом. . . Такава кал имаше наоколо. . . Люспи от семки, мръсотия. . . смърдеше. . . гадно беше.
Мълчание.
— Отвратително е да се погребва днес! — почнах аз само за да не мълча.
— Защо отвратително?
— Сняг, киша. . . (Аз се прозинах.)
— Все едно — изведнъж каза тя след известно мълчание.
— Не, гадно е. . . (Пак се прозинах.) Гробарите навярно са псували, защото снегът мокреше. А в гроба навярно е имало вода,
— Защо вода в гроба? — попита тя с някакво любопитство, но говореше още по-грубо и по отсечено, отколкото преди. Изведнъж нещо почна да ме дразни.
— Ами така, вода на дъното е имало повече от педя. Тук, на Волков, нито един сух гроб не може да се изкопае.
— Защо?
— Как защо? Мястото е такова, водно. Тук навсякъде е блато. Просто, във водата ги турят, Аз сам съм виждал. . . много пъти. . . (Нито веднъж не съм виждал, пък и на Волксв никога не съм бил, а само съм чувал да разказват.)
— Нима ти е все едно, да умреш де?
— Та защо ще умирам? — отвърна тя, като че се защитаваше.
— Кога да е, все ще умреш и точно така ще умреш, както одевешната покойница. Това беше. . .също едно момиче. . . От охтика умряло.
— Уличното момиче би умряло в болница. . . (Тя вече знае това — помислих си аз—и каза: уличното момиче, а не момиче.)
— Имала да дава на собственицата — възразих аз, като все повече и повече се раздразвах от спора — и почти до самия си край й служила макар че била охтичава. Файтонджиите и войниците си говореха наоколо, разказваха това. Навярно са нейни бивши познати. Смееха се. Дори помен се канеха да й правят в кръчмата. (Аз и тук много излъгах.)
Мълчание, дълбоко мълчание. Тя дори не помръдваше.
— А в болница по-добре ли е да се умира?
— Не е ли все едно?.. .Та защо ще умирам?— добави тя раздразнено.
— Ако не сега, после?
— Ами и после. , .
— Много искаш! Ти сега си млада, хубава, свежа — толкова ти е и цената. А след една година такъв живот няма да бъдеш същата, ще повехнеш.
— След година ли?
— Всеки случай след година цената ти ще бъде по-малка — продължих аз със злорадство. . . — И ти ще преминеш някъде по-ниско, в друг дом. А още след година — в трети дом, все по-ниско и по-ниско, а след щест-седем години ще стигнеш до приземния етаж на Сенная. Това още не би било лошо. Страшното е, ако на това отгоре ти се обади някаква болест, например слаби дробове. . . или сама се простудиш, или друго нещо. При такъв живот болестта мъчно минава. Ще те хване и, току виж, няма да те остави. И ето че умреш.
— Ще умра, и толкова — отвърна тя вече съвсем злобно и бързо се размърда.
— Ами жалко е.
— За кого?
— За живота е жалко. Мълчание.
— Годеник имаш ли? А?
— Какво ви интересува?
— Та аз не те разпитвам. Какво ме интересува мен. Защо се сърдиш? Ти, разбира се, може би си имаш свои неприятности. Какво ми влиза в работата мен? А така, жал ми е.
— За кого?
— За теб ми е жал.
— Няма защо. . . — пошепна тя едва чуто и пак се размърда.
Това веднага ме ядоса. Как! Аз рекох така кротко с нея, а тя. . .
— Та ти какво мислиш? По добър път ли си тръгнала, а?
— Нищо не мисля.
— Това е лошото, че не мислиш. Опомни се, докато е време. А време има. Ти си още млада, хубава; би могла да обикнеш, да се омъжиш, да бъдеш щастлива. . .
— Не всички омъжени са щастливи — отряза тя грубо и бързо както преди.
— Не всички, разбира се, а все пак е много по-добре, отколкото тук. Несравнимо по-добре. А когато има любов, може да се преживее и без щастие. И в мъката животът е хубав, хубаво е да се живее на света, дори както и да живееш. А тук какво има освен. . . смрад. Пфу!
Извърнах се с отвращение, аз вече не умувах хладнокръвно. Сам почвах да чувствувам какво говоря и се разпалвах. Вече жадувах да изложа заветните си идейки, изживени тайно. Изведнъж нещо пламна в мен, «появи се» някаква
цел.
~- Ти мен не гледай, че съм тук, не вземай пример от мен. Аз може би съм и по-лош от теб. Впрочем тук се отбих пиян — побързах все пак да се оправдая. — При това мъжът съвсем не е пример за жената. Това са различни неща; аз макар и да се мърся и да се цапам, но затова пък никому не съм роб; мярна се и изчезна и иди ме търси. Отърсил съм се и пак съм. друг. А нека вземем това, че ти още от самото начало си робиня. Да, робиня! Ти всичко даваш, цялата си свобода. И да искаш сетне да скъсаш тия вериги, вече не може: все по-силно и по-силно ще те обвързват. Това е такава проклета верига. Познавам я аз. За друго вече и не говоря,
няма и да ме разбереш може би, но я ми кажи: ти навярно имаш да даваш на собственицата? Е, виждаш ли? — добавих аз, макар че тя не ми отговори, а само слушаше мълчаливо, с цялото си същество. — Ето ти веригата! Никога вече няма да се откупиш. Така ще направят. Все едно, че си обрекла душата си на дявола. . . ... И при това аз. . . може би също съм такъв нещастник, отде да знаеш, и нарочно се навирам в калта също от мъка. Ами нали хората пият от мъка: е, а пък аз съм тук — от мъка. Кажи де, какво хубаво има тук: ето ние с теб. . . се събрахме. . . одеве и през цялото време не си промълвихме нито дума, и ти едва после почна
да ме разглеждаш като дивачка: и аз теб също. Нима така се обича? Нима така трябва да се събира човек с човек? Това е безобразие, ето какво е!
— Да! — потвърди рязко и бързо тя. Учуди ме дори бързината на това да. Значи, и в нейната глава може би е бродила същата мисъл, когато ме разглеждаше одеве? Значи, и тя вече е в състояние да мисли някои неща?. . . «Дявол да го вземе, това е интересно, това е родство — мислех си аз, едва ли не потривайки ръце. — И как да не се справя с такава млада душа?. . .»
Увличаше ме най-вече играта.
Тя извърна главата си по-близко до мен и в тъмнината ми се стори, че се подпря с ръка. Може би ме разглеждаше. Колко съжалявам, че не можех да видя очите й. Чувах дълбокото й дишане.
— Защо си дошла тук? —- почнах аз вече някак властно.
— Така. . .
— А пък колко хубаво е да живее човек в бащиния си дом! Топло, волно, родно гнездо.
— А ако е по-лошо от това?
«Трябва да попадна в тон — мина ми през ума, — със сантименталност, изглежда, много няма да постигна.»
Впрочем това само така ми мина през ума. Кълна се, тя наистина ме интересуваше. При това бях някак отпуснат и в настроение. Пък и нали мошеничеството толкова лесно се спогажда с чувството.
— Така е! — побързах да отговоря аз. — Всичко става. Ами че аз съм уверен, че са те обидили и по-скоро те са виновни пред теб, отколкото ти пред тях. Та аз не зная нищо от твоята история, но такава девойка като теб навярно не по свое желание попада тук. . .
— Че каква девойка съм аз? — пошепна тя едва чуто; но аз чух.
«По дяволите, аз я лаская. Това е гадно. А може би е и добре. . .» Тя мълчеше.
— Виж какво, Лиза — аз за себе си ще кажа! Ако съм расъл от малък в семейство, нямаше да бъда такъв като сега. Често мисля за това. Нали колкото и лошо да е в семейството — все са баща и майка, а не са врагове, не са чужди. Поне един път в годината ще проявят към теб обич. Все пак знаеш, че си у дома си. Пък аз израснах без семейство; затова навярно и излязох такъв. . . безчувствен.
Почаках пак.
«Изглежда, не разбира — мислех си аз, — пък и смешно е: — чета й морал.»
— Ако бях баща и си имах щерка, аз, струва ми се, бих обичал щерка си повече, отколкото
синовете, наистина — почнах аз със заобикалки, като че ли не за онова, за да я развлека. Да си призная, червях се.
— Това защо го приказваш? — попита тя. А, значи слуша.
— Така; не зная, Лиза. Виждаш ли: аз познавах един баща, който беше строг, суров чевек, а пред дъщеря си стоеше на колене, ръцете и краката й целуваше, не можеше да й се нарадва, наистина. Тя танцува на вечеринката, а той стои пет часа на едно място, не свежда очи от нея. Побъркал се беше по нея; аз разбирам това. Тя нощем ще се умори — ще заспи, а той ще се събуди и ще отиде, както тя спи, да я целува и кръсти. Сам ходи с омазан сюртук, за всички е скъперник, а на нея с последната си пара купува, богати дарове я дарува и каква радост когато подаръкът му й хареса. Бащата винаги обича дъщерите повече от майката. Весело си живеят някои девойки в къщи! А аз май не бих омъжил дъщеря си.
— Как така? — попита тя и леко се усмихна.
— Ревнувал бих, бога ми. Е, как така ще вземе да целува другиго? Да обича чуждия повече от баща си? Тежко е дори да си представиш това. Разбира се, всичко това е глупост; разбира се, всеки ще се вразуми накрая. Но, струва ми се, преди да я дам, само една грижа би ме мъчила: да бракувам всички кандидати. А накрая все пак бих я дал на оня, когото тя самата обича. Нали оня, когото щерката сама обикне, винаги ще се струва на бащата най-лошият. Това е така. Много злини стават в семейството от това..
— Други пък се радват да продадат дъщеря си, камо ли с чест да я дадат — продума тя изведнъж.
А! Ето какво било!
— Това, Лиза, става в ония проклети семейства, дето няма ни бог, ни любов — с жар подхванах аз, — а дето няма любов, там и разум няма. Има такива семейства наистина, но аз не говоря за тях. Ти, види се, не си видяла добро в семейството си, щом говориш така. Ти си някак истински нещастна. Хм. . . Всичко това става повече от сиромашия.
— А при господарите да не би да е по-добре? Честните хора и в сиромашия живеят добре.
— Хм. . . да. Може би. Пък и това, Лиза: човек е склонен да смята само мъката си, а щастието си не смята. А ако сметне както трябва, тогава би видял, че то всекиму е отсъдено. Е, ами ако в семейството всичко тръгне добре, с божията благословия, мъжът излезе добър, обича те, гали те, не се откъсва от теб! Хубаво е в такова семейство! Дори понякога и когато има мъка, пак е хубаво; пък и къде ли няма мъка? Може би като се омъжиш, сама ще узнаеш. Затова пък да вземем макар първото време от женитбата ти за оня, когото обичаш: щастие, колко много щастие има понякога! Пък и почти винаги. На първо време дори и кавгите с мъжа свършват добре. Някоя колкото повече обича, толкова посече кавги подхваща с мъжа си. Наистина; аз познавах една такава: «Ето обичам те, санким, много и от любов те мъча, а ти разбирай.» Знаеш ли, че от любов нарочно можеш да мъчиш човека? Правят го повече жените. А сама си мисли: «Затова пък така ще го обичам после, така ще го прилаская, че не е грях и да го помъча сега.» И в къщи всички ви се радват и хубаво е, и весело, и мирно, и честно. . . Други пък биват и ревниви. Отиде той някъде — познавах една такава, — няма да се стърпи, през нощта ще изскочи и тича скришом да погледне: дали не е там, дали не е в оная къща, дали не е при еди-коя си? Това вече е лошо. И сама знае, че е лошо, и сърцето й примира и се мъчи, но нали обича; всичко от любов прави. А колко хубаво е след кавга да се помири, сама да се признае за виновна пред него или да прости! И толкова им е хубаво и на двамата, толкова хубаво ще им стане изведнъж — сякаш току-що са се срещнали, току-ща са се венчали, току-що е почнала любовта им. И никой, никой не трябва да знае какво става между мъж и жена, когато те се обичат помежду си. И каквато и кавга да стане между тях — родната си майка, и нея не трябва да викат за съдия и да й разказват един за друг. Те сами са си съдии. Любовта е тайна божия и трябва да бъде скрита от всяко чуждо око, каквото и да се случи. По-свято, по-красиво става от това. Повече се уважават помежду си, а върху уважението е изградено много нещо. И щом веднъж е имало любов, щом по любов са се венчали, защо ще минава любовта! Та нима тя не може да се поддържа? Рядко има такъв случай, че да не може да се поддържа. Е, а като се случи мъжът добър и честен, тогава как ще мине любовта? Първата брачна любов ще мине наистина, но после ще дойде още по-хубава любов. Тогава душите ще се слеят, всичките си работи заедно ще решават; тайна един от друг няма да имат. А навъдят ли се деца, тогава всяко, макар и най-трудно време, ще ти се струва щастие; само да обича човек и да бъде мъжествен. Тогава и работата е весела, тогава и от хляб понякога ще се откажеш заради децата, и пак е весело. Та те сетне ще те обичат за това; за себе си, значи, трупаш. Децата растат — чувствуваш, че ти си пример за тях, че си им подкрепа; че и да умреш, те цял живот ще носят в себе си твоите чувства и мисли, тъй като от теб са ги получили, ще приемат твоя образ и подобие. Значи, това е велик дълг. Как тогава баща и майка няма да се сближат по-тясно? Казват, че било тежко да имаш деца? Кой казва това? Това е небесно щастие! Обичаш ли малките деца, Лиза? Аз ужасно ги обичам. Знаеш — едно такова розовичко момченце, суче ти гръдта, та чие мъжко сърце ще се обърне против жената, като гледа как тя седи с неговото дете? Розовичко бебче, пухкавичко, изтегнало се, гали се; пълнички краченца и ръчички, чистички нокътчета, мънички,толкова мънички, че ти е смешно да ги гледаш, очички, като че всичко разбира. А суче ли — гръдта ти дърпа с ръчичка, играе си. А щом приближи бащата — ще се откъсне от гръдта, ще се извие цялото назад, ще погледне татко си, ще се засмее — като че ли бсг знае колко е смешно — и пак, пак ще почне да суче. Или пък вземе, че ухапе майчината си гръд, щом му покарат зъбки, исамо върти очички към нея: «Виждаш ли, ухапах те!» Та нима всичко тук не е щастие, когато те тримата, мъжът, жената и детето, са заедно? За тия минути много неща могат да се простят. Не, Лиза, види се, човек
сам трябва най-напред да се научи да живее, а после вече да обвинява другите!
«Картинки, ето тъкмо такива картинки ти трябват на теб! — помислих си аз, макар че, бога ми, говорех с чувство и изведнъж се изчервих. — Ами ако тя изведнъж се закиска, къде ще се дявам тогава?» Тази мисъл ме вбеси. Към края на речта си аз наистина се бях разгорещил и сега самолюбието някак страдаше. Мълчанието продължаваше. Аз дори исках да я побутна.
— Вие нещо.. . — почна тя изведнъж и спря. Но аз вече всичко разбрах: в нейния глас трептеше вече нещо друго, не рязко, не грубо и не остъпвашо както одеве, а нещо меко и свенливо, толкова свенливо, че аз сам изведнъж се почувствувах някак засрамен пред нея, виновен.
— Какво? — попитах аз с нежно любопитство.
— Ами вие. . — Какво?
— Вие нещо. . . също като на книга — каза тя и сякаш нещо насмешливо изведнъж пак се долови в гласа й.
Болезнено ме ужили тая нейна забележка. Не това очаквах.
Изобщо не разбрах, че тя нарочно се прикриваше с насмешка, че това е обикновената последна хитрина на свенливите и с целомъдрени сърца хора, в душата на които грубо и натрапчиво се навират и които до последната минута не се предават от гордост й се боят да разкрият чувството си пред вас. Само по плахостта, с която гя пристъпяше на няколко пъти към своята насмешка и най-сетне едва се реши да я изкаже, аз трябваше да се досетя. Но не се досетих и ме обзе зло чувство.
«Чакай малко» — помислих си аз.
— Е, стига, Лиза, каква ти книга тук, когато на мен самия, без да ме засяга, ми е гадно. Пък и защо, без да ме засяга. Всичко това сега се събуди в душата ми. . . Нима, нима на теб самата не ти е гадно тук? Не, вижда се, навикът има голямо значение! Дявол знае какво ли не прави навикът от човека. Та нима ти сериозно мислиш, че никога няма да остарееш, вечно ще бъдеш хубава и че ще те държат тук вечно? Аз не говоря за това, че и тук мръсотията. . . А впрочем чуй какво ще ти кажа за това, за сегашния ти живот: ето ти сега макар че си и млада, угледна, хубава, сърдечна, чувствителна; е, а знаеш ли, че аз, щом се събудих одеве, веднага ми стана гадно да бъде тук с теб! Ами че човек само в пияно състояние може да попадне тук. А ако ти беше на друго място, ако живееше, както живеят добрите хора, тогава аз може би не само бих те ухажвал, а просто бих се влюбил в теб, бих се радвал да ме погледнеш, камо ли да ми заговориш; пред портите бих те причаквал, на колене бих заставал пред теб; бих гледал на теб като на своя годеница, че още бих го смятал дори за чест. Не бих се осмелил да помисля за теб нещо нечисто. А тук нали знам, че само да свирна и ти, щеш не щеш, ще тръгнеш след мен и вече не аз ще се съобразявам с твоята воля, а ти с моята. И последният селянин, като се наеме работник — все пак няма цял да се зароби, пък и знае, че има срок. А де е твоят срок? Помисли само: какво отдаваш ти тук? Какво заробваш? Душата си, душата си, над която не си властна, заробваш заедно с тялото! Любовта си отдаваш на поругание на всеки пияница. Любовта си! Ами че любовта е всичко, ами че това е елмаз, моминското съкровище! Нали за да заслужи тая любов, друг е готов душата си да даде, на смърт да отиде. А колко се цени сега твоята любов? Ти цяла си купена, цяла-целеничка, и защо тогава ще се стремим към любов, когато и без любов всичко е възможно. Та нали няма по-голяма обида за една девойка, разбираш ли ти.? Виж, чувал съм, забавляват ви вас, глупачките — позволяват ви да имате любовници тук. Ами че това е само глезене, само измама, само присмех над вас, а вие вярвате. Да не би той, любовникът ти, наистина да те обича? Не вярвам. Как ще те обича, когато знае, че ей сега ще те повикат от него. Развратник е той след това! Има ли поне капка уважение към теб? Какво общо има между вас? Присмива ти се и те обира — ето цялата му любов! Добре поне, че не те бие. А може и да те бие. Я го попитай, ако имаш такъв: ще се ожени ли за теб?. Та той ще ти се изсмее в очите, ако само не те заплюе или пребие — а той самият може би не струва и пукната пара. И за какво, мислиш, си погубила тук живота си? Защото те поят с кафе и те хранят сито? Ами че защо те хранят? Друга някоя честна жена не би могла и да преглътне такъв залък, тъй като знае защо я хранят. Ти си длъжна тук, пък и все ще бъдеш длъжна, и докрай ще бъдеш длъжна, дотогава чак, когато гостите почнат да се гнусят от теб. А това ще дойде скоро, не се надявай на младостта. Тук всичко това бързо лети. Теб ще те изблъскат. И не само ще те изблъскат, а дълго преди това ще почнат отначало да се заяждат, ще почнат да те упрекват, ще почнат да те ругаят — сякаш не ти си й отдала здравето си, напразно си загубила заради нея младостта и душата си, а сякаш ти именно си я разорила, просякиня си я направила, окрала си я. И не чакай подкрепа: останалите ти дружки също ще се нахвърлят против теб, за да й се докарат, защото всички тук са поробени, отдавна са загубили съвест и жалост. Подли са станали и по-гадни, по-подли, по-обидни от тия ругатни няма на земята. И ти ще оставиш тук всичко, всичко, без завет — и здраве, и младост, и хубост, и надежди, и на двадесет и две години ще изглеждаш като тридесет и пет годишна и добре още, ако не си болна, моли бога за това. Ти сега навярно си мислиш, че нямаш и работа, развлечение само! Та по-тежка и по-каторжна работа на тоя свят няма и никога не е имало. Сърцето, струва ми се, цяло би се стопило от сълзи. И няма да посмееш нито дума да кажеш, нито. половин думица, а когато те подгонят оттук, ще тръгнеш като виновна. Ще преминеш на друго място, сетне на трето, сетне още някъде, и ще се добереш най-после до Сенная.А там вече между другото ще почнат да те бият; това е тамошна любезност; там гостът не умее и да те погали, без да те пребие. Не вярваш ли, че там е толкова противно? Иди, погледай някога, може би със собствените си очи ще видиш. Ами че аз видях веднъж там на Нова година една, пред вратата. Пак нейните я бяха изблъскали за подигравка да помръзне малко, защото много ревяла, и затворили вратата след нея. В девет часа сутринта тя беше вече съвсем пияна, разрошена, полугола, цялата пребита. Лицето й беше белосано, а очите в черни сенки; от носа и от зъбите й тече кръв; някакъв файтонджия току-що я беше наредил. Седеше на каменната стълба, в ръцете й имаше някаква солена риба; тя ревеше, нареждаше нещо за своята «учас», а с рибата удряше по стъпалата на стълбата. А пред входа се бяха струпали файтонджии и пияни войници и я дразнеха. Не вярваш ли, че и ти ще бъдеш същата? И аз не бих искал да вярвам, а отде знаеш, може би преди десетина години, преди осем тая същата със солената риба е пристигнала тук от нейде свежичка като херувимче, невинна, чистичка; злото не е познавала, при всяка дума се е червяла. Може би е била също като теб горда, обиждала се, не е приличала на другите, изглеждала е като царица и сама е знаела, че цяло щастие очаква оня, който би я обикнал и когото тя би обикнала. Виждаш ли как е свършило? И какво ли е било, ако в оная същата минута, когато удряше с тая риба по мръсните стъпала, пияна и разрошена, какво ли е било, ако в тая минута си е припомнила всичките си предишни, чисти години в бащиния дом, когато още е ходила на училище, а съседският син я причаквал на пътя, уверявал я, че ще я обича цял живот, че врича пред нея цялата си съдба, и когато те заедно се врекли да се обичат един друг вечно и да се венчеят, щом само пораснат! Не, Лиза, щастие, щастие ще бъде за теб, ако там нейде в ъгъла, в сутерена, умреш по-скоро от охтика като одевешната. В болница, казваш ти? Добре — ако те откарат, а ако още си нужна на собственицата ? Охтиката е такава болест; това не е треска. Тук човек се надява до последната си минута и казва, че е здрав. Сам се утешава. А на собственицата това е изгодно. Не се безпокой; това е така; душата си, значи, си продала, а при това дължиш и пари, значи, няма да посмееш да гъкнеш. А речеш ли да мреш, всички ще те изоставят, всички ще се отвърнат — защото, какво могат да вземат тогава от теб? Дори ще те упрекнат, че напразно заемаш място, не умираш скоро. Вода с мъка ще измолиш, ще ти я подадат с ругатни: «Кога, сиреч, ти, мръснице, ще пукнеш; пречиш ни да спим — пъшкаш, гостите се гнусят.» Това е сигурно; аз сам съм слушал такива думи. Ще те заврат теб, издъхващата, в най-смрадния ъгъл на сутерена — тъмнина, влага; какво ли не ще премислиш, когато лежиш сама? Умреш ли — ще те приготвят набързо, чужди ръце, с мърморене и нетърпение, — никой няма да те благослови, никой няма да въздъхне по теб, ще гледат само по-скоро да се отърват. Ще купят едно корито, ще те изнесат, както днес оная, клетата, изнасяха, ще отидат в кръчмата да ти правят помен. В гроба рядка кал, мраз, мокър сняг — заради теб ли ще се церемонят? «Хайде пускай я, Ванюха; гледай каква «учас» и тук с краката нагоре тръгна, никаквицата. Скъси въжето, немирнико.» — «Добре е и така.» — «Какво е добре? Виж, на страната си лежи. Нали и тя е била човек? Е хайде, добре, заривай.» Дори няма да искат и да се карат там дълго заради теб. Ще те заровят набързо с мокра синя пръст и ще идат в кръчмата. . . Тогава край на спомена за теб на земята; на гроба на другите отиват децата им, бащите, мъжете им, а при теб — нито сълза, нито въздишка, нито помен и никой, съвсем никой никога в целия свят няма да дойде при теб; името ти ще изчезне от лицето на земята — като че никога не те е имало и не си се раждала! Кал и блато, ако щеш, чукай там нощем, когато стават мъртъвците, по капака на ковчега: «Пуснете ме, добри хора, да поживея на тоя свят! Живях аз — но живот не видях, моят живот се превърна в отрепка; пропиха го в кръчмата на Сенная; пуснете ме, добри хора, да поживея още веднъж на света!. . .»,
Бях изпаднал в патос дотам, че спазма се надигаше в гърлото ми и. . . изведнъж спрях, понадигнах се уплашен и като наведох боязливо глава, почнах с разтуптяно сърце да се ослушвам. Имаше от какво да се смутя. Отдавна вечепредчувствувах, чесъм обърнал цялата и душа и съм разбил сърцето й и колкото повече се уверявах в това, толкрва повече желаех да постигна по-скоро и колкото е възможно по-силно целта си. Играта, играта ме увличаше; впрочем, не само играта. . .
Знаех, че говоря тромаво, изкуствено, дори книжно, с една дума, другояче и не можех, освен «като че по книга». И това не ме смущаваше; та аз знаех, предчувствувах, че ще ме разберат и че самата тая книжност може би ще помогне още повече на работата. Но сега, като постигнах ефекта, аз изведнъж се уплаших. Не, никога, никога досега не съм бил свидетел на такова отчаяние! Тя лежеше по очи, завряла силно лицето си във възглавницата, и я бе прегърнала с две ръце. Гърдите й се късаха. Цялото й младо тяло потреперваше като в спазми. Набралите се в гърдите й ридания я душаха, разкъсваха я и изведнъж се изтръгваха навън с вопли, с викове. Тогава тя още по-силно се притискаше към възглавницата: не й се искаше да научи тук някой, макар и една жива душа, за нейните терзания и сълзи. Тя хапеше възглавницата, прехапа ръката си до кръв (видях това после) или впила пръсти в разчорлените си плитки, просто премираше от усилие, като сдържаше дъха си и стискаше зъби. Аз понечих да й кажа нещо, да я помоля да се успокои, но почувствувах, че не смея и изведнъж сам, цял някак разтреперан, почти в ужас, се втурнах пипнешком да се стягам набързо, надве-натри за път. Беше тъмно: колкото и да се стараех, не можех да свърша бързо. Изведнъж напипах кутия кибрит и свещник с цяла непокътната свещ. Щом светлината озари стаята, Лиза веднага скочи, седна и ме погледна с някакво изкривено лице, с полуналудничава усмивка, почти безсмислено. Аз седнах до нея и взех ръцете и; тя се опомни, спусна се към мен, искаше да ме прегърне, ио не посмя и кротко наведе глава пред мен.
— Лиза, мила моя, аз напразно. . . прости ми — бях почнал аз, но тя стисна с пръсти ръцете ми с такава сила, че аз се досетих, че говоря не каквото трябва, и престанах.
— Ето адреса ми, Лиза, ела при мен.
— Ще дойда. . . — пошепна тя решително, все още без да вдига глава.
— А сега си отивам, прощавай. . . довиждане.
Аз станах, стана и тя и изведнъж цялата се изчерви, потрепера, грабна оставения на стола шал и го наметна на раменете си чак до брадичката. Като направи това, тя пак се усмихна някак болезнено, изчерви се и ме погледна странно. Беше ми болно; бързах да си изляза, да изчезна.
— Почакайте — каза тя изведнъж, вече в пруста пред самата врата, като ме задържа с ръка за шинела, постави набързо свещта и избяга — види се, бе си спомнила за нещо или искаше да донесе да ми покаже нещо. Изтичвайки, тя цяла се изчерви, очите й блестяха, на устните се показа усмивка — какво ли ще е това? По неволя дочаках: тя се върна след минута с поглед, който сякаш молеше прошка за нещо. Изобщо това не бе вече същото лице, не бе същият поглед като одеве — мрачен, недоверчив и упорит. Сега погледът й бе умолителен, мек, а същевременно доверчив, ласкав, плах. Така децата гледат ония, които много обичат и от които искат нещо. Очите й бяха светлокестеняви, прекрасни очи, живи, които можеха да отразят в себе си и любов, и мрачна ненавист.
Без да ми обяснява нещо — сякаш аз като някакво висше същество трябваше да зная всичко без обяснения, — тя ми подаде лист хартия. Цялото й лице просто светна в тоя миг от най-наивна, почти детска радост. Разгънах листа. Беше писмо до нея от някакъв студент по медицина или нещо подобно — доста високопарно, натруфено, но извънредно почтително обяснение в любов. Не мога да си спомня сега отделни изрази, но помня много добре, че през възвишения стил прозираше истинско чувство, което не може да бъде подправено. Когато го дочетох, срещнах нейния пламенен, любопитен и детски нетърпелив поглед върху си. Тя бе впила очи в лицето ми и чакаше с нетърпение — какво ще кажа? С няколко думи, набързо, но някак радостно и сякаш с гордост тя ми обясни, че била някъде на танцова вечеринка, в семеен кът у едни «много, много добри хора, семейни хора и дето още нищо не знаят, съвсем нищо» — защото тя и тук е едва отскоро и само така. . . а съвсем още не е решила да остане и непременно ще напусне, щом само си плати дълга. . . «Е, и там бил тоя студент, цялата вечер танцувал, говорил с нея и излязло, че той още от Рига, още като дете я познавал, заедно са играли, само че много отдавна — и родителите й познава, но че за това той нищо, нищо, нищо не знае и не подозира! И ето на другия ден след танците (преди три дни) пратил чрез приятелка, с която тя ходила на вечеринката, това писмо. . . и. . . е, това е всичко.»
Тя наведе някак срамежливо своите святкащи очи, когато свърши разказа си.
Клетата, тя пазеше писмото на тоя студент като скъпоценност и изтича да донесе тая своя единствена скъпоценност, понеже не желаеше аз да си отида, без да науча, че и тя е обичана честно и искрено, че и с нея говорят почтително. Сигурно на това писмо така и е било съдено да остане в кутията без последствие. Но все едно: уверен съм, че тя цял живот би го пазила като скъпоценност, като своя гордост и свое оправдание и ето сега в тая минута сама си спомни и донесе това писмо за да се погордее наивно пред мен, да се реабилитира в моите очи, за да видя и аз, за да я похваля и аз. Не казах нищо, стиснах й ръка и излязох. Толкова ми се искаше да си отида. . . Минах целия път пеша, въпреки че мокрият сняг все още валеше на парцали. Бях измъчен, смазан, в недоумение. Но истината вече блестеше иззад недоумението. Гадната истина!
В тясната и схлупена стая, запълнена от огромен гардероб и задръстена от мукавени кутии, дрипи и всякакви партушини — бе почти съвсем тъмно. Угарката, която светеше на масата в дъното на стаята, съвсем догаряше и от време на време леко припламваше. След няколко минути трябваше да настъпи пълна тъмнина.
Съвзех се бързо: веднага си спомних всичко отведнъж, без усилия, сякаш просто ме дебнеше, за да се нахвърли пак върху мен.
Пък дори и в забравата все пак в паметта ми постоянно оставаше като че някаква точка, която съвсем не изпадаше в забрава, около която тежко ходеха моите сънни блянове. Но странно: всичко, което ми се случи тоя ден, ми се струваше сега, след пробуждането, вече много отдавна минало, сякаш отдавна-отдавна вече се бях отървал от всичко това.
Главата ми бе мътна. Нещо сякаш се носеше над мен и ме дразнеше, тревожеше и безпокоеше. Мъката и жлъчта отново кипваха и търсеха изход. Изведнъж видях до себе си две отворени очи, които ме разглеждаха любопитно и упорито. Погледът беше студено-безчувствен, мрачен, сякаш съвсем чужд; тежко ти ставаше от него.
Мрачна мисъл се породи в главата ми и премина по цялото ми тяло като някакво отвратително усещане, прилично на това, когато влезеш във влажно и спарено подземие. Неестествено бе някак, че тия две очи бяха намислили да почнат да ме разглеждат именно едва сега. Спомних си също, че в продължение на два часа аз не бях си казал с това същество нито една дума и съвсем не бях сметнал това за нужно; кой знае защо, това нещо одеве дори ми харесваше. А сега изведнъж ярко се възправи пред мен глупавата, отвратителна като паяк идея за разврата, който без любов, грубо и безсрамно започва направо от това, с което истинската любов се увенчава. Ние дълго се гледахме така един друг, но тя не свеждаше очите си пред моите и не извръщаше погледа си, така че мен най-сетне, кой знае защо, ме обзе ужас.
— Как се казваш? — попитах аз отсечено, за да свърша по-бързо.
— Лиза — отговори тя почти шепнешком, но някак съвсем неприветливо и извърна очи.
Аз позамълчах.
— Днес времето. . . сняг. . . отвратително! — продумах аз почти на себе си, като поставих тъжно ръка под главата си и гледах тавана.
Тя не отговори. Безобразно беше всичко това....
—Тукашна ли си? — попитах аз след минута почти ядосан и леко обърнах глава към нея.
— Не.
— От къде си?
— От Рига — рече тя неохотно.
— Немкиня?
— Рускиня.
— Отдавна ли си тук?
— Къде?
— В тоя дом.
— От две седмици — Тя говореше все по-отсечено и по-отсечено. Свещицата съвсем изгасна; аз не можех вече да различавам лицето й.
— Имаш ли баща и майка?
— Да...не... имам.
— Де са те?
— Там. . .в Рига.
— Какви са?
— Тъй. . .
— Как : тъй. Какви са, какво занятие имат?
— Еснафи.
— Все с тях ли си живяла?
— Да.
— На колко си години? На двадесет
— А защо си ги напуснала?
— Тъй. . .
Това тъй означаваше: остави ме на мира, противно ми е. Млъкнахме.
Бог знае защо, не си отивах. На мен самия ми ставаше все по-противно и по-мъчително. Спомените от целия преминал ден почнаха някак от само себе си, против моята воля, да се връщат безпорядъчно в паметта ми. Изведнъж си спомних една сцена, която бях видял сутринта на улицата, когато тичах загрижено за работа.
— Днес изнасяха ковчег и едва не го изтърваха — изведнъж казах аз на глас, без да имам желание да почвам разговор, а така почти неочаквано.
— Ковчег ли?
— Да, на Сенная; изнасяха го от мазето.
— От мазето ли?
— Не от мазето, а от приземния етаж. . . нали знаеш. . .там долу. . . от лошия дом. . . Такава кал имаше наоколо. . . Люспи от семки, мръсотия. . . смърдеше. . . гадно беше.
Мълчание.
— Отвратително е да се погребва днес! — почнах аз само за да не мълча.
— Защо отвратително?
— Сняг, киша. . . (Аз се прозинах.)
— Все едно — изведнъж каза тя след известно мълчание.
— Не, гадно е. . . (Пак се прозинах.) Гробарите навярно са псували, защото снегът мокреше. А в гроба навярно е имало вода,
— Защо вода в гроба? — попита тя с някакво любопитство, но говореше още по-грубо и по отсечено, отколкото преди. Изведнъж нещо почна да ме дразни.
— Ами така, вода на дъното е имало повече от педя. Тук, на Волков, нито един сух гроб не може да се изкопае.
— Защо?
— Как защо? Мястото е такова, водно. Тук навсякъде е блато. Просто, във водата ги турят, Аз сам съм виждал. . . много пъти. . . (Нито веднъж не съм виждал, пък и на Волксв никога не съм бил, а само съм чувал да разказват.)
— Нима ти е все едно, да умреш де?
— Та защо ще умирам? — отвърна тя, като че се защитаваше.
— Кога да е, все ще умреш и точно така ще умреш, както одевешната покойница. Това беше. . .също едно момиче. . . От охтика умряло.
— Уличното момиче би умряло в болница. . . (Тя вече знае това — помислих си аз—и каза: уличното момиче, а не момиче.)
— Имала да дава на собственицата — възразих аз, като все повече и повече се раздразвах от спора — и почти до самия си край й служила макар че била охтичава. Файтонджиите и войниците си говореха наоколо, разказваха това. Навярно са нейни бивши познати. Смееха се. Дори помен се канеха да й правят в кръчмата. (Аз и тук много излъгах.)
Мълчание, дълбоко мълчание. Тя дори не помръдваше.
— А в болница по-добре ли е да се умира?
— Не е ли все едно?.. .Та защо ще умирам?— добави тя раздразнено.
— Ако не сега, после?
— Ами и после. , .
— Много искаш! Ти сега си млада, хубава, свежа — толкова ти е и цената. А след една година такъв живот няма да бъдеш същата, ще повехнеш.
— След година ли?
— Всеки случай след година цената ти ще бъде по-малка — продължих аз със злорадство. . . — И ти ще преминеш някъде по-ниско, в друг дом. А още след година — в трети дом, все по-ниско и по-ниско, а след щест-седем години ще стигнеш до приземния етаж на Сенная. Това още не би било лошо. Страшното е, ако на това отгоре ти се обади някаква болест, например слаби дробове. . . или сама се простудиш, или друго нещо. При такъв живот болестта мъчно минава. Ще те хване и, току виж, няма да те остави. И ето че умреш.
— Ще умра, и толкова — отвърна тя вече съвсем злобно и бързо се размърда.
— Ами жалко е.
— За кого?
— За живота е жалко. Мълчание.
— Годеник имаш ли? А?
— Какво ви интересува?
— Та аз не те разпитвам. Какво ме интересува мен. Защо се сърдиш? Ти, разбира се, може би си имаш свои неприятности. Какво ми влиза в работата мен? А така, жал ми е.
— За кого?
— За теб ми е жал.
— Няма защо. . . — пошепна тя едва чуто и пак се размърда.
Това веднага ме ядоса. Как! Аз рекох така кротко с нея, а тя. . .
— Та ти какво мислиш? По добър път ли си тръгнала, а?
— Нищо не мисля.
— Това е лошото, че не мислиш. Опомни се, докато е време. А време има. Ти си още млада, хубава; би могла да обикнеш, да се омъжиш, да бъдеш щастлива. . .
— Не всички омъжени са щастливи — отряза тя грубо и бързо както преди.
— Не всички, разбира се, а все пак е много по-добре, отколкото тук. Несравнимо по-добре. А когато има любов, може да се преживее и без щастие. И в мъката животът е хубав, хубаво е да се живее на света, дори както и да живееш. А тук какво има освен. . . смрад. Пфу!
Извърнах се с отвращение, аз вече не умувах хладнокръвно. Сам почвах да чувствувам какво говоря и се разпалвах. Вече жадувах да изложа заветните си идейки, изживени тайно. Изведнъж нещо пламна в мен, «появи се» някаква
цел.
~- Ти мен не гледай, че съм тук, не вземай пример от мен. Аз може би съм и по-лош от теб. Впрочем тук се отбих пиян — побързах все пак да се оправдая. — При това мъжът съвсем не е пример за жената. Това са различни неща; аз макар и да се мърся и да се цапам, но затова пък никому не съм роб; мярна се и изчезна и иди ме търси. Отърсил съм се и пак съм. друг. А нека вземем това, че ти още от самото начало си робиня. Да, робиня! Ти всичко даваш, цялата си свобода. И да искаш сетне да скъсаш тия вериги, вече не може: все по-силно и по-силно ще те обвързват. Това е такава проклета верига. Познавам я аз. За друго вече и не говоря,
няма и да ме разбереш може би, но я ми кажи: ти навярно имаш да даваш на собственицата? Е, виждаш ли? — добавих аз, макар че тя не ми отговори, а само слушаше мълчаливо, с цялото си същество. — Ето ти веригата! Никога вече няма да се откупиш. Така ще направят. Все едно, че си обрекла душата си на дявола. . . ... И при това аз. . . може би също съм такъв нещастник, отде да знаеш, и нарочно се навирам в калта също от мъка. Ами нали хората пият от мъка: е, а пък аз съм тук — от мъка. Кажи де, какво хубаво има тук: ето ние с теб. . . се събрахме. . . одеве и през цялото време не си промълвихме нито дума, и ти едва после почна
да ме разглеждаш като дивачка: и аз теб също. Нима така се обича? Нима така трябва да се събира човек с човек? Това е безобразие, ето какво е!
— Да! — потвърди рязко и бързо тя. Учуди ме дори бързината на това да. Значи, и в нейната глава може би е бродила същата мисъл, когато ме разглеждаше одеве? Значи, и тя вече е в състояние да мисли някои неща?. . . «Дявол да го вземе, това е интересно, това е родство — мислех си аз, едва ли не потривайки ръце. — И как да не се справя с такава млада душа?. . .»
Увличаше ме най-вече играта.
Тя извърна главата си по-близко до мен и в тъмнината ми се стори, че се подпря с ръка. Може би ме разглеждаше. Колко съжалявам, че не можех да видя очите й. Чувах дълбокото й дишане.
— Защо си дошла тук? —- почнах аз вече някак властно.
— Така. . .
— А пък колко хубаво е да живее човек в бащиния си дом! Топло, волно, родно гнездо.
— А ако е по-лошо от това?
«Трябва да попадна в тон — мина ми през ума, — със сантименталност, изглежда, много няма да постигна.»
Впрочем това само така ми мина през ума. Кълна се, тя наистина ме интересуваше. При това бях някак отпуснат и в настроение. Пък и нали мошеничеството толкова лесно се спогажда с чувството.
— Така е! — побързах да отговоря аз. — Всичко става. Ами че аз съм уверен, че са те обидили и по-скоро те са виновни пред теб, отколкото ти пред тях. Та аз не зная нищо от твоята история, но такава девойка като теб навярно не по свое желание попада тук. . .
— Че каква девойка съм аз? — пошепна тя едва чуто; но аз чух.
«По дяволите, аз я лаская. Това е гадно. А може би е и добре. . .» Тя мълчеше.
— Виж какво, Лиза — аз за себе си ще кажа! Ако съм расъл от малък в семейство, нямаше да бъда такъв като сега. Често мисля за това. Нали колкото и лошо да е в семейството — все са баща и майка, а не са врагове, не са чужди. Поне един път в годината ще проявят към теб обич. Все пак знаеш, че си у дома си. Пък аз израснах без семейство; затова навярно и излязох такъв. . . безчувствен.
Почаках пак.
«Изглежда, не разбира — мислех си аз, — пък и смешно е: — чета й морал.»
— Ако бях баща и си имах щерка, аз, струва ми се, бих обичал щерка си повече, отколкото
синовете, наистина — почнах аз със заобикалки, като че ли не за онова, за да я развлека. Да си призная, червях се.
— Това защо го приказваш? — попита тя. А, значи слуша.
— Така; не зная, Лиза. Виждаш ли: аз познавах един баща, който беше строг, суров чевек, а пред дъщеря си стоеше на колене, ръцете и краката й целуваше, не можеше да й се нарадва, наистина. Тя танцува на вечеринката, а той стои пет часа на едно място, не свежда очи от нея. Побъркал се беше по нея; аз разбирам това. Тя нощем ще се умори — ще заспи, а той ще се събуди и ще отиде, както тя спи, да я целува и кръсти. Сам ходи с омазан сюртук, за всички е скъперник, а на нея с последната си пара купува, богати дарове я дарува и каква радост когато подаръкът му й хареса. Бащата винаги обича дъщерите повече от майката. Весело си живеят някои девойки в къщи! А аз май не бих омъжил дъщеря си.
— Как така? — попита тя и леко се усмихна.
— Ревнувал бих, бога ми. Е, как така ще вземе да целува другиго? Да обича чуждия повече от баща си? Тежко е дори да си представиш това. Разбира се, всичко това е глупост; разбира се, всеки ще се вразуми накрая. Но, струва ми се, преди да я дам, само една грижа би ме мъчила: да бракувам всички кандидати. А накрая все пак бих я дал на оня, когото тя самата обича. Нали оня, когото щерката сама обикне, винаги ще се струва на бащата най-лошият. Това е така. Много злини стават в семейството от това..
— Други пък се радват да продадат дъщеря си, камо ли с чест да я дадат — продума тя изведнъж.
А! Ето какво било!
— Това, Лиза, става в ония проклети семейства, дето няма ни бог, ни любов — с жар подхванах аз, — а дето няма любов, там и разум няма. Има такива семейства наистина, но аз не говоря за тях. Ти, види се, не си видяла добро в семейството си, щом говориш така. Ти си някак истински нещастна. Хм. . . Всичко това става повече от сиромашия.
— А при господарите да не би да е по-добре? Честните хора и в сиромашия живеят добре.
— Хм. . . да. Може би. Пък и това, Лиза: човек е склонен да смята само мъката си, а щастието си не смята. А ако сметне както трябва, тогава би видял, че то всекиму е отсъдено. Е, ами ако в семейството всичко тръгне добре, с божията благословия, мъжът излезе добър, обича те, гали те, не се откъсва от теб! Хубаво е в такова семейство! Дори понякога и когато има мъка, пак е хубаво; пък и къде ли няма мъка? Може би като се омъжиш, сама ще узнаеш. Затова пък да вземем макар първото време от женитбата ти за оня, когото обичаш: щастие, колко много щастие има понякога! Пък и почти винаги. На първо време дори и кавгите с мъжа свършват добре. Някоя колкото повече обича, толкова посече кавги подхваща с мъжа си. Наистина; аз познавах една такава: «Ето обичам те, санким, много и от любов те мъча, а ти разбирай.» Знаеш ли, че от любов нарочно можеш да мъчиш човека? Правят го повече жените. А сама си мисли: «Затова пък така ще го обичам после, така ще го прилаская, че не е грях и да го помъча сега.» И в къщи всички ви се радват и хубаво е, и весело, и мирно, и честно. . . Други пък биват и ревниви. Отиде той някъде — познавах една такава, — няма да се стърпи, през нощта ще изскочи и тича скришом да погледне: дали не е там, дали не е в оная къща, дали не е при еди-коя си? Това вече е лошо. И сама знае, че е лошо, и сърцето й примира и се мъчи, но нали обича; всичко от любов прави. А колко хубаво е след кавга да се помири, сама да се признае за виновна пред него или да прости! И толкова им е хубаво и на двамата, толкова хубаво ще им стане изведнъж — сякаш току-що са се срещнали, току-ща са се венчали, току-що е почнала любовта им. И никой, никой не трябва да знае какво става между мъж и жена, когато те се обичат помежду си. И каквато и кавга да стане между тях — родната си майка, и нея не трябва да викат за съдия и да й разказват един за друг. Те сами са си съдии. Любовта е тайна божия и трябва да бъде скрита от всяко чуждо око, каквото и да се случи. По-свято, по-красиво става от това. Повече се уважават помежду си, а върху уважението е изградено много нещо. И щом веднъж е имало любов, щом по любов са се венчали, защо ще минава любовта! Та нима тя не може да се поддържа? Рядко има такъв случай, че да не може да се поддържа. Е, а като се случи мъжът добър и честен, тогава как ще мине любовта? Първата брачна любов ще мине наистина, но после ще дойде още по-хубава любов. Тогава душите ще се слеят, всичките си работи заедно ще решават; тайна един от друг няма да имат. А навъдят ли се деца, тогава всяко, макар и най-трудно време, ще ти се струва щастие; само да обича човек и да бъде мъжествен. Тогава и работата е весела, тогава и от хляб понякога ще се откажеш заради децата, и пак е весело. Та те сетне ще те обичат за това; за себе си, значи, трупаш. Децата растат — чувствуваш, че ти си пример за тях, че си им подкрепа; че и да умреш, те цял живот ще носят в себе си твоите чувства и мисли, тъй като от теб са ги получили, ще приемат твоя образ и подобие. Значи, това е велик дълг. Как тогава баща и майка няма да се сближат по-тясно? Казват, че било тежко да имаш деца? Кой казва това? Това е небесно щастие! Обичаш ли малките деца, Лиза? Аз ужасно ги обичам. Знаеш — едно такова розовичко момченце, суче ти гръдта, та чие мъжко сърце ще се обърне против жената, като гледа как тя седи с неговото дете? Розовичко бебче, пухкавичко, изтегнало се, гали се; пълнички краченца и ръчички, чистички нокътчета, мънички,толкова мънички, че ти е смешно да ги гледаш, очички, като че всичко разбира. А суче ли — гръдта ти дърпа с ръчичка, играе си. А щом приближи бащата — ще се откъсне от гръдта, ще се извие цялото назад, ще погледне татко си, ще се засмее — като че ли бсг знае колко е смешно — и пак, пак ще почне да суче. Или пък вземе, че ухапе майчината си гръд, щом му покарат зъбки, исамо върти очички към нея: «Виждаш ли, ухапах те!» Та нима всичко тук не е щастие, когато те тримата, мъжът, жената и детето, са заедно? За тия минути много неща могат да се простят. Не, Лиза, види се, човек
сам трябва най-напред да се научи да живее, а после вече да обвинява другите!
«Картинки, ето тъкмо такива картинки ти трябват на теб! — помислих си аз, макар че, бога ми, говорех с чувство и изведнъж се изчервих. — Ами ако тя изведнъж се закиска, къде ще се дявам тогава?» Тази мисъл ме вбеси. Към края на речта си аз наистина се бях разгорещил и сега самолюбието някак страдаше. Мълчанието продължаваше. Аз дори исках да я побутна.
— Вие нещо.. . — почна тя изведнъж и спря. Но аз вече всичко разбрах: в нейния глас трептеше вече нещо друго, не рязко, не грубо и не остъпвашо както одеве, а нещо меко и свенливо, толкова свенливо, че аз сам изведнъж се почувствувах някак засрамен пред нея, виновен.
— Какво? — попитах аз с нежно любопитство.
— Ами вие. . — Какво?
— Вие нещо. . . също като на книга — каза тя и сякаш нещо насмешливо изведнъж пак се долови в гласа й.
Болезнено ме ужили тая нейна забележка. Не това очаквах.
Изобщо не разбрах, че тя нарочно се прикриваше с насмешка, че това е обикновената последна хитрина на свенливите и с целомъдрени сърца хора, в душата на които грубо и натрапчиво се навират и които до последната минута не се предават от гордост й се боят да разкрият чувството си пред вас. Само по плахостта, с която гя пристъпяше на няколко пъти към своята насмешка и най-сетне едва се реши да я изкаже, аз трябваше да се досетя. Но не се досетих и ме обзе зло чувство.
«Чакай малко» — помислих си аз.
— Е, стига, Лиза, каква ти книга тук, когато на мен самия, без да ме засяга, ми е гадно. Пък и защо, без да ме засяга. Всичко това сега се събуди в душата ми. . . Нима, нима на теб самата не ти е гадно тук? Не, вижда се, навикът има голямо значение! Дявол знае какво ли не прави навикът от човека. Та нима ти сериозно мислиш, че никога няма да остарееш, вечно ще бъдеш хубава и че ще те държат тук вечно? Аз не говоря за това, че и тук мръсотията. . . А впрочем чуй какво ще ти кажа за това, за сегашния ти живот: ето ти сега макар че си и млада, угледна, хубава, сърдечна, чувствителна; е, а знаеш ли, че аз, щом се събудих одеве, веднага ми стана гадно да бъде тук с теб! Ами че човек само в пияно състояние може да попадне тук. А ако ти беше на друго място, ако живееше, както живеят добрите хора, тогава аз може би не само бих те ухажвал, а просто бих се влюбил в теб, бих се радвал да ме погледнеш, камо ли да ми заговориш; пред портите бих те причаквал, на колене бих заставал пред теб; бих гледал на теб като на своя годеница, че още бих го смятал дори за чест. Не бих се осмелил да помисля за теб нещо нечисто. А тук нали знам, че само да свирна и ти, щеш не щеш, ще тръгнеш след мен и вече не аз ще се съобразявам с твоята воля, а ти с моята. И последният селянин, като се наеме работник — все пак няма цял да се зароби, пък и знае, че има срок. А де е твоят срок? Помисли само: какво отдаваш ти тук? Какво заробваш? Душата си, душата си, над която не си властна, заробваш заедно с тялото! Любовта си отдаваш на поругание на всеки пияница. Любовта си! Ами че любовта е всичко, ами че това е елмаз, моминското съкровище! Нали за да заслужи тая любов, друг е готов душата си да даде, на смърт да отиде. А колко се цени сега твоята любов? Ти цяла си купена, цяла-целеничка, и защо тогава ще се стремим към любов, когато и без любов всичко е възможно. Та нали няма по-голяма обида за една девойка, разбираш ли ти.? Виж, чувал съм, забавляват ви вас, глупачките — позволяват ви да имате любовници тук. Ами че това е само глезене, само измама, само присмех над вас, а вие вярвате. Да не би той, любовникът ти, наистина да те обича? Не вярвам. Как ще те обича, когато знае, че ей сега ще те повикат от него. Развратник е той след това! Има ли поне капка уважение към теб? Какво общо има между вас? Присмива ти се и те обира — ето цялата му любов! Добре поне, че не те бие. А може и да те бие. Я го попитай, ако имаш такъв: ще се ожени ли за теб?. Та той ще ти се изсмее в очите, ако само не те заплюе или пребие — а той самият може би не струва и пукната пара. И за какво, мислиш, си погубила тук живота си? Защото те поят с кафе и те хранят сито? Ами че защо те хранят? Друга някоя честна жена не би могла и да преглътне такъв залък, тъй като знае защо я хранят. Ти си длъжна тук, пък и все ще бъдеш длъжна, и докрай ще бъдеш длъжна, дотогава чак, когато гостите почнат да се гнусят от теб. А това ще дойде скоро, не се надявай на младостта. Тук всичко това бързо лети. Теб ще те изблъскат. И не само ще те изблъскат, а дълго преди това ще почнат отначало да се заяждат, ще почнат да те упрекват, ще почнат да те ругаят — сякаш не ти си й отдала здравето си, напразно си загубила заради нея младостта и душата си, а сякаш ти именно си я разорила, просякиня си я направила, окрала си я. И не чакай подкрепа: останалите ти дружки също ще се нахвърлят против теб, за да й се докарат, защото всички тук са поробени, отдавна са загубили съвест и жалост. Подли са станали и по-гадни, по-подли, по-обидни от тия ругатни няма на земята. И ти ще оставиш тук всичко, всичко, без завет — и здраве, и младост, и хубост, и надежди, и на двадесет и две години ще изглеждаш като тридесет и пет годишна и добре още, ако не си болна, моли бога за това. Ти сега навярно си мислиш, че нямаш и работа, развлечение само! Та по-тежка и по-каторжна работа на тоя свят няма и никога не е имало. Сърцето, струва ми се, цяло би се стопило от сълзи. И няма да посмееш нито дума да кажеш, нито. половин думица, а когато те подгонят оттук, ще тръгнеш като виновна. Ще преминеш на друго място, сетне на трето, сетне още някъде, и ще се добереш най-после до Сенная.А там вече между другото ще почнат да те бият; това е тамошна любезност; там гостът не умее и да те погали, без да те пребие. Не вярваш ли, че там е толкова противно? Иди, погледай някога, може би със собствените си очи ще видиш. Ами че аз видях веднъж там на Нова година една, пред вратата. Пак нейните я бяха изблъскали за подигравка да помръзне малко, защото много ревяла, и затворили вратата след нея. В девет часа сутринта тя беше вече съвсем пияна, разрошена, полугола, цялата пребита. Лицето й беше белосано, а очите в черни сенки; от носа и от зъбите й тече кръв; някакъв файтонджия току-що я беше наредил. Седеше на каменната стълба, в ръцете й имаше някаква солена риба; тя ревеше, нареждаше нещо за своята «учас», а с рибата удряше по стъпалата на стълбата. А пред входа се бяха струпали файтонджии и пияни войници и я дразнеха. Не вярваш ли, че и ти ще бъдеш същата? И аз не бих искал да вярвам, а отде знаеш, може би преди десетина години, преди осем тая същата със солената риба е пристигнала тук от нейде свежичка като херувимче, невинна, чистичка; злото не е познавала, при всяка дума се е червяла. Може би е била също като теб горда, обиждала се, не е приличала на другите, изглеждала е като царица и сама е знаела, че цяло щастие очаква оня, който би я обикнал и когото тя би обикнала. Виждаш ли как е свършило? И какво ли е било, ако в оная същата минута, когато удряше с тая риба по мръсните стъпала, пияна и разрошена, какво ли е било, ако в тая минута си е припомнила всичките си предишни, чисти години в бащиния дом, когато още е ходила на училище, а съседският син я причаквал на пътя, уверявал я, че ще я обича цял живот, че врича пред нея цялата си съдба, и когато те заедно се врекли да се обичат един друг вечно и да се венчеят, щом само пораснат! Не, Лиза, щастие, щастие ще бъде за теб, ако там нейде в ъгъла, в сутерена, умреш по-скоро от охтика като одевешната. В болница, казваш ти? Добре — ако те откарат, а ако още си нужна на собственицата ? Охтиката е такава болест; това не е треска. Тук човек се надява до последната си минута и казва, че е здрав. Сам се утешава. А на собственицата това е изгодно. Не се безпокой; това е така; душата си, значи, си продала, а при това дължиш и пари, значи, няма да посмееш да гъкнеш. А речеш ли да мреш, всички ще те изоставят, всички ще се отвърнат — защото, какво могат да вземат тогава от теб? Дори ще те упрекнат, че напразно заемаш място, не умираш скоро. Вода с мъка ще измолиш, ще ти я подадат с ругатни: «Кога, сиреч, ти, мръснице, ще пукнеш; пречиш ни да спим — пъшкаш, гостите се гнусят.» Това е сигурно; аз сам съм слушал такива думи. Ще те заврат теб, издъхващата, в най-смрадния ъгъл на сутерена — тъмнина, влага; какво ли не ще премислиш, когато лежиш сама? Умреш ли — ще те приготвят набързо, чужди ръце, с мърморене и нетърпение, — никой няма да те благослови, никой няма да въздъхне по теб, ще гледат само по-скоро да се отърват. Ще купят едно корито, ще те изнесат, както днес оная, клетата, изнасяха, ще отидат в кръчмата да ти правят помен. В гроба рядка кал, мраз, мокър сняг — заради теб ли ще се церемонят? «Хайде пускай я, Ванюха; гледай каква «учас» и тук с краката нагоре тръгна, никаквицата. Скъси въжето, немирнико.» — «Добре е и така.» — «Какво е добре? Виж, на страната си лежи. Нали и тя е била човек? Е хайде, добре, заривай.» Дори няма да искат и да се карат там дълго заради теб. Ще те заровят набързо с мокра синя пръст и ще идат в кръчмата. . . Тогава край на спомена за теб на земята; на гроба на другите отиват децата им, бащите, мъжете им, а при теб — нито сълза, нито въздишка, нито помен и никой, съвсем никой никога в целия свят няма да дойде при теб; името ти ще изчезне от лицето на земята — като че никога не те е имало и не си се раждала! Кал и блато, ако щеш, чукай там нощем, когато стават мъртъвците, по капака на ковчега: «Пуснете ме, добри хора, да поживея на тоя свят! Живях аз — но живот не видях, моят живот се превърна в отрепка; пропиха го в кръчмата на Сенная; пуснете ме, добри хора, да поживея още веднъж на света!. . .»,
Бях изпаднал в патос дотам, че спазма се надигаше в гърлото ми и. . . изведнъж спрях, понадигнах се уплашен и като наведох боязливо глава, почнах с разтуптяно сърце да се ослушвам. Имаше от какво да се смутя. Отдавна вечепредчувствувах, чесъм обърнал цялата и душа и съм разбил сърцето й и колкото повече се уверявах в това, толкрва повече желаех да постигна по-скоро и колкото е възможно по-силно целта си. Играта, играта ме увличаше; впрочем, не само играта. . .
Знаех, че говоря тромаво, изкуствено, дори книжно, с една дума, другояче и не можех, освен «като че по книга». И това не ме смущаваше; та аз знаех, предчувствувах, че ще ме разберат и че самата тая книжност може би ще помогне още повече на работата. Но сега, като постигнах ефекта, аз изведнъж се уплаших. Не, никога, никога досега не съм бил свидетел на такова отчаяние! Тя лежеше по очи, завряла силно лицето си във възглавницата, и я бе прегърнала с две ръце. Гърдите й се късаха. Цялото й младо тяло потреперваше като в спазми. Набралите се в гърдите й ридания я душаха, разкъсваха я и изведнъж се изтръгваха навън с вопли, с викове. Тогава тя още по-силно се притискаше към възглавницата: не й се искаше да научи тук някой, макар и една жива душа, за нейните терзания и сълзи. Тя хапеше възглавницата, прехапа ръката си до кръв (видях това после) или впила пръсти в разчорлените си плитки, просто премираше от усилие, като сдържаше дъха си и стискаше зъби. Аз понечих да й кажа нещо, да я помоля да се успокои, но почувствувах, че не смея и изведнъж сам, цял някак разтреперан, почти в ужас, се втурнах пипнешком да се стягам набързо, надве-натри за път. Беше тъмно: колкото и да се стараех, не можех да свърша бързо. Изведнъж напипах кутия кибрит и свещник с цяла непокътната свещ. Щом светлината озари стаята, Лиза веднага скочи, седна и ме погледна с някакво изкривено лице, с полуналудничава усмивка, почти безсмислено. Аз седнах до нея и взех ръцете и; тя се опомни, спусна се към мен, искаше да ме прегърне, ио не посмя и кротко наведе глава пред мен.
— Лиза, мила моя, аз напразно. . . прости ми — бях почнал аз, но тя стисна с пръсти ръцете ми с такава сила, че аз се досетих, че говоря не каквото трябва, и престанах.
— Ето адреса ми, Лиза, ела при мен.
— Ще дойда. . . — пошепна тя решително, все още без да вдига глава.
— А сега си отивам, прощавай. . . довиждане.
Аз станах, стана и тя и изведнъж цялата се изчерви, потрепера, грабна оставения на стола шал и го наметна на раменете си чак до брадичката. Като направи това, тя пак се усмихна някак болезнено, изчерви се и ме погледна странно. Беше ми болно; бързах да си изляза, да изчезна.
— Почакайте — каза тя изведнъж, вече в пруста пред самата врата, като ме задържа с ръка за шинела, постави набързо свещта и избяга — види се, бе си спомнила за нещо или искаше да донесе да ми покаже нещо. Изтичвайки, тя цяла се изчерви, очите й блестяха, на устните се показа усмивка — какво ли ще е това? По неволя дочаках: тя се върна след минута с поглед, който сякаш молеше прошка за нещо. Изобщо това не бе вече същото лице, не бе същият поглед като одеве — мрачен, недоверчив и упорит. Сега погледът й бе умолителен, мек, а същевременно доверчив, ласкав, плах. Така децата гледат ония, които много обичат и от които искат нещо. Очите й бяха светлокестеняви, прекрасни очи, живи, които можеха да отразят в себе си и любов, и мрачна ненавист.
Без да ми обяснява нещо — сякаш аз като някакво висше същество трябваше да зная всичко без обяснения, — тя ми подаде лист хартия. Цялото й лице просто светна в тоя миг от най-наивна, почти детска радост. Разгънах листа. Беше писмо до нея от някакъв студент по медицина или нещо подобно — доста високопарно, натруфено, но извънредно почтително обяснение в любов. Не мога да си спомня сега отделни изрази, но помня много добре, че през възвишения стил прозираше истинско чувство, което не може да бъде подправено. Когато го дочетох, срещнах нейния пламенен, любопитен и детски нетърпелив поглед върху си. Тя бе впила очи в лицето ми и чакаше с нетърпение — какво ще кажа? С няколко думи, набързо, но някак радостно и сякаш с гордост тя ми обясни, че била някъде на танцова вечеринка, в семеен кът у едни «много, много добри хора, семейни хора и дето още нищо не знаят, съвсем нищо» — защото тя и тук е едва отскоро и само така. . . а съвсем още не е решила да остане и непременно ще напусне, щом само си плати дълга. . . «Е, и там бил тоя студент, цялата вечер танцувал, говорил с нея и излязло, че той още от Рига, още като дете я познавал, заедно са играли, само че много отдавна — и родителите й познава, но че за това той нищо, нищо, нищо не знае и не подозира! И ето на другия ден след танците (преди три дни) пратил чрез приятелка, с която тя ходила на вечеринката, това писмо. . . и. . . е, това е всичко.»
Тя наведе някак срамежливо своите святкащи очи, когато свърши разказа си.
Клетата, тя пазеше писмото на тоя студент като скъпоценност и изтича да донесе тая своя единствена скъпоценност, понеже не желаеше аз да си отида, без да науча, че и тя е обичана честно и искрено, че и с нея говорят почтително. Сигурно на това писмо така и е било съдено да остане в кутията без последствие. Но все едно: уверен съм, че тя цял живот би го пазила като скъпоценност, като своя гордост и свое оправдание и ето сега в тая минута сама си спомни и донесе това писмо за да се погордее наивно пред мен, да се реабилитира в моите очи, за да видя и аз, за да я похваля и аз. Не казах нищо, стиснах й ръка и излязох. Толкова ми се искаше да си отида. . . Минах целия път пеша, въпреки че мокрият сняг все още валеше на парцали. Бях измъчен, смазан, в недоумение. Но истината вече блестеше иззад недоумението. Гадната истина!
четвъртък, 13 март 2008 г.
Аман!!!
Не мога да се разбера. Коя е тази толкова основателна причина да мисля толкова често за Африка, да пиша постоянно полуесета – полумемоари, че за капак и да занимавам хората с това? Не изчерпах ли темата? Не хленчих ли достътчно? Какво стана?..
Загърбих един свят точно когато ми стана най-интересен и започнах да го разбирам. Укротих нарцистичната си натура и я заставих да се слее с прахоляка и жегата. Започнах да разбирам кога ме ругаят на арабски зад гърба ми и току що бях свикнал да плащам една десета от цената на всичко което исках да купя, не за друго , а защото там всичко е надуто десетократно. И... щракнах с пръсти и изчезнах, за да се върна в един свят улегнал и мрачен с кална зима и навъсени хора. Онази България в която винаги съм копнеел да се завърна, просто защото е моя. Не питам никой, питам себе си – така ли трябваше да постъпя?
Стотици пъти съм се разпъвал на кръст за да науча отговора на въпроса “За пари ли работя или за удоволствие?” Очевадния отговор, че работя за удоволствие и за тоя дето клати гората ме сваляше от кръста. Кръстовете се оказаха просто местна традиция и нищо повече. Фарс или комедия, все едно, уморително е – разпъни се – слез, разпъни се – слез... Не на мене тия. Ето пак грешен коридор - не бях там за пари. Нито за слава (това е абсурдно). Просто ходех по земята – там нарциси не виреят.
Може би съм първичен и обичам насрещния вятър и всичко което изглежда че съм е маска... Себе си питам – такъв ли съм?
Не знам, удобно е да стоиш у дома пред монитора и да пишеш.
Външният човек лесно забелязва и охарактеризира различията в културите. Видях една култура която бяга с все сили от себе си, дори полита в опитите си. Спъва се в религията и пак става и хуква и така постоянно. С окървавени от падане колене арабите бодат сателитни чинии по покривите и търсят връзка със света, с ожулени кокалчета на пръстите свирят джаз, изпълват стадионите и гледат футбол, жените се обличат по последната мода, сами си карат колите и силно натискат клаксона в задръстванията ...Все едно какви са новините в Европа, спирачките прегряха и не държат. Стоях и гледах как исляма си изневерява сам или се върти и се опитва да си догони опашката...и това ме натъжаваше. Една голяма безмилостна уста наричаше този свят както си иска, говореше му на собствения си език гръмко и арабите се ориентираха по интонацията, не разбираха думите.
Млъквам, ще ми мине...
Загърбих един свят точно когато ми стана най-интересен и започнах да го разбирам. Укротих нарцистичната си натура и я заставих да се слее с прахоляка и жегата. Започнах да разбирам кога ме ругаят на арабски зад гърба ми и току що бях свикнал да плащам една десета от цената на всичко което исках да купя, не за друго , а защото там всичко е надуто десетократно. И... щракнах с пръсти и изчезнах, за да се върна в един свят улегнал и мрачен с кална зима и навъсени хора. Онази България в която винаги съм копнеел да се завърна, просто защото е моя. Не питам никой, питам себе си – така ли трябваше да постъпя?
Стотици пъти съм се разпъвал на кръст за да науча отговора на въпроса “За пари ли работя или за удоволствие?” Очевадния отговор, че работя за удоволствие и за тоя дето клати гората ме сваляше от кръста. Кръстовете се оказаха просто местна традиция и нищо повече. Фарс или комедия, все едно, уморително е – разпъни се – слез, разпъни се – слез... Не на мене тия. Ето пак грешен коридор - не бях там за пари. Нито за слава (това е абсурдно). Просто ходех по земята – там нарциси не виреят.
Може би съм първичен и обичам насрещния вятър и всичко което изглежда че съм е маска... Себе си питам – такъв ли съм?
Не знам, удобно е да стоиш у дома пред монитора и да пишеш.
Външният човек лесно забелязва и охарактеризира различията в културите. Видях една култура която бяга с все сили от себе си, дори полита в опитите си. Спъва се в религията и пак става и хуква и така постоянно. С окървавени от падане колене арабите бодат сателитни чинии по покривите и търсят връзка със света, с ожулени кокалчета на пръстите свирят джаз, изпълват стадионите и гледат футбол, жените се обличат по последната мода, сами си карат колите и силно натискат клаксона в задръстванията ...Все едно какви са новините в Европа, спирачките прегряха и не държат. Стоях и гледах как исляма си изневерява сам или се върти и се опитва да си догони опашката...и това ме натъжаваше. Една голяма безмилостна уста наричаше този свят както си иска, говореше му на собствения си език гръмко и арабите се ориентираха по интонацията, не разбираха думите.
Млъквам, ще ми мине...
четвъртък, 28 февруари 2008 г.
7ми май 2006, Писмо от Египет
"Не са строени от хора пирамидите. Или ако са строени, то при поставянето на всеки камък е умирал по един роб от инфаркт. Какво ли не съм виждал през живота си, но това ме замисли...Завладяваща гледка е. То не бе Хеопс, то не бе Хефрен, те са страшно много, пръснати из нищото. Но честно казано съм по-впечатлен от самата пустиня. Застани на брега на морето и си представи, че това пред теб не е вода, а е пясък на огромни вълни и после си представи, че това е с размерите на Европа и малко отгоре. Смразяващо е. Спира дъха. Спира ума. В пустинята пече та се не трае, но има студен вятър и поради тази причина вместо да умреш на втория час можеш да издържиш поне 24 часа преди да ритнеш камбаната. Усещането сред камънаците и пясъка е, че си безпредметен и нищожен. Колкото и да се напъваш, все на философски мисли ще те избива. Щастлив съм, че успях да се докосна до едната крайност на природата...Сигурно ще ходя още много пъти, а някога след време ще искам да се връщам пак...Егати и пустоща, вълшебно е! Влязохме в една от пирамидите. Спускахме се под наклон от 45 градуса през тунел, в който можеш само да пълзиш в продължение на 15 минути. Лиа се беше вкопчила в скута ми като кенгурче и плачеше от страх. Усещането е, че стигаш до центъра на Земята...А там вътре...Ох, как да ти опиша...Няма въздух, мирише на урина...Бели кахъри са това...Там вътре всичко изглежда все едно е строено преди 10 години, не повече. Камъните са гладки, полирани, идеално подредени (между два камъка игла не можеш да вкараш), погребални камери, лабиринт...Защо ли ти разказвам...Не можеш да си представиш и половината от това, уникално е. Тази грамада от преди 5 хил. години е толкова перфектно направена, че едва ли човешка ръка е сътворила нещо по-перфектно впоследствие. Камила се язди по-удобно и лесно от кон. Проблемът е в качването и слизането. Много се накланя, мамка й и камила. Яки мускули трябват, за да не паднеш.
Арабите не са лоши хора. Наивни и добродушни, страхливи дори бих казал. Тук богатите НЕ СЕ ПРИСМИВАТ НА БЕДНИТЕ! Хората някак си се уважяват...В същото време са хитри и пресметливи (може би защото процента на бедните е огромен), постоянно си пред Настрадин Ходжа и той все не може да те прекара, забавно е. Друго какво? Жегата води до тропическа депресия. Усещането, че си влязъл в сауна и че трябва да прекараш вътре осем месеца докато захладнее...Хммм... Опитваш се да се примириш и да не мислиш за това, знаеш, че няма къде да избягаш, но мозъкът се скапва – това си е тормоз. Климатът не позволява да си дееспособен за дълго време. Налага се да спиш повечко, нощем да будуваш, за да почувстваш хладина, течности се пият на корем – вода, сок, вода, сок, вода, сок, вода, сок... Ето, все още съм в началото на писмото, а вече се изморих;) Няма да им се размине на египтяните, решил съм да им зашлевя една изложба и да ги запозная с бурния балкански манталитет. Пък силно се надявам и да попродам нещо, кво толкоз;) Пуснах климатика, че от около половин час през прозореца взе да нахлува страшна жега...Скапах се, доспа ми се..."
Арабите не са лоши хора. Наивни и добродушни, страхливи дори бих казал. Тук богатите НЕ СЕ ПРИСМИВАТ НА БЕДНИТЕ! Хората някак си се уважяват...В същото време са хитри и пресметливи (може би защото процента на бедните е огромен), постоянно си пред Настрадин Ходжа и той все не може да те прекара, забавно е. Друго какво? Жегата води до тропическа депресия. Усещането, че си влязъл в сауна и че трябва да прекараш вътре осем месеца докато захладнее...Хммм... Опитваш се да се примириш и да не мислиш за това, знаеш, че няма къде да избягаш, но мозъкът се скапва – това си е тормоз. Климатът не позволява да си дееспособен за дълго време. Налага се да спиш повечко, нощем да будуваш, за да почувстваш хладина, течности се пият на корем – вода, сок, вода, сок, вода, сок, вода, сок... Ето, все още съм в началото на писмото, а вече се изморих;) Няма да им се размине на египтяните, решил съм да им зашлевя една изложба и да ги запозная с бурния балкански манталитет. Пък силно се надявам и да попродам нещо, кво толкоз;) Пуснах климатика, че от около половин час през прозореца взе да нахлува страшна жега...Скапах се, доспа ми се..."
сряда, 27 февруари 2008 г.
-CH9
Christina Dimanova page
ОК, може би, това е последната от серията, 9 ми звучи завършено. Виждал съм Кристина в много контексти, погледната през доста очи. Обещах и моя интерпретация и като първа завършена такава, предлагам тази. Желанието ми беше да е просто и ясно, без помощни средства. Не искам да раздувам егоизма си прекомерно и да изпадам в многословие. Благодаря ти от сърце, Кристина, и за търпението и за всеотдайността. Обмислям следващата крачка…
вторник, 26 февруари 2008 г.
Из "Писмата на псевдоинтелектуалеца"
Без редакция
"Изпитвам дълбоко огорчение след последния ни разговор. За първи път усетих как ми се разблъсква сърцето свирепо. Почувствах се за пореден път обруган, затова че искам да извърша просто действие, в случая да гледам филм, и да нося вината за това, че изпитвам жив интерес към филма, към неговите автори, които се оказаха големи лузъри. Пука ми, че ми дреме, имам сантимент към този сериал и това е всичко. Далечни сме в разбирането и консумацията на изкуството. Толкова се зарадвах на редовете отделени на тази тема при Оскар Уайлд, които ти уви не беше подчертала...Имаше брилятно обяснение на свободата, която садържа това понятие...Изкуството е съучастие в лъжа или по-точно казано – съучастие в нещо несъществуващо, което зрителят или възприемащият по своя воля приема за чиста монета. Красотата на това е именно в непредвидимото съучастие между творящия и възприемащия. Те се срещат някъде на територия, която не е нито на единия, нито на другия, или обратно - всеки пуска другия на своя територия на гости, доброволно, но така или иначе има среща, по правило с непревидим край. Как можеш да резбереш някого, ако не си погледнал поне веднъж с неговите очи? Никак. Можеш само да го изсушиш в собствените си обяснения що за явление е той. Как можеш да обичаш някого, ако не си влизал в него? Никак. Изкуството не е точна наука или религия, то е секс - понякога куц и стерилен, понякога върховен и с много оргазми. Ако се нагодиш към някой автор или се докосваш често до него, оргазмите идват лесно и са силни. Ако го държиш далеч от себе си, все едно по каква причина, дори и само защото си си наумил, че не става, нямаш шанс за нещо повече от чекия. И няма случай да харесаш произведение на изкуството от преразказ или от прочетена критика за него, уви това е далеч от същонстта на съучастието с автора, за което говорих по-рано. Няма начин. Винаги се сещам за Селинджър и неговата катакомба в прерията, където живее. Защо ли? Защо човекът Селинджър се крие така упорито от целия свят? Подмолното изтребване на хората на изкуството от медиите, превръщането им в сензация, публичното броене на пари от хонорари и милион други гадости спомагат чекиджиите да лъскат бастуна вместо да стигнат до онзи, който си е позволил да им говори с душата си. Ако всичко това е terra incognita за теб, ще те разбера защо си такава, но до всичко това ти можеш да стгинеш и със собстваната си мисъл и опит. Творчеството и в частност изкуството (като всиша форма на владеене на формата) са навсякъде и всеки човек има сетива за тях, ако не към сложни и иносказателни то поне към прости. Всеки е рисувал мама с триъгълна рокля и ръце и крака като клечки и го е правил най-често от любов! Единственият съдник на автора е слушателят, читателят, зрителят - другото са преразказани думи и общи теории. Изкуството не е база данни, нито съд. То е секс, хубав или лош - кой както го може и докъдето може. Изкуството оправдава най-добре употребата на свободна мисъл, защото не й слага граници и макар на пръв поглед да се интересува от резултата, всъщност не се! Никой автор не може да предугади точно докъде ще заведе своя зрител.Прости ми за това писмо, пускам го без редакция"
"Изпитвам дълбоко огорчение след последния ни разговор. За първи път усетих как ми се разблъсква сърцето свирепо. Почувствах се за пореден път обруган, затова че искам да извърша просто действие, в случая да гледам филм, и да нося вината за това, че изпитвам жив интерес към филма, към неговите автори, които се оказаха големи лузъри. Пука ми, че ми дреме, имам сантимент към този сериал и това е всичко. Далечни сме в разбирането и консумацията на изкуството. Толкова се зарадвах на редовете отделени на тази тема при Оскар Уайлд, които ти уви не беше подчертала...Имаше брилятно обяснение на свободата, която садържа това понятие...Изкуството е съучастие в лъжа или по-точно казано – съучастие в нещо несъществуващо, което зрителят или възприемащият по своя воля приема за чиста монета. Красотата на това е именно в непредвидимото съучастие между творящия и възприемащия. Те се срещат някъде на територия, която не е нито на единия, нито на другия, или обратно - всеки пуска другия на своя територия на гости, доброволно, но така или иначе има среща, по правило с непревидим край. Как можеш да резбереш някого, ако не си погледнал поне веднъж с неговите очи? Никак. Можеш само да го изсушиш в собствените си обяснения що за явление е той. Как можеш да обичаш някого, ако не си влизал в него? Никак. Изкуството не е точна наука или религия, то е секс - понякога куц и стерилен, понякога върховен и с много оргазми. Ако се нагодиш към някой автор или се докосваш често до него, оргазмите идват лесно и са силни. Ако го държиш далеч от себе си, все едно по каква причина, дори и само защото си си наумил, че не става, нямаш шанс за нещо повече от чекия. И няма случай да харесаш произведение на изкуството от преразказ или от прочетена критика за него, уви това е далеч от същонстта на съучастието с автора, за което говорих по-рано. Няма начин. Винаги се сещам за Селинджър и неговата катакомба в прерията, където живее. Защо ли? Защо човекът Селинджър се крие така упорито от целия свят? Подмолното изтребване на хората на изкуството от медиите, превръщането им в сензация, публичното броене на пари от хонорари и милион други гадости спомагат чекиджиите да лъскат бастуна вместо да стигнат до онзи, който си е позволил да им говори с душата си. Ако всичко това е terra incognita за теб, ще те разбера защо си такава, но до всичко това ти можеш да стгинеш и със собстваната си мисъл и опит. Творчеството и в частност изкуството (като всиша форма на владеене на формата) са навсякъде и всеки човек има сетива за тях, ако не към сложни и иносказателни то поне към прости. Всеки е рисувал мама с триъгълна рокля и ръце и крака като клечки и го е правил най-често от любов! Единственият съдник на автора е слушателят, читателят, зрителят - другото са преразказани думи и общи теории. Изкуството не е база данни, нито съд. То е секс, хубав или лош - кой както го може и докъдето може. Изкуството оправдава най-добре употребата на свободна мисъл, защото не й слага граници и макар на пръв поглед да се интересува от резултата, всъщност не се! Никой автор не може да предугади точно докъде ще заведе своя зрител.Прости ми за това писмо, пускам го без редакция"
събота, 23 февруари 2008 г.
Montique vs Capulets
Билборд към спектакъла "Ромео и Жулиета" на драматичен театър "Ст. Бъчваров" - Варна, реж. Десислава Боева
неделя, 10 февруари 2008 г.
четвъртък, 3 януари 2008 г.
петък, 2 ноември 2007 г.
петък, 26 октомври 2007 г.
Текст за месечната брошура на "Photosynthesis"
Ако бях български лекар или строител, заминал да работи в Либия или Мароко, и така случайно подхвърлил фотоапарата си в багажа, за да донесе снимки за спомен, щеше да ми е по-лесно да разкажа всичко. Как да очакваш от фотограф да говори за мотивацията си да снима. Да, колко му е да видя това и това, да пътувам от тук до там, да заснема едни бедни и боси дечица еди къде си...Та аз дори не съм фотограф. Професията ми (макар и на пръв поглед) е встрани от обективи, светкавици, светломери и пр. Аз съм актьор. Работя върху сцена от дъски, от зори до здрач уча текстове, преобличам костюми, танцувам, пея...По нищо средата ми не напомя пясъци, дюни, камили, жега и джамии. Да ама не. Запънах се. Детската ми мечта беше да продавам луканка в някой магазин и тайно да ръфам под щанда когато магазина е празен от клиенти. Дори детската ми мечта не припокрива този мой порив да замина за Африка. Никаква причина нямах.
Но бях мотивиран. Просто е като боб.
България ме вбесява с охкането си пъшкането и дълбоката си трагедия ( ето, изстрелях го в едно изречение), с мнимата си християнщина, с дълбоката си патриархалност и консерватизъм, с тезата, че живота ни е окончателно тежък и че ние сме стойностна нация, която просто я управляват лошо...Всичкият този мисловен спам и усещането, че живота ми е просто една имитация на живот, ме накараха да се огледам за място, където също се живее трудно. И да отида и да го разгледам. Арабският свят по свой начин напомня нашата среда и стремеж към смоосъзнаване. Арабите също са разделени в самопреценката за средата си. Пълно е с хора, които искат да избягат от този религиозен делириум, пълно с такива, които обожават този “комфорт”. Мръсотия – колкото искаш. Лукс – никакъв проблем. Корупция, мързел, охкане и тюхкане – всичко си имаха тези хора. Преместих се няколко хиляди километра на юг и започнах да наблюдавам. Започнах да живея.
Нямах право да се държа като чужд. Щях да си остана просто екскурзиант. Кайро с двайсетте си и не знам колко точно милиона жители се оказа моята стихия, пустинята и прахоляка ме погълнаха, измъкнах фотоарапата от раницата и...гигабайтите от снимки потекоха.
Друго си е доволно да потриеш ръце и да си кажеш “Ох, слава богу, навсякъде е така. Нищо ново под слънцето. Открих топлата вода...И в Индия ще е същото, и в Бразилия, че и развития Запад дори!” Да ама не! Бързо схванах, че светът е един и същ, че в която и точка на земното кълбо да се намираш, все ще искаш да живееш по-добре и рано или късно ще ти се прииска да се махнеш и да потърсиш своята Сахара.
Нямам точна преценка за художествеността или документалността на това което заснех там, защото съм пристрАстен. Исках да проверя себе си. Направих го. И сега искам още и още.
Кайро, Египет, разбъркани мисли - част I
Кайро
Летището
Очите
Клаксоните
Жегата
Водата
Фикусите
Бях подготвен за това което ме очаква. Три месеца ровене в интернет, разкази на приятели, снимки, постоянно следене на температурите. Бях изпълнил всички условия за да намаля стреса от преселването ми в Африка.
Самолетът кацна. Полетът беше нощен. От Александрия до Кайро всичко светеше, границите на градовете бяха размити,подобно нещо бях виждал в Холандия….
Самолетът кацна…Събрах ръчния багаж, хванах дъщеря си за ръка и тръгнах към изхода. Гледах си в краката за да не настъпя робата на някой арабин и изведнъж ме лъхна струя от нажежен въздух, първата ми мисъл беше, че съм минал покрай двигателите на самолета…вдигнах сънен поглед – пред мен беше стълбичката, долу беше автобуса, двигателя на бойнга беше далеч в ляво…Тогава се събудих – 26 юли, Сахара, 4 сутринта, 30 градуса по Целзий…Щом сега е така, то как ще е на сутринта!? Билета ми беше еднопосочен…
-
Ако сте свикнали често да се оглеждате във витрините ходейки по улиците, ако често сте си казвали “Господи, защо никой не ме забелязва, защо така се сливам с тълпата?” Ако ви измъчват подобни мисли, спестете малко пари и си купете билет за Кайро. Не ми благодарете за съвета. Понякога си мисля, че ако мога да се обърна достатъчно бързо и да погледна зад гърба си, ще уловя и погледа на самия Аллах забит в тила ми. Не бих казал че очите които те пробождат ежеминутно са добри или лоши, те просто са любопитни и най вече нахално безсрамни, никой тук не счита за нужно да отмести поглед от теб по никакъв повод.
-
Клаксоните...Как да го кажа, ОСНОВНО СРЕДСТВО ЗА КОМУНИКАЦИЯ. Ако не чуваш клаксони – не си в Кайро. Ако не си в Кайро, значи си изминал поне 40 км от центъра в която и да било посока. Клаксоните казват всичко – нежно те предупреждават да си пазиш чуждестранната физиономия или грубо те псуват ако не се водиш добре на “арабското хоро”. Без милост, без почивка. Ден и нощ. Когато свикнеш с клаксоните вече си част от арбския свят. И с “ръчните светофари” е същото и с “ръчния мигач”... За град с население от 20 милиона, трите работещи светофара предизвикват смесени чувства и смут. По добре да ги няма – казваш си. Регулировчиците които ръкомахат на всяко кръстовище не са регулировчици, това са нобелови лауреати за мир със стоманени нерви и глухи като Бетовен. Махат ли махат, неуморно и всеотдайно от тъмно до тъмно, по трима четирима в екип...като диригенти, като вятърни мелници...Искаш да завиеш на дясно? От най лявото платно? Няма проблеми! Да речем че отдясно има още четири платна и после е пряката към която си се запътил. Не се престроявай. Не е опасно. Просто миг преди да “свиеш” извади ръка през прозореца – все едно какъв жест ще направиш, всички зад теб вече са на спирачката, реват клаксони, пищят гуми и ти завиваш...Няма катастрофа, няма нерви. Така могат – така шофират.
-
Тежи ми това чувство което остана вътре, липсва ми нещо неназовано...Може би не се сбогувах подобаващо. Вечерта преди да литна обратно влязох за цигари в близкия магазин при вечно усмихнатия арабин. Разговора ни винаги беше един и същ – “Етнин” казвам аз, “Азра, Ахмар” пита той, “Азра” казвам и дотук с аарабския, после на английски ме пита къде е дъщеря ми, казвам че е при майка си, той се усмихва...После казах “Тръгвам си тази вечер”, Къде тръгваш” ме попита, “Прибирам се у дома, в България” и понеже го гледах през цялото време, него непознатия, просто продавача на цигари, видях как това което ми отговори се изписа на лицето му...”ЩЕ ми липсваш” ми каза. Толкова беше просто че се трогнах. Всичко очаквах като отговор но не и “Ще ми липсваш”. Не ми зададе глупав въпрос, не ме осъди. И знаех че ще му липсвам, защото и той щеше да ми липсва. Ето това не успях да направя, да кажа на всички там, че ще ми липсват.
-
Постоянно се питах липсва ли ми театъра. Сърцето не ми подсказваше отговор. И мозъка ми като че ли нямаше мнение. После перифразирах въпроса на – “Защо тук се чувствам истински щастлив” и като че ли се приближих до истината. В театъра често съм се чувствал като във физкултурен салон, по шорти съм и мирише на балатум. Глупаво усещане за нещо кратко, нещо наподобяващо нещо а всъщност нищо. Много ми е дал, всичко ми е дал и същевременно никога не ми е пукало за него. Насила сме се обичали с него...като че ли. Какво ми даде тази камениста земя, че се влюбих в нея?
-
Тръгнах с мисълта, че Сиуа е на другия край на света. Извиках всичкото си търпение на помощ и се качих на автобуса. По права линия Кайро – Сиуа е може би около 450-500 км., но такава права линия не съществува. Разделя ги гигатска падина, под морското равнище, от където живи хора не се връщали. Разбира се че предпочетох асфалта. И тъй, посока Искандария, от там завой на ляво към Марса Матрух – този път върви по брега на Средиземно море, от Марса Матрух отново ляв завой и дълбоко дълбоко в пустинята. Всичко вървеше по план – денят беше горещ, автобуса претъпкан, филма който вървеше беше арабски и нищо не разбрах, пеизажът зад прозореца не се променяше. Това е очарованието на Сахара и Египет като цяло – не бързай, не се изнервай, не се оплаквай! Земята на оптимизма.
-
И тъй в шест сутринта автобусът потегли от една от многото автогари на Кайро, някъде в прахоляка зад цял квартал от изоставени и полуразрушени къщи. Понесохме се през града и обходихме още три подобни автогари, все някъде из прахоляка, когато не остана и едно свободно място се отправихме (на север) към Александрия дезърт роуд и пеизажа замръзна в бакърен цвят за цели 200 километра. Малко преди Искандария (Александрия) свихме в една невидима отбивка и се носихме още стотина километра през пясъка. Хоризонта потъмня и постепенно се озовахме на Средиземноморския бряг. Тогава за незнам кой път се сетих за вица за плажната ивица която на този бряг била безкрайна. И действително – ни храст, ни трева, нищо. До самото море – пясък. След нови 200 километра се появи и Марса Матрух. Най хубавото нещо на този град е името му – поне е звучно и се запомня. Нищо повече. Кубични катакомби, тук там сателитни чинии, асфалт и плакати с лика на Хосни Мобарак. Точно както навсякъде в тази държава. В Марса Матрух автобуса спря и изсипа петдесетина раздрусани човека, жадни и напечени... и после тишина.
Смяна на транспорта.
Кайро, Египет, Разбъркани мисли...II - Пътят към Сиуа
Марса Матрух, автогара, или нещо наподобяващо автогара. Камили. Ниско прелитаха военни самолети, наблизо имаше база. Бяхме трима - аз, Дани - българка студентка в Кайро и Юп - холандец, работещ по правителствена програма, командирован в Египет. Последният беше и душата на компанията - със сериозно лице и тънък, злъчен холандско-английски хумор.
Бързахме. Редовен автобус за Сиуа имаше в 16ч...късно. Пустиня е. Чужденци сме...
Качихме се на частен бус. Бил някога бус, сега беше талига. Присъединиха се и други - араби. Прилежно платихме и прилежно бяхме прекарани в цената, успокоихме се, че всичко е в рамките на арабската традиция и тръгнахме. Минахме между къщи където нямаше улица, разбягаха се деца, може би прекосихме нечии двор - знам ли!? После влязохме в насрещното на някаква магистрала, направихме обратен през дупка в строшената мантинела, отбивка в ляво и...пътя за Сиуа.
Пътувал съм доста, виждал съм...но това никога. 300 км път равен като летище, до хоризонта нито хълм, нито камъче. Напукана земя и прахоляк. Няма с какво да съизмериш движението, само часовника (и то доста абстрактно) подсказва, че то не е спряло. За европеец, възприятието на тази природа е една постоянна борба с депресията. Пеизажът опасващ Египет откъм Средиземно и Червено море е тягостен - камъни, пушилка и едно голямо нищо! Не така стоят нещата в дълбоката пустиня, нито в Синай, но всичко по реда си.
Вълнувах се, че отивам в Сиуа - най големият и най-затънтен оазис в Египет. Мястото където Александър Македонски е провъзгалсен за фараон и бог (ако не греша, тези две титли вървят ръка за ръка), "Голямото пясъчно море" - толкова бях слушал, бях го сънувал. Истинската пустиня, красивата, видяната от малцина, там където туристи не ходят...Вълнувах се! Хората там не говореха дори арабски, употребяваха местно наречие, шанса за добър английски беше минимален...
-
Седях точно зад шофьора,пушех и ми идваше ми да си изгася фаса във врата му - той постоянно притваряше очи и подремваше докато кара, такава рискована наглост ми беше трудно поносима. Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане...Вероятно беше свикнал на този тип шофиране, но не на мен тия! Около 40 минути издържах. Юп, който седеше до мен, тревожно въртеше очи, мислейки вероятно за същото - как да събудим шофьора. Арабин никога не отказва на "раздумка" и "лафче" и на цигара не отказва. Почерпих го от моите и подкарах дълъг и скучен разговор на арабско англииски.
"Не спи, човече! Не ми се умира сега!"
Но бях мотивиран. Просто е като боб.
България ме вбесява с охкането си пъшкането и дълбоката си трагедия ( ето, изстрелях го в едно изречение), с мнимата си християнщина, с дълбоката си патриархалност и консерватизъм, с тезата, че живота ни е окончателно тежък и че ние сме стойностна нация, която просто я управляват лошо...Всичкият този мисловен спам и усещането, че живота ми е просто една имитация на живот, ме накараха да се огледам за място, където също се живее трудно. И да отида и да го разгледам. Арабският свят по свой начин напомня нашата среда и стремеж към смоосъзнаване. Арабите също са разделени в самопреценката за средата си. Пълно е с хора, които искат да избягат от този религиозен делириум, пълно с такива, които обожават този “комфорт”. Мръсотия – колкото искаш. Лукс – никакъв проблем. Корупция, мързел, охкане и тюхкане – всичко си имаха тези хора. Преместих се няколко хиляди километра на юг и започнах да наблюдавам. Започнах да живея.
Нямах право да се държа като чужд. Щях да си остана просто екскурзиант. Кайро с двайсетте си и не знам колко точно милиона жители се оказа моята стихия, пустинята и прахоляка ме погълнаха, измъкнах фотоарапата от раницата и...гигабайтите от снимки потекоха.
Друго си е доволно да потриеш ръце и да си кажеш “Ох, слава богу, навсякъде е така. Нищо ново под слънцето. Открих топлата вода...И в Индия ще е същото, и в Бразилия, че и развития Запад дори!” Да ама не! Бързо схванах, че светът е един и същ, че в която и точка на земното кълбо да се намираш, все ще искаш да живееш по-добре и рано или късно ще ти се прииска да се махнеш и да потърсиш своята Сахара.
Нямам точна преценка за художествеността или документалността на това което заснех там, защото съм пристрАстен. Исках да проверя себе си. Направих го. И сега искам още и още.
Кайро, Египет, разбъркани мисли - част I
Кайро
Летището
Очите
Клаксоните
Жегата
Водата
Фикусите
Бях подготвен за това което ме очаква. Три месеца ровене в интернет, разкази на приятели, снимки, постоянно следене на температурите. Бях изпълнил всички условия за да намаля стреса от преселването ми в Африка.
Самолетът кацна. Полетът беше нощен. От Александрия до Кайро всичко светеше, границите на градовете бяха размити,подобно нещо бях виждал в Холандия….
Самолетът кацна…Събрах ръчния багаж, хванах дъщеря си за ръка и тръгнах към изхода. Гледах си в краката за да не настъпя робата на някой арабин и изведнъж ме лъхна струя от нажежен въздух, първата ми мисъл беше, че съм минал покрай двигателите на самолета…вдигнах сънен поглед – пред мен беше стълбичката, долу беше автобуса, двигателя на бойнга беше далеч в ляво…Тогава се събудих – 26 юли, Сахара, 4 сутринта, 30 градуса по Целзий…Щом сега е така, то как ще е на сутринта!? Билета ми беше еднопосочен…
-
Ако сте свикнали често да се оглеждате във витрините ходейки по улиците, ако често сте си казвали “Господи, защо никой не ме забелязва, защо така се сливам с тълпата?” Ако ви измъчват подобни мисли, спестете малко пари и си купете билет за Кайро. Не ми благодарете за съвета. Понякога си мисля, че ако мога да се обърна достатъчно бързо и да погледна зад гърба си, ще уловя и погледа на самия Аллах забит в тила ми. Не бих казал че очите които те пробождат ежеминутно са добри или лоши, те просто са любопитни и най вече нахално безсрамни, никой тук не счита за нужно да отмести поглед от теб по никакъв повод.
-
Клаксоните...Как да го кажа, ОСНОВНО СРЕДСТВО ЗА КОМУНИКАЦИЯ. Ако не чуваш клаксони – не си в Кайро. Ако не си в Кайро, значи си изминал поне 40 км от центъра в която и да било посока. Клаксоните казват всичко – нежно те предупреждават да си пазиш чуждестранната физиономия или грубо те псуват ако не се водиш добре на “арабското хоро”. Без милост, без почивка. Ден и нощ. Когато свикнеш с клаксоните вече си част от арбския свят. И с “ръчните светофари” е същото и с “ръчния мигач”... За град с население от 20 милиона, трите работещи светофара предизвикват смесени чувства и смут. По добре да ги няма – казваш си. Регулировчиците които ръкомахат на всяко кръстовище не са регулировчици, това са нобелови лауреати за мир със стоманени нерви и глухи като Бетовен. Махат ли махат, неуморно и всеотдайно от тъмно до тъмно, по трима четирима в екип...като диригенти, като вятърни мелници...Искаш да завиеш на дясно? От най лявото платно? Няма проблеми! Да речем че отдясно има още четири платна и после е пряката към която си се запътил. Не се престроявай. Не е опасно. Просто миг преди да “свиеш” извади ръка през прозореца – все едно какъв жест ще направиш, всички зад теб вече са на спирачката, реват клаксони, пищят гуми и ти завиваш...Няма катастрофа, няма нерви. Така могат – така шофират.
-
Тежи ми това чувство което остана вътре, липсва ми нещо неназовано...Може би не се сбогувах подобаващо. Вечерта преди да литна обратно влязох за цигари в близкия магазин при вечно усмихнатия арабин. Разговора ни винаги беше един и същ – “Етнин” казвам аз, “Азра, Ахмар” пита той, “Азра” казвам и дотук с аарабския, после на английски ме пита къде е дъщеря ми, казвам че е при майка си, той се усмихва...После казах “Тръгвам си тази вечер”, Къде тръгваш” ме попита, “Прибирам се у дома, в България” и понеже го гледах през цялото време, него непознатия, просто продавача на цигари, видях как това което ми отговори се изписа на лицето му...”ЩЕ ми липсваш” ми каза. Толкова беше просто че се трогнах. Всичко очаквах като отговор но не и “Ще ми липсваш”. Не ми зададе глупав въпрос, не ме осъди. И знаех че ще му липсвам, защото и той щеше да ми липсва. Ето това не успях да направя, да кажа на всички там, че ще ми липсват.
-
Постоянно се питах липсва ли ми театъра. Сърцето не ми подсказваше отговор. И мозъка ми като че ли нямаше мнение. После перифразирах въпроса на – “Защо тук се чувствам истински щастлив” и като че ли се приближих до истината. В театъра често съм се чувствал като във физкултурен салон, по шорти съм и мирише на балатум. Глупаво усещане за нещо кратко, нещо наподобяващо нещо а всъщност нищо. Много ми е дал, всичко ми е дал и същевременно никога не ми е пукало за него. Насила сме се обичали с него...като че ли. Какво ми даде тази камениста земя, че се влюбих в нея?
-
Тръгнах с мисълта, че Сиуа е на другия край на света. Извиках всичкото си търпение на помощ и се качих на автобуса. По права линия Кайро – Сиуа е може би около 450-500 км., но такава права линия не съществува. Разделя ги гигатска падина, под морското равнище, от където живи хора не се връщали. Разбира се че предпочетох асфалта. И тъй, посока Искандария, от там завой на ляво към Марса Матрух – този път върви по брега на Средиземно море, от Марса Матрух отново ляв завой и дълбоко дълбоко в пустинята. Всичко вървеше по план – денят беше горещ, автобуса претъпкан, филма който вървеше беше арабски и нищо не разбрах, пеизажът зад прозореца не се променяше. Това е очарованието на Сахара и Египет като цяло – не бързай, не се изнервай, не се оплаквай! Земята на оптимизма.
-
И тъй в шест сутринта автобусът потегли от една от многото автогари на Кайро, някъде в прахоляка зад цял квартал от изоставени и полуразрушени къщи. Понесохме се през града и обходихме още три подобни автогари, все някъде из прахоляка, когато не остана и едно свободно място се отправихме (на север) към Александрия дезърт роуд и пеизажа замръзна в бакърен цвят за цели 200 километра. Малко преди Искандария (Александрия) свихме в една невидима отбивка и се носихме още стотина километра през пясъка. Хоризонта потъмня и постепенно се озовахме на Средиземноморския бряг. Тогава за незнам кой път се сетих за вица за плажната ивица която на този бряг била безкрайна. И действително – ни храст, ни трева, нищо. До самото море – пясък. След нови 200 километра се появи и Марса Матрух. Най хубавото нещо на този град е името му – поне е звучно и се запомня. Нищо повече. Кубични катакомби, тук там сателитни чинии, асфалт и плакати с лика на Хосни Мобарак. Точно както навсякъде в тази държава. В Марса Матрух автобуса спря и изсипа петдесетина раздрусани човека, жадни и напечени... и после тишина.
Смяна на транспорта.
Кайро, Египет, Разбъркани мисли...II - Пътят към Сиуа
Марса Матрух, автогара, или нещо наподобяващо автогара. Камили. Ниско прелитаха военни самолети, наблизо имаше база. Бяхме трима - аз, Дани - българка студентка в Кайро и Юп - холандец, работещ по правителствена програма, командирован в Египет. Последният беше и душата на компанията - със сериозно лице и тънък, злъчен холандско-английски хумор.
Бързахме. Редовен автобус за Сиуа имаше в 16ч...късно. Пустиня е. Чужденци сме...
Качихме се на частен бус. Бил някога бус, сега беше талига. Присъединиха се и други - араби. Прилежно платихме и прилежно бяхме прекарани в цената, успокоихме се, че всичко е в рамките на арабската традиция и тръгнахме. Минахме между къщи където нямаше улица, разбягаха се деца, може би прекосихме нечии двор - знам ли!? После влязохме в насрещното на някаква магистрала, направихме обратен през дупка в строшената мантинела, отбивка в ляво и...пътя за Сиуа.
Пътувал съм доста, виждал съм...но това никога. 300 км път равен като летище, до хоризонта нито хълм, нито камъче. Напукана земя и прахоляк. Няма с какво да съизмериш движението, само часовника (и то доста абстрактно) подсказва, че то не е спряло. За европеец, възприятието на тази природа е една постоянна борба с депресията. Пеизажът опасващ Египет откъм Средиземно и Червено море е тягостен - камъни, пушилка и едно голямо нищо! Не така стоят нещата в дълбоката пустиня, нито в Синай, но всичко по реда си.
Вълнувах се, че отивам в Сиуа - най големият и най-затънтен оазис в Египет. Мястото където Александър Македонски е провъзгалсен за фараон и бог (ако не греша, тези две титли вървят ръка за ръка), "Голямото пясъчно море" - толкова бях слушал, бях го сънувал. Истинската пустиня, красивата, видяната от малцина, там където туристи не ходят...Вълнувах се! Хората там не говореха дори арабски, употребяваха местно наречие, шанса за добър английски беше минимален...
-
Седях точно зад шофьора,пушех и ми идваше ми да си изгася фаса във врата му - той постоянно притваряше очи и подремваше докато кара, такава рискована наглост ми беше трудно поносима. Наблюдавах го в огледалото за обратно виждане...Вероятно беше свикнал на този тип шофиране, но не на мен тия! Около 40 минути издържах. Юп, който седеше до мен, тревожно въртеше очи, мислейки вероятно за същото - как да събудим шофьора. Арабин никога не отказва на "раздумка" и "лафче" и на цигара не отказва. Почерпих го от моите и подкарах дълъг и скучен разговор на арабско англииски.
"Не спи, човече! Не ми се умира сега!"
сряда, 17 октомври 2007 г.
Angel Eyes (Sting)
Have you ever had the feeling
That the world's gone and left you behind
Have you ever had the feeling
That you're that close to losing your mind
You look around each corner
Hoping that she's there
You try to play it cool perhaps
Pretend that you don't care
But it doesn't do a bit of good
You got to seek till you find
Are you never unwind
Try to think
That love is not around
Still it's uncomfortably near
My old heart
Ain't gaining no ground
Because my angel eyes ain't here
Angel Eyes
That old devil sent
They glow unbearably bright
Need I say
That my love's misspent
Misspent with angel eyes tonight
So drink up all you people
Order anything you see
Have fun you happy people
The drink and the laugh's on me
Pardon meBut I gotta run
The fact's uncomfortably clear
Gotta findWho's now number one
And why my angel eyes ain't here
Tell me why my angel eyes ain't here
Asking why my angel eyes ain't here
Excuse me while I disappear
That the world's gone and left you behind
Have you ever had the feeling
That you're that close to losing your mind
You look around each corner
Hoping that she's there
You try to play it cool perhaps
Pretend that you don't care
But it doesn't do a bit of good
You got to seek till you find
Are you never unwind
Try to think
That love is not around
Still it's uncomfortably near
My old heart
Ain't gaining no ground
Because my angel eyes ain't here
Angel Eyes
That old devil sent
They glow unbearably bright
Need I say
That my love's misspent
Misspent with angel eyes tonight
So drink up all you people
Order anything you see
Have fun you happy people
The drink and the laugh's on me
Pardon meBut I gotta run
The fact's uncomfortably clear
Gotta findWho's now number one
And why my angel eyes ain't here
Tell me why my angel eyes ain't here
Asking why my angel eyes ain't here
Excuse me while I disappear
неделя, 23 септември 2007 г.
понеделник, 3 септември 2007 г.
четвъртък, 30 август 2007 г.
четвъртък, 21 юни 2007 г.
сряда, 6 юни 2007 г.
A collection
Ive got a photograph
I took a picture of you
I took your picture in front of my favourite view
You play the part so well
You look so sure and free
No one could ever tell that you belong to me
And cause you lie so well
Ive got to pin you down
Under lock and key
So you will always be in my collection
If you cant speak you cant lie
If you cant run and you cant hide
I know a place you cant die
So no one lives inside
My collection
I want to capture you
I want to immortalize
The way you play with your hair
The way you flash your eyes
I taste the air you breathe
I taste the food you eat
I keep your nails and hair
And some of the clothes you wear
If you cant speak you cant lie
If you cant run you cant hide
And if youre dead you cant die
So no one lives inside
No one lives inside
My collection
Ive got some photographs
Id like to show them to you
though you dont know the girls
Youll recognize the view...
lyrics by Steve Hogart
I took a picture of you
I took your picture in front of my favourite view
You play the part so well
You look so sure and free
No one could ever tell that you belong to me
And cause you lie so well
Ive got to pin you down
Under lock and key
So you will always be in my collection
If you cant speak you cant lie
If you cant run and you cant hide
I know a place you cant die
So no one lives inside
My collection
I want to capture you
I want to immortalize
The way you play with your hair
The way you flash your eyes
I taste the air you breathe
I taste the food you eat
I keep your nails and hair
And some of the clothes you wear
If you cant speak you cant lie
If you cant run you cant hide
And if youre dead you cant die
So no one lives inside
No one lives inside
My collection
Ive got some photographs
Id like to show them to you
though you dont know the girls
Youll recognize the view...
lyrics by Steve Hogart
Абонамент за:
Публикации (Atom)