Портрет на Начо Каменов

Clutched IV

С голяма благодарност към Гери, която търпеливо чака 3 години да се наканя да я снимам, след като и бях обещал.

12

"Законът е над всичко, но какаво да правим когато милосърдието се оказва над него"
Б. Тосия
Понятието за истина отдавна се е размило в съзнанието ми в откъслечни оправдания. След "12" на Никита Михалков си казах: "Сега ще бръкна в себе си, ще я сграбча тази истина и ще я запокитя от прозореца на 6-тия етаж и дано никога вече не се сетя, че може да съществува такава безсмислица, пък било то дори и само като дума..."
Неподражаем, манипулативен - така мога да определя този почти тричасов филм с пренаписан сценарии върху една разкошна американска пиеса - "12 разгневени мъже". Михалков е способен да изостри абсурда до краен предел. "Истините" стават на пух и прах именно защото няма по-голяма истина от личната, защото няма по-солени сълзи от собствените и по широка усмивка от тази на наблюдаващия. Обичам режисьори които чисто по детски се вълнуват от работата си и макар робувайки стилистично на съврмеието си да намират сили и да говорят. Както казва Достоевски: "Какво като има стена, какво като знам, че главата ми няма да я пробие, защо да стоя и да бездействам знаейки всичко това? Нямам причина!" Ето така се пробиват стени.
Препоръчвам ви този филм.

откъс от "Калигула", Албер Камю

Метел: Безпокоихме се, Цезаре.
Калигула: С какво право?
Метел: Трябва да уредим някои въпроси, свързани с държавната хазна.
Калигула: А, разбира се, хазната! Да видим хазната, това е съществено. (на Цезония) Нали, скъпа, хазната е от първостепенна важност?
Цезония: Не мисля, Гай.
Калигула: Това показва, че нищо не разбираш. Ползата от хазната е огромна. На нея се крепи обществения морал, външната политика, продоволствието на войската. Всичко се крепи на нея - и величието на Рим и артритните ти кризи. (на Метел) Слушай сега!
Метел: Слушам те.
Калигула: Ти си ми верен, нали?
Метел: Цезаре!
Калигула: Е, добре, имам за тебе план. Ще съсипем икономическата политика на два етапа. Слушай хубаво. Първи етап: всички граждани на Империята, които разполагат с някакво състояние - малко или голямо, все едно - задължително да лишат от наследство децата си и без отлагане да направят завещание в полза на държавата.
Метел: Но, Цезаре...
Калигула: Не съм ти дал думата. Според нуждите си ще убивам тези граждани по реда им в произволно съставен списък. При случай мога да изменям този ред все така произволно. И ще ги наследявам.
Цезония: Какво ти става?
Калигула: (невъзмутимо) Редът на екзекуциите не е важен. Или по-точно всички екзекуции са еднакво важни, от което следва, че нямат никакво значение. Така или иначе, всички са еднакво виновни. По-морално е директно да ограбваш гражданите, отколкото индиректно да им пробутваш данък върху хранителните стоки, от които те не могат да се лишат. Да управляваш означава да грабиш - всички го знаят. Но има различни начини да грабиш. Аз ще го правя откровено. До довечера завещанията да бъдат подписани от всички жители на столицата, а до месец от всички в провинциите. Изпрати куриери.
Метел: Цезаре, не си даваш сметка...
Калигула: Слушай ме добре, тъпако. Ако хазната е важна, тогава човешкият живот не е важен. Ясно ли е?! Всички като теб, които мислят, че хазната е най-важна, трябва да спрат да ценят живота си прекалено много, след като държат на парите преди всичко. Реших да следвам логиката и понеже разполагам с властта, ще видиш какво ще ви струва логиката. Ще изтребя всички, които противаречат, а с тях и всички противоречия. Ако трябва, ще започна с теб.
Метел: Моята доброжелателност не стои под въпрос, уверявам те.
Калигула: Нито пък моята, можеш да ми вярваш. Доказателство за това е, че се съгласих да споделя гледната ти точка и да приема държавната хазна за обект на сериозно размишление. Можеш да ми благодариш, защото влизам в твоята игра с твоите карти. (пауза) Впрочем, планът ми е гениален в своята простота и това изчерпва разискванията. Имаш три секунди да изчезнеш. Броя: едно ...

откъс от "Калигула", Албер Камю

Херея: Викал си ме, Гай?
Калигула: Да, Херея.
Херея: Имаш да ми казваш нещо?
Калигула: Не, Херея.
Херея: Сигурен ли си, че присъствието ми е необходимо?
Калигула: Абсолютно сигурен, Херея. (пауза) Имам нужда да си поговоря с интелигентен човек. (пауза) Мислиш ли, че двама мъже могат поне един път в живота си да говорят от все сърце - да застанат като голи един срещу друг, разсъблечени от предразсъдъците си,от интересите и от лъжите в които живеят?
Херея: Мисля, че това е възможно, Гай. Но не мисля, че ти си способен на такова нещо.
Калигула: Прав си. Исках само да знам дали мислиш като мен и тогава да сложим маските, да извадим лъжите си. Да говорим така, сякаш отиваме на бой, защитени от глава до пети. Херея, защо не ме обичаш?
Херея: Защото в теб няма нищо за обичане, Гай; защото любовта не се управлява; защото твърде добре те разбирам и защото в някой черти на характера си твърде много приличаш на мен, а няма как да обичам онези черти на характера си, които се опитвам да потисна и скрия.
Калигула: Защо ме мразиш тогава?
Херея: Тук грешиш. Не те мразя. Смятам, че си вреден и жесток, суетен и егоистичен. Но не мога да те мразя, защото не мисля, че си щастлив. Не мога и да те презирам, понеже знам, че не си подлец.
Калигула: Тогава защо искаш да ме убиеш?
Херея: Казах ти, защото си вреден. Аз обичам сигурността и имам нужда от нея. Повечето хора са като мен. Не могат да живеят в свят, където и най-идиотската идея може за секунда да се превърне в действителност. И аз не искам да живея в такъв свят. Предпочитам да съм на ясно къде съм.
Калигула: Сигурността и логиката не вървят ръка за ръка.
Херея: Вярно. Не е логично, но е нормално и правилно.
Калигула: Продължавай.
Херея: Нямам какво повече да кажа. Не желая да приема твоята логика. Имам друга представа за човешките си задължения. Знам, че повечето твои поданици мислят като мен. Ти притесняваш всички. Нормално е да изчезнеш.
Калигула: Всичко това е ясно и последователно. За повечето хора е очевидност. Не и за теб. Ти си твърде интелигентен, а интелигентността се плаща скъпо или просто се отказваш от нея. Аз си я плащам. А защо ти не се отказваш от нея?
Херея: Защото искам да живея и да бъда щастлив. А не бих могъл нито едното, нито другото, ако помагам на твоя абсурд с всичките му последствия. Аз съм като всички. За да се усещам свободен понякога искам да убия хората, които обичам, друг път силно ме привличат жени, които законите на семейството ми забраняват да имам, но ако следвах логиката, тогава трябваше или да убивам или да обладавам наред. Мисля, че смътните желания нямат толкова голямо значение и ако всички се забъркаме в осъществяването им, тогава няма да имаме нито живот, нито щастие. А това, още веднъж ти повтарям, е най-важното за мен.
Калигула: Следователно, ти трябва да вярваш в някаква висша идея.
Херея: Просто мисля, че някой неща са по-красиви от други.
Калигула: Аз мисля, че всички са еднакви.
Херея: Знам, Гай, и затова не те мразя. Но ти притесняваш хората и трябва да изчезнеш.
Калигула: Много справедливо. Защо ми го съобщаваш и рискуваш живота си?
Херея: Защото неизбежно ще ме сменят други. И защото не обичам да лъжа.
Калигула: Херея?
Херея: Да, Гай.
Калигула: Мислиш ли, че двама мъже могат поне един път в живота си да говорят от все сърце?
Херея: Мисля, че точно това правим.
Калигула: Да, Херея. И въпреки това ти смяташе, че не съм способен.
Херея: Виновен съм, Гай, признавам и ти благодаря. Сега очаквам присъдата ти.
Калигула: Присъдата ми? А! (подава плочката за писане на Херея) Познаваш ли това нещо, Херея?
Херея: Знам, че е у теб.
Калигула: И следователно твоята искраност е било просто симулация. Двамата мъже не са си говорили от все сърце. (пауза) Тази дъсчица е единственото доказателство, нали?
Херея: Не разбирам.
Калигула: Разбира се, Херея. Ти си един праволинеен човек. Не искаш нищо изключително! Искаш да живееш и да бъдеш щастлив. Само толкова. Е, добре! Виж какво става с доказателствата в ръцете на един император. (Калигула стопява плочката в пламъка на една факла) Виждаш ли, конспираторе! Топи се и докато доказателството изчезва, на лицето ти изгрява зората на невинността. На удивително чистото ти чело, Херея. Невинен, каква красота! Даже и боговете не могат да върнат невинността без да накажат преди това, а на твоя император му е достатъчен един пламък, за да те оправдае и поощри. Продължавай, Херея. Твоят император очаква покоя си. Само така той може да живее и да бъде щастлив.

Начо ни докопа!

снимки Начо Каменов

Tanya

Deadline

Ден първи.

- Знаеш ли какво е да чувстваш, че имаш всичко?
- Не – отговорих.
- Но да го имаш през стъкло?
- Защо?
- Защото не е истинско... и не можеш да имаш нищо от това, това е една фалшива свобода...
- Нещо като “На ти свобода сакати човече и си я наври в гъза!” Това ли имаш предвид?
- Да. Имаш достъп до всичко, можеш да се ебеш както си искаш с който си искаш, да работиш каквото си искаш и в крайна сметка ... не можеш, защото това е лъжа! Този свят е за глупаци и аз искам да се науча да съм такъв глупак... Да си вярвам, да се надявам ... и знаеш ли почти съм глупак вече, всеки ден така си живея и в края на краищата....... – и монологът продължи. Спрях да слушам.

Хранех се като герой от книга на Фокнър, разсъждавах като всезнаещия мистик на Кастанеда, вместо марихуана дърпах фалшива гръцка Карелия и повтарях забитата в съзнанието ми фраза на Бекет: “Няма АЗ, няма ИМАМ, няма СЪМ...” Единственото нещо от което имах нужда сега беше помощ. Ръка, надвесен над мен и думата “Стани!”. Ръка... стани... - ебати тъпата чекиджииска смешка. Тихо... Дори хамстерите спят, а в интернет четох, че по това време на денонощието са активни. Тия от Гугъл са луди – нито един верен линк нямат. Да, абсолютно тихо...

Една от най трогателните любовни истории, които съм чувал през живота си, чух в Сахара през една студена януарска нощ. Един бедуин, Насер се казваше, изнамери отнякъде огромен маслинов ствол, качи го на покрива на стария Нисан на баща си, нотовари ни три маймуни, две български и една холандска порода, каза на най добрия си приятел да виси отвън на джипа защото вътре от багаж и маймуни не остана място и ни подкара към (ебаси иронията) термичен извор насред пясъците, забит поне на сто километра от оазиса в който бяхме отседнали. Запалихме маслината, огън – приказка. Бирата която бях натъпкал във фотографската си раница вместо обективи, далеч от очите на всевиждащия Аллах, така развърза устата на всички ни и най вече на приятеля на Насер (прости ми момче, твоето име е едно от малкото които не помня), че просто нямаше как историята която чух тогава, за любовта между него и едно момиче от оазсиа, да не бъде най красивата на света. Няма да я разказвам цялата – лична е, Насер ми каза, че би дошъл накрай света ако имам нужда от помощ някой ден, та знам ли го, да не ме намери по друг повод, за това без детайли. Момчето заразказва: познава я от малка, най красивата от всички там, и тя го харесвала отдавна, разменяли си погледи постоянно в петъците в които тя излизала от вкъщи със семейството си, старшна , страхотна любов, описа ни външността й – очите, лицето, тялото, гласът – всичко! Но, уви, никога не са разговаряли (!!!) с изключение на далечното детство. Той беше беден и мислеше, че няма да има големи шансове един ден когато отиде при баща й за да иска ръката й. Разплака се, всички се разплакахме... стоях онемял и исках да му помогна, невероятно развълнуван бях. После той каза, че ако не друго, че ако дори не му е съдено да я докосне, то поне би искал да поговри с нея някой ден, преди да я омъжат за друг... само да поговори..да и каже с думи, че я обича. Настана дълга пауза. Горяща маслина, огромни дюни, топъл извор, нощ, абе Шехеразада. И аз се изцепих: “GSM имаш ли?”, “Да” каза момчето, “Можеш ли да и намериш номера?”, “Мога” – каза... “Напиши и sms!”...
След като го казах, осъзнах, че убих птичка в полет... Повдигна ми се.
Не ми се разказва нататък.

България не ме обича, а аз съм егати пича!

България не ме обича, а аз съм егати пича
(да ти е... майката) ...
Ъпсурт

Твърде е възможно и да е така. Дори е твърде възможно всеки да се чувства така в собствената си страна, но както се казва – другите да се оправят както могат, моята кочина (родина) си е България – "Нашата мила родна страна". Аз съм от хората, живели и преди, и след онази избледняваща вече черта, разделяща ни от светлия социализъм. Познавам хора, живели само “преди”, сега познавам и хора, живели само “след”. Хората от “преди” мразеха и обичаха силно, вярваха и невярваха. Вярващите не бяха никак малко и никак малко не бяха вярващите и лъжещите. За невярващите какво да кажа – слагаха си главата в торба и опъваха заради децата си – поне те в историческата забрава след тях да живеят добре, нетормозени. Няма да ми е трудно по чисто носталгична линия да преразказвам дълго за това време, забележете – носталгична! Да, без да лъжа себе си ще го призная, макар моето семейство да беше от невярващите в светлата идея, дори повече, но това е друга тема. Бих искал да говоря за друго – за хората от сегашното време, никога нестъпвали отатък и за наследството, носещи в себе си. Адски трудна задача. О, думи, елате!

Гледам ги, говоря с тях, работя с тях – възхищавам им се! Свободни, необременени, смели, наивни дори, без притеснение, опитващи се винаги да кажат какво мислят, да се защитят, да те напсуват смело дори за инакомислието ти...истински свободни хора, да им завидиш. Дори заразителни понякога. Умни, да най вече умни - на думи, по смисъл, по форма. Забавляващи се – пълноценно, безотказно, до дупка. Мечтаещи. Знаещи цената си. Много думи, описващи младостта могат да се включат тук.

Навремето, когато завършвах училище, така се падна, че беше точно онази мътна 91-ва година, страхът се люспеше от моето поколение главоломно бързо, с часове. Ако днес си премълчал нещо, защо утре да не вземеш да си отовриш устата и да го кажеш, какво толкова, демокрация е вече, ей. Преспиваш една нощ и на следващия ден вече нищо не може да те спре да бъдеш още едно стъпало по-свободен. Ето така в изкачването на стъпалта на моята свобода един ден в час по информатика (мисля, че оценките за годинта вече бяха оформени и поради тази причина часовете протичаха в разговори за какво ли не), барабар Петко с мъжете и аз реших да се орепча на своя учител, обяснявайки му колко не е прав по изтънчените теми на новото време, в което отскоро живеем. Невероятно културен човек, мъдър по своему – училище, ученици, опит за диалог с тях. Взех думата по едно време, станах и го овиках в дълъг разобличаващ го монолог, дори го изкарах виновен за това че се е родил в кофти време и е възпитан от кофти общество. Останах доволен от себе си, той замълча, преглътна обидата и по форма, и по смисъл. До завършването вече не ми проговри, но на кого му пука – нали му го казах.

Сега съжалявам толкова много, че се моля да го срещна на улицата някой ден, да го заговоря и да му се извиня – вероятно за нещо, което той отдавна ще е забравил. Тогава си дадох свободата да бъда глух и викащ...и повярвах в нея. От тишината на детството си преминах в крясъка на новото време и вместо да поправя грешката я затвърдих, легитимирах и се подписах под нея.

Не бях сам, зад мен стоеше цяла България. Тя зяд мен, аз зад нея, подпомагахме се взаимно и неуморно. Не само това, а дори аз и тя (България) пренасяхме този стил в семействата си, в училищата, на работа, в любовта си. Колкото по-глух, толкова по-прав, колкото по-неуморен в говоренето, толкова по-умен. Старото поколение запази дълбоко в себе си спомена и носталгията към иносказателните форми, към полуистините. Често пъти съм чувал да казват „Едно време, когато не можехме да говорим открито, какви книги се пишеха, какви филми се правиха, колко бяхме внимателни как възпитаваме, внимавахме дори какво ядем...” Копнежа по тази сложност е жив и тлее и до днес. Да е жив и здрав!

Сега идва ред да задам въпроса за наследството на новите. Да го задам ли? За великата българска черта (простете ако обиждам някого) – мързела, не бих могъл да се побера в кратка есеистична форма. Намирам го за добре отглеждан национален идеал със свои силни и слаби исторически моменти. Не крия, че живях дълго в арабския свят и заимствах опит от първенците в тази дисциплина. Няма да скрия също така, че изпитах срам колко скован и праволинеен е нашият мързел, далеч от арабската изтънченост и радост от упражняването му. Както се казва – нека мързела си остане по дифолт и да не го закачам. Споменах го само, защото така добре си пасва с бръщолевенето на висок глас и глухотата, че се превръща в катализатор на оформянето на недостижимата същност на новия българин. Има дори резонанс, вибрации, способни да съборят и най-здравия бетон, излят в някой паметник от социалистическо време.

Лошо наследство, деца! Пазете се!

Keith Jarret - the greatest antidote

Има дни в които ако не изляза на магистралта и не изпробвам максималната скорост на колата си, ако от ставането до лягането не върша всичко наопаки, ако не изпуша три кутии цигари, ако първите думи в устата ми не са "Обичам те" и всичко е една голяма тишина...ако няма как да прегърна майка си, защото е далеч, тогава в тези смразяващо гадни часове посягам към някаква противоотрова защото имам усещането, че няма да дочакам вечерта...Прекалено лично, да, прекалено...
Enjoy the music

Saturday night

Архивите говорят - "Пролетарии от всички страни, съединявайте се"

Разрових се из стари театрални снимки и открих това. "Народна младеж", притурка "Диалог" от 19-ти май 1988г., цена 30 ст. Фотографът е Георги Папакочев. На снимката съм аз и Светла Ненова - дъщеря на фотографа Николай Ненов, мир на праха му. Сесията е правена през 88-ма в село Варвава за фотоваканцията в Приморско.
Бил съм на 16...Ех...

Ф. М. Достоевски - "По повод на мокрия сняг"

. . . Някъде зад преградката захърка часов­ник, сякаш нещо го натискаше силно, сякаш някой го душеше. След неестествено дълго хъркане последва тъничък, гаден и някак нео­чаквано чест звън — сякаш някой изведнъж изскочи напред. Удари два. Аз се събудих, ма­кар че не спях, а само лежах в полузабрава.
В тясната и схлупена стая, запълнена от огромен гардероб и задръстена от мукавени ку­тии, дрипи и всякакви партушини — бе почти съвсем тъмно. Угарката, която светеше на ма­сата в дъното на стаята, съвсем догаряше и от време на време леко припламваше. След ня­колко минути трябваше да настъпи пълна тъм­нина.
Съвзех се бързо: веднага си спомних всич­ко отведнъж, без усилия, сякаш просто ме дебнеше, за да се нахвърли пак върху мен.
Пък дори и в забравата все пак в паметта ми постоянно оставаше като че някаква точка, ко­ято съвсем не изпадаше в забрава, около която тежко ходеха моите сънни блянове. Но странно: всичко, което ми се случи тоя ден, ми се стру­ваше сега, след пробуждането, вече много от­давна минало, сякаш отдавна-отдавна вече се бях отървал от всичко това.
Главата ми бе мътна. Нещо сякаш се носеше над мен и ме дразнеше, тревожеше и безпокое­ше. Мъката и жлъчта отново кипваха и търсеха изход. Изведнъж видях до себе си две отворени очи, които ме разглеждаха любопитно и упори­то. Погледът беше студено-безчувствен, мра­чен, сякаш съвсем чужд; тежко ти ставаше от него.
Мрачна мисъл се породи в главата ми и пре­мина по цялото ми тяло като някакво отврати­телно усещане, прилично на това, когато влезеш във влажно и спарено подземие. Неестествено бе някак, че тия две очи бяха намислили да почнат да ме разглеждат именно едва сега. Спомних си също, че в продължение на два часа аз не бях си казал с това същество нито една ду­ма и съвсем не бях сметнал това за нужно; кой знае защо, това нещо одеве дори ми харесваше. А сега изведнъж ярко се възправи пред мен глупавата, отвратителна като паяк идея за раз­врата, който без любов, грубо и безсрамно започ­ва направо от това, с което истинската любов се увенчава. Ние дълго се гледахме така един друг, но тя не свеждаше очите си пред моите и не извръщаше погледа си, така че мен най-сетне, кой знае защо, ме обзе ужас.
— Как се казваш? — попитах аз отсечено, за да свърша по-бързо.
— Лиза — отговори тя почти шепнешком, но някак съвсем неприветливо и извърна очи.
Аз позамълчах.
— Днес времето. . . сняг. . . отвратител­но! — продумах аз почти на себе си, като поставих тъжно ръка под главата си и гледах тавана.
Тя не отговори. Безобразно беше всичко то­ва....
—Тукашна ли си? — попитах аз след мину­та почти ядосан и леко обърнах глава към нея.
— Не.
— От къде си?
— От Рига — рече тя неохотно.
— Немкиня?
— Рускиня.
— Отдавна ли си тук?
— Къде?
— В тоя дом.
— От две седмици — Тя говореше все по-отсечено и по-отсечено. Свещицата съвсем из­гасна; аз не можех вече да различавам лицето й.
— Имаш ли баща и майка?
— Да...не... имам.
— Де са те?
— Там. . .в Рига.
— Какви са?
— Тъй. . .
— Как : тъй. Какви са, какво занятие имат?
— Еснафи.
— Все с тях ли си живяла?
— Да.
— На колко си години? На двадесет
— А защо си ги напуснала?
— Тъй. . .
Това тъй означаваше: остави ме на мира, противно ми е. Млъкнахме.
Бог знае защо, не си отивах. На мен самия ми ставаше все по-противно и по-мъчително. Спо­мените от целия преминал ден почнаха някак от само себе си, против моята воля, да се връщат безпорядъчно в паметта ми. Изведнъж си спом­них една сцена, която бях видял сутринта на улицата, когато тичах загрижено за работа.
— Днес изнасяха ковчег и едва не го изтър­ваха — изведнъж казах аз на глас, без да имам желание да почвам разговор, а така почти не­очаквано.
— Ковчег ли?
— Да, на Сенная; изнасяха го от мазето.
— От мазето ли?
— Не от мазето, а от приземния етаж. . . на­ли знаеш. . .там долу. . . от лошия дом. . . Та­кава кал имаше наоколо. . . Люспи от семки, мръсотия. . . смърдеше. . . гадно беше.
Мълчание.
— Отвратително е да се погребва днес! — почнах аз само за да не мълча.
— Защо отвратително?
— Сняг, киша. . . (Аз се прозинах.)
— Все едно — изведнъж каза тя след извест­но мълчание.
— Не, гадно е. . . (Пак се прозинах.) Гро­барите навярно са псували, защото снегът мок­реше. А в гроба навярно е имало вода,
— Защо вода в гроба? — попита тя с някак­во любопитство, но говореше още по-грубо и по отсечено, отколкото преди. Изведнъж нещо поч­на да ме дразни.
— Ами така, вода на дъното е имало повече от педя. Тук, на Волков, нито един сух гроб не може да се изкопае.
— Защо?
— Как защо? Мястото е такова, водно. Тук навсякъде е блато. Просто, във водата ги турят, Аз сам съм виждал. . . много пъти. . . (Нито веднъж не съм виждал, пък и на Волксв ни­кога не съм бил, а само съм чувал да разказват.)
— Нима ти е все едно, да умреш де?
— Та защо ще умирам? — отвърна тя, като че се защитаваше.
— Кога да е, все ще умреш и точно така ще умреш, както одевешната покойница. Това бе­ше. . .също едно момиче. . . От охтика умряло.
— Уличното момиче би умряло в болни­ца. . . (Тя вече знае това — помислих си аз—и каза: уличното момиче, а не момиче.)
— Имала да дава на собственицата — въз­разих аз, като все повече и повече се раздразвах от спора — и почти до самия си край й служила макар че била охтичава. Файтонджиите и войниците си говореха наоколо, разказваха това. Навярно са нейни бивши познати. Смееха се. Дори помен се канеха да й правят в кръчмата. (Аз и тук много излъгах.)
Мълчание, дълбоко мълчание. Тя дори не помръдваше.
— А в болница по-добре ли е да се умира?
— Не е ли все едно?.. .Та защо ще умирам?— добави тя раздразнено.
— Ако не сега, после?
— Ами и после. , .
— Много искаш! Ти сега си млада, хубава, свежа — толкова ти е и цената. А след една го­дина такъв живот няма да бъдеш същата, ще повехнеш.
— След година ли?
— Всеки случай след година цената ти ще бъде по-малка — продължих аз със злорад­ство. . . — И ти ще преминеш някъде по-ниско, в друг дом. А още след година — в трети дом, все по-ниско и по-ниско, а след щест-седем го­дини ще стигнеш до приземния етаж на Сенная. Това още не би било лошо. Страшното е, ако на това отгоре ти се обади някаква болест, напри­мер слаби дробове. . . или сама се простудиш, или друго нещо. При такъв живот болестта мъч­но минава. Ще те хване и, току виж, няма да те остави. И ето че умреш.
— Ще умра, и толкова — отвърна тя вече съвсем злобно и бързо се размърда.
— Ами жалко е.
— За кого?
— За живота е жалко. Мълчание.
— Годеник имаш ли? А?
— Какво ви интересува?
— Та аз не те разпитвам. Какво ме интересу­ва мен. Защо се сърдиш? Ти, разбира се, може би си имаш свои неприятности. Какво ми влиза в работата мен? А така, жал ми е.
— За кого?
— За теб ми е жал.
— Няма защо. . . — пошепна тя едва чуто и пак се размърда.
Това веднага ме ядоса. Как! Аз рекох така кротко с нея, а тя. . .
— Та ти какво мислиш? По добър път ли си тръгнала, а?
— Нищо не мисля.
— Това е лошото, че не мислиш. Опомни се, докато е време. А време има. Ти си още млада, хубава; би могла да обикнеш, да се омъжиш, да бъдеш щастлива. . .
— Не всички омъжени са щастливи — от­ряза тя грубо и бързо както преди.
— Не всички, разбира се, а все пак е много по-добре, отколкото тук. Несравнимо по-добре. А когато има любов, може да се преживее и без щастие. И в мъката животът е хубав, ху­баво е да се живее на света, дори както и да живееш. А тук какво има освен. . . смрад. Пфу!
Извърнах се с отвращение, аз вече не умувах хладнокръвно. Сам почвах да чувствувам какво говоря и се разпалвах. Вече жадувах да изложа заветните си идейки, изживени тайно. Изведнъж нещо пламна в мен, «появи се» някаква
цел.
~- Ти мен не гледай, че съм тук, не вземай пример от мен. Аз може би съм и по-лош от теб. Впрочем тук се отбих пиян — побързах все пак да се оправдая. — При това мъжът съвсем не е пример за жената. Това са различни неща; аз макар и да се мърся и да се цапам, но затова пък никому не съм роб; мярна се и изчезна и иди ме търси. Отърсил съм се и пак съм. друг. А не­ка вземем това, че ти още от самото начало си робиня. Да, робиня! Ти всичко даваш, цялата си свобода. И да искаш сетне да скъсаш тия вериги, вече не може: все по-силно и по-силно ще те обвързват. Това е такава проклета вери­га. Познавам я аз. За друго вече и не говоря,
няма и да ме разбереш може би, но я ми кажи: ти навярно имаш да даваш на собственицата? Е, виждаш ли? — добавих аз, макар че тя не ми отговори, а само слушаше мълчаливо, с цялото си същество. — Ето ти веригата! Никога вече няма да се откупиш. Така ще направят. Все ед­но, че си обрекла душата си на дявола. . . ... И при това аз. . . може би също съм такъв нещастник, отде да знаеш, и нарочно се нави­рам в калта също от мъка. Ами нали хората пи­ят от мъка: е, а пък аз съм тук — от мъка. Кажи де, какво хубаво има тук: ето ние с теб. . . се събрахме. . . одеве и през цялото време не си промълвихме нито дума, и ти едва после почна
да ме разглеждаш като дивачка: и аз теб също. Нима така се обича? Нима така трябва да се събира човек с човек? Това е безобразие, ето какво е!
— Да! — потвърди рязко и бързо тя. Учуди ме дори бързината на това да. Значи, и в нейна­та глава може би е бродила същата мисъл, ко­гато ме разглеждаше одеве? Значи, и тя вече е в състояние да мисли някои неща?. . . «Дявол да го вземе, това е интересно, това е родство — мислех си аз, едва ли не потривайки ръце. — И как да не се справя с такава млада душа?. . .»
Увличаше ме най-вече играта.
Тя извърна главата си по-близко до мен и в тъмнината ми се стори, че се подпря с ръка. Може би ме разглеждаше. Колко съжалявам, че не можех да видя очите й. Чувах дълбокото й дишане.
— Защо си дошла тук? —- почнах аз вече някак властно.
— Така. . .
— А пък колко хубаво е да живее човек в бащиния си дом! Топло, волно, родно гнездо.
— А ако е по-лошо от това?
«Трябва да попадна в тон — мина ми през ума, — със сантименталност, изглежда, много няма да постигна.»
Впрочем това само така ми мина през ума. Кълна се, тя наистина ме интересуваше. При това бях някак отпуснат и в настроение. Пък и нали мошеничеството толкова лесно се спо­гажда с чувството.
— Така е! — побързах да отговоря аз. — Всичко става. Ами че аз съм уверен, че са те обидили и по-скоро те са виновни пред теб, отколкото ти пред тях. Та аз не зная нищо от твоята история, но такава девойка като теб на­вярно не по свое желание попада тук. . .
— Че каква девойка съм аз? — пошепна тя едва чуто; но аз чух.
«По дяволите, аз я лаская. Това е гадно. А може би е и добре. . .» Тя мълчеше.
— Виж какво, Лиза — аз за себе си ще ка­жа! Ако съм расъл от малък в семейство, нямаше да бъда такъв като сега. Често мисля за това. Нали колкото и лошо да е в семейството — все са баща и майка, а не са врагове, не са чужди. Поне един път в годината ще проявят към теб обич. Все пак знаеш, че си у дома си. Пък аз израснах без семейство; затова навярно и изля­зох такъв. . . безчувствен.
Почаках пак.
«Изглежда, не разбира — мислех си аз, — пък и смешно е: — чета й морал.»
— Ако бях баща и си имах щерка, аз, стру­ва ми се, бих обичал щерка си повече, отколкото
синовете, наистина — почнах аз със заобикалки, като че ли не за онова, за да я развлека. Да си призная, червях се.
— Това защо го приказваш? — попита тя. А, значи слуша.
— Така; не зная, Лиза. Виждаш ли: аз познавах един баща, който беше строг, суров чевек, а пред дъщеря си стоеше на колене, ръце­те и краката й целуваше, не можеше да й се нарадва, наистина. Тя танцува на вечеринката, а той стои пет часа на едно място, не свежда очи от нея. Побъркал се беше по нея; аз разбирам това. Тя нощем ще се умори — ще заспи, а той ще се събуди и ще отиде, както тя спи, да я це­лува и кръсти. Сам ходи с омазан сюртук, за всички е скъперник, а на нея с последната си пара купува, богати дарове я дарува и каква радост когато подаръкът му й хареса. Бащата винаги обича дъщерите повече от майката. Весело си живеят някои девойки в къщи! А аз май не бих омъжил дъщеря си.
— Как така? — попита тя и леко се усмихна.
— Ревнувал бих, бога ми. Е, как така ще вземе да целува другиго? Да обича чуждия повече от баща си? Тежко е дори да си предста­виш това. Разбира се, всичко това е глупост; разбира се, всеки ще се вразуми накрая. Но, струва ми се, преди да я дам, само една грижа би ме мъчила: да бракувам всички кандидати. А накрая все пак бих я дал на оня, когото тя самата обича. Нали оня, когото щерката сама обикне, винаги ще се струва на бащата най-лошият. Това е така. Много злини стават в се­мейството от това..
— Други пък се радват да продадат дъщеря си, камо ли с чест да я дадат — продума тя из­веднъж.
А! Ето какво било!
— Това, Лиза, става в ония проклети се­мейства, дето няма ни бог, ни любов — с жар подхванах аз, — а дето няма любов, там и ра­зум няма. Има такива семейства наистина, но аз не говоря за тях. Ти, види се, не си видяла добро в семейството си, щом говориш така. Ти си някак истински нещастна. Хм. . . Всичко това става повече от сиромашия.
— А при господарите да не би да е по-добре? Честните хора и в сиромашия живеят добре.
— Хм. . . да. Може би. Пък и това, Лиза: човек е склонен да смята само мъката си, а щастието си не смята. А ако сметне както тряб­ва, тогава би видял, че то всекиму е отсъдено. Е, ами ако в семейството всичко тръгне добре, с божията благословия, мъжът излезе добър, обича те, гали те, не се откъсва от теб! Хубаво е в такова семейство! Дори понякога и когато има мъка, пак е хубаво; пък и къде ли няма мъка? Може би като се омъжиш, сама ще уз­наеш. Затова пък да вземем макар първото време от женитбата ти за оня, когото обичаш: щастие, колко много щастие има понякога! Пък и почти винаги. На първо време дори и кавгите с мъжа свършват добре. Някоя колко­то повече обича, толкова посече кавги подхва­ща с мъжа си. Наистина; аз познавах една та­кава: «Ето обичам те, санким, много и от лю­бов те мъча, а ти разбирай.» Знаеш ли, че от любов нарочно можеш да мъчиш човека? Правят го повече жените. А сама си мисли: «Зато­ва пък така ще го обичам после, така ще го прилаская, че не е грях и да го помъча сега.» И в къщи всички ви се радват и хубаво е, и весело, и мирно, и честно. . . Други пък биват и рев­ниви. Отиде той някъде — познавах една та­кава, — няма да се стърпи, през нощта ще из­скочи и тича скришом да погледне: дали не е там, дали не е в оная къща, дали не е при еди-коя си? Това вече е лошо. И сама знае, че е ло­шо, и сърцето й примира и се мъчи, но нали обича; всичко от любов прави. А колко хубаво е след кавга да се помири, сама да се признае за виновна пред него или да прости! И толкова им е хубаво и на двамата, толкова хубаво ще им стане изведнъж — сякаш току-що са се срещнали, току-ща са се венчали, току-що е почнала любовта им. И никой, никой не трябва да знае какво става между мъж и жена, когато те се обичат помежду си. И каквато и кавга да стане между тях — родната си майка, и нея не трябва да викат за съдия и да й разказват един за друг. Те сами са си съдии. Любовта е тайна божия и трябва да бъде скрита от всяко чуждо око, каквото и да се случи. По-свято, по-кра­сиво става от това. Повече се уважават помеж­ду си, а върху уважението е изградено много нещо. И щом веднъж е имало любов, щом по любов са се венчали, защо ще минава любовта! Та нима тя не може да се поддържа? Рядко има такъв случай, че да не може да се поддър­жа. Е, а като се случи мъжът добър и честен, тогава как ще мине любовта? Първата брачна любов ще мине наистина, но после ще дойде още по-хубава любов. Тогава душите ще се слеят, всичките си работи заедно ще решават; тайна един от друг няма да имат. А навъдят ли се деца, тогава всяко, макар и най-трудно вре­ме, ще ти се струва щастие; само да обича чо­век и да бъде мъжествен. Тогава и работата е весела, тогава и от хляб понякога ще се отка­жеш заради децата, и пак е весело. Та те сетне ще те обичат за това; за себе си, значи, трупаш. Децата растат — чувствуваш, че ти си пример за тях, че си им подкрепа; че и да умреш, те цял живот ще носят в себе си твоите чувства и мисли, тъй като от теб са ги получили, ще при­емат твоя образ и подобие. Значи, това е велик дълг. Как тогава баща и майка няма да се сбли­жат по-тясно? Казват, че било тежко да имаш деца? Кой казва това? Това е небесно щастие! Обичаш ли малките деца, Лиза? Аз ужасно ги обичам. Знаеш — едно такова розовичко мом­ченце, суче ти гръдта, та чие мъжко сърце ще се обърне против жената, като гледа как тя се­ди с неговото дете? Розовичко бебче, пухкавичко, изтегнало се, гали се; пълнички краченца и ръчички, чистички нокътчета, мънички,тол­кова мънички, че ти е смешно да ги гледаш, очички, като че всичко разбира. А суче ли — гръдта ти дърпа с ръчичка, играе си. А щом приближи бащата — ще се откъсне от гръдта, ще се извие цялото назад, ще погледне татко си, ще се засмее — като че ли бсг знае колко е смешно — и пак, пак ще почне да суче. Или пък вземе, че ухапе майчината си гръд, щом му покарат зъбки, исамо върти очички към нея: «Виждаш ли, ухапах те!» Та нима всичко тук не е щастие, когато те тримата, мъжът, жената и детето, са заедно? За тия минути много неща могат да се простят. Не, Лиза, види се, човек
сам трябва най-напред да се научи да живее, а после вече да обвинява другите!
«Картинки, ето тъкмо такива картинки ти трябват на теб! — помислих си аз, макар че, бога ми, говорех с чувство и изведнъж се из­червих. — Ами ако тя изведнъж се закиска, къде ще се дявам тогава?» Тази мисъл ме вбеси. Към края на речта си аз наистина се бях разгорещил и сега самолюбието някак страда­ше. Мълчанието продължаваше. Аз дори исках да я побутна.
— Вие нещо.. . — почна тя изведнъж и спря. Но аз вече всичко разбрах: в нейния глас трептеше вече нещо друго, не рязко, не грубо и не остъпвашо както одеве, а нещо меко и свен­ливо, толкова свенливо, че аз сам изведнъж се почувствувах някак засрамен пред нея, виновен.
— Какво? — попитах аз с нежно любопит­ство.
— Ами вие. . — Какво?
— Вие нещо. . . също като на книга — ка­за тя и сякаш нещо насмешливо изведнъж пак се долови в гласа й.
Болезнено ме ужили тая нейна забележка. Не това очаквах.
Изобщо не разбрах, че тя нарочно се прикри­ваше с насмешка, че това е обикновената пос­ледна хитрина на свенливите и с целомъдрени сърца хора, в душата на които грубо и натрап­чиво се навират и които до последната минута не се предават от гордост й се боят да разкрият чувството си пред вас. Само по плахостта, с коя­то гя пристъпяше на няколко пъти към своя­та насмешка и най-сетне едва се реши да я изкаже, аз трябваше да се досетя. Но не се досе­тих и ме обзе зло чувство.
«Чакай малко» — помислих си аз.

— Е, стига, Лиза, каква ти книга тук, ко­гато на мен самия, без да ме засяга, ми е гадно. Пък и защо, без да ме засяга. Всичко това сега се събуди в душата ми. . . Нима, нима на теб самата не ти е гадно тук? Не, вижда се, нави­кът има голямо значение! Дявол знае какво ли не прави навикът от човека. Та нима ти сериоз­но мислиш, че никога няма да остарееш, веч­но ще бъдеш хубава и че ще те държат тук веч­но? Аз не говоря за това, че и тук мръсотия­та. . . А впрочем чуй какво ще ти кажа за то­ва, за сегашния ти живот: ето ти сега макар че си и млада, угледна, хубава, сърдечна, чувстви­телна; е, а знаеш ли, че аз, щом се събудих оде­ве, веднага ми стана гадно да бъде тук с теб! Ами че човек само в пияно състояние може да попадне тук. А ако ти беше на друго място, ако живееше, както живеят добрите хора, тогава аз може би не само бих те ухажвал, а просто бих се влюбил в теб, бих се радвал да ме пог­леднеш, камо ли да ми заговориш; пред пор­тите бих те причаквал, на колене бих заставал пред теб; бих гледал на теб като на своя годе­ница, че още бих го смятал дори за чест. Не бих се осмелил да помисля за теб нещо нечисто. А тук нали знам, че само да свирна и ти, щеш не щеш, ще тръгнеш след мен и вече не аз ще се съобразявам с твоята воля, а ти с моята. И последният селянин, като се наеме работник — все пак няма цял да се зароби, пък и знае, че има срок. А де е твоят срок? Помисли само: как­во отдаваш ти тук? Какво заробваш? Душата си, душата си, над която не си властна, зароб­ваш заедно с тялото! Любовта си отдаваш на поругание на всеки пияница. Любовта си! Ами че любовта е всичко, ами че това е елмаз, мо­минското съкровище! Нали за да заслужи тая любов, друг е готов душата си да даде, на смърт да отиде. А колко се цени сега твоята любов? Ти цяла си купена, цяла-целеничка, и защо тогава ще се стремим към любов, когато и без любов всичко е възможно. Та нали няма по-голяма обида за една девойка, разбираш ли ти.? Виж, чувал съм, забавляват ви вас, глупачки­те — позволяват ви да имате любовници тук. Ами че това е само глезене, само измама, само присмех над вас, а вие вярвате. Да не би той, любовникът ти, наистина да те обича? Не вяр­вам. Как ще те обича, когато знае, че ей сега ще те повикат от него. Развратник е той след това! Има ли поне капка уважение към теб? Какво общо има между вас? Присмива ти се и те обира — ето цялата му любов! Добре поне, че не те бие. А може и да те бие. Я го попитай, ако имаш такъв: ще се ожени ли за теб?. Та той ще ти се изсмее в очите, ако само не те заплюе или пребие — а той самият може би не струва и пукната пара. И за какво, мислиш, си погуби­ла тук живота си? Защото те поят с кафе и те хранят сито? Ами че защо те хранят? Друга някоя честна жена не би могла и да преглътне такъв залък, тъй като знае защо я хранят. Ти си длъжна тук, пък и все ще бъдеш длъжна, и докрай ще бъдеш длъжна, дотогава чак, когато гостите почнат да се гнусят от теб. А това ще дойде скоро, не се надявай на младостта. Тук всичко това бързо лети. Теб ще те изблъскат. И не само ще те изблъскат, а дълго преди това ще почнат отначало да се заяждат, ще почнат да те упрекват, ще почнат да те ругаят — сякаш не ти си й отдала здравето си, напразно си загуби­ла заради нея младостта и душата си, а сякаш ти именно си я разорила, просякиня си я на­правила, окрала си я. И не чакай подкрепа: останалите ти дружки също ще се нахвърлят против теб, за да й се докарат, защото всички тук са поробени, отдавна са загубили съвест и жалост. Подли са станали и по-гадни, по-под­ли, по-обидни от тия ругатни няма на земята. И ти ще оставиш тук всичко, всичко, без завет — и здраве, и младост, и хубост, и надежди, и на двадесет и две години ще изглеждаш като три­десет и пет годишна и добре още, ако не си бол­на, моли бога за това. Ти сега навярно си мис­лиш, че нямаш и работа, развлечение само! Та по-тежка и по-каторжна работа на тоя свят ня­ма и никога не е имало. Сърцето, струва ми се, цяло би се стопило от сълзи. И няма да посмееш нито дума да кажеш, нито. половин думица, а когато те подгонят оттук, ще тръгнеш като ви­новна. Ще преминеш на друго място, сетне на трето, сетне още някъде, и ще се добереш най-после до Сенная.А там вече между другото ще почнат да те бият; това е тамошна любезност; там гостът не умее и да те погали, без да те пре­бие. Не вярваш ли, че там е толкова противно? Иди, погледай някога, може би със собствените си очи ще видиш. Ами че аз видях веднъж там на Нова година една, пред вратата. Пак нейните я бяха изблъскали за подигравка да помръзне малко, защото много ревяла, и затворили вра­тата след нея. В девет часа сутринта тя беше вече съвсем пияна, разрошена, полугола, цяла­та пребита. Лицето й беше белосано, а очите в черни сенки; от носа и от зъбите й тече кръв; някакъв файтонджия току-що я беше наредил. Седеше на каменната стълба, в ръцете й имаше някаква солена риба; тя ревеше, нареждаше нещо за своята «учас», а с рибата удряше по стъпалата на стълбата. А пред входа се бяха струпали файтонджии и пияни войници и я дразнеха. Не вярваш ли, че и ти ще бъдеш съ­щата? И аз не бих искал да вярвам, а отде зна­еш, може би преди десетина години, преди осем тая същата със солената риба е пристигнала тук от нейде свежичка като херувимче, невинна, чистичка; злото не е познавала, при всяка дума се е червяла. Може би е била също като теб горда, обиждала се, не е приличала на другите, изглеждала е като царица и сама е знаела, че цяло щастие очаква оня, който би я обикнал и когото тя би обикнала. Виждаш ли как е свър­шило? И какво ли е било, ако в оная същата минута, когато удряше с тая риба по мръсните стъпала, пияна и разрошена, какво ли е било, ако в тая минута си е припомнила всичките си предишни, чисти години в бащиния дом, когато още е ходила на училище, а съседският син я причаквал на пътя, уверявал я, че ще я обича цял живот, че врича пред нея цялата си съдба, и когато те заедно се врекли да се обичат един друг вечно и да се венчеят, щом само пораснат! Не, Лиза, щастие, щастие ще бъде за теб, ако там нейде в ъгъла, в сутерена, умреш по-скоро от охтика като одевешната. В болница, казваш ти? Добре — ако те откарат, а ако още си нужна на собственицата ? Охтиката е такава болест; това не е треска. Тук човек се надява до послед­ната си минута и казва, че е здрав. Сам се уте­шава. А на собственицата това е изгодно. Не се безпокой; това е така; душата си, значи, си про­дала, а при това дължиш и пари, значи, няма да посмееш да гъкнеш. А речеш ли да мреш, всич­ки ще те изоставят, всички ще се отвърнат — защото, какво могат да вземат тогава от теб? Дори ще те упрекнат, че напразно заемаш мя­сто, не умираш скоро. Вода с мъка ще измолиш, ще ти я подадат с ругатни: «Кога, сиреч, ти, мръснице, ще пукнеш; пречиш ни да спим — пъшкаш, гостите се гнусят.» Това е сигурно; аз сам съм слушал такива думи. Ще те заврат теб, издъхващата, в най-смрадния ъгъл на сутере­на — тъмнина, влага; какво ли не ще премис­лиш, когато лежиш сама? Умреш ли — ще те приготвят набързо, чужди ръце, с мърморене и нетърпение, — никой няма да те благослови, никой няма да въздъхне по теб, ще гледат само по-скоро да се отърват. Ще купят едно корито, ще те изнесат, както днес оная, клетата, изна­сяха, ще отидат в кръчмата да ти правят помен. В гроба рядка кал, мраз, мокър сняг — заради теб ли ще се церемонят? «Хайде пускай я, Ванюха; гледай каква «учас» и тук с краката нагоре тръгна, никаквицата. Скъси въжето, немирнико.» — «Добре е и така.» — «Какво е добре? Виж, на страната си лежи. Нали и тя е била човек? Е хайде, добре, заривай.» Дори няма да искат и да се карат там дълго заради теб. Ще те заровят набързо с мокра синя пръст и ще идат в кръчмата. . . Тогава край на спо­мена за теб на земята; на гроба на другите оти­ват децата им, бащите, мъжете им, а при теб — нито сълза, нито въздишка, нито помен и никой, съвсем никой никога в целия свят няма да дойде при теб; името ти ще изчезне от лицето на земя­та — като че никога не те е имало и не си се раждала! Кал и блато, ако щеш, чукай там но­щем, когато стават мъртъвците, по капака на ковчега: «Пуснете ме, добри хора, да поживея на тоя свят! Живях аз — но живот не видях, моят живот се превърна в отрепка; пропиха го в кръчмата на Сенная; пуснете ме, добри хора, да поживея още веднъж на света!. . .»,
Бях изпаднал в патос дотам, че спазма се надигаше в гърлото ми и. . . изведнъж спрях, понадигнах се уплашен и като наведох боязливо глава, почнах с разтуптяно сърце да се ослуш­вам. Имаше от какво да се смутя. Отдавна вечепредчувствувах, чесъм обърнал цялата и душа и съм разбил сърцето й и колко­то повече се уверявах в това, толкрва повече желаех да постигна по-скоро и колкото е въз­можно по-силно целта си. Играта, играта ме увличаше; впрочем, не само играта. . .
Знаех, че говоря тромаво, изкуствено, дори книжно, с една дума, другояче и не можех, освен «като че по книга». И това не ме смуща­ваше; та аз знаех, предчувствувах, че ще ме разберат и че самата тая книжност може би ще помогне още повече на работата. Но сега, като постигнах ефекта, аз изведнъж се уплаших. Не, никога, никога досега не съм бил свидетел на такова отчаяние! Тя лежеше по очи, завряла силно лицето си във възглавницата, и я бе пре­гърнала с две ръце. Гърдите й се късаха. Цяло­то й младо тяло потреперваше като в спазми. Набралите се в гърдите й ридания я душаха, разкъсваха я и изведнъж се изтръгваха навън с вопли, с викове. Тогава тя още по-силно се при­тискаше към възглавницата: не й се искаше да научи тук някой, макар и една жива душа, за нейните терзания и сълзи. Тя хапеше възглав­ницата, прехапа ръката си до кръв (видях това после) или впила пръсти в разчорлените си плитки, просто премираше от усилие, като сдържаше дъха си и стискаше зъби. Аз понечих да й кажа нещо, да я помоля да се успокои, но почувствувах, че не смея и изведнъж сам, цял някак разтреперан, почти в ужас, се втурнах пипнешком да се стягам набързо, надве-натри за път. Беше тъмно: колкото и да се стараех, не можех да свърша бързо. Изведнъж напипах кутия кибрит и свещник с цяла непокътната свещ. Щом светлината озари стаята, Лиза вед­нага скочи, седна и ме погледна с някакво из­кривено лице, с полуналудничава усмивка, почти безсмислено. Аз седнах до нея и взех ръцете и; тя се опомни, спусна се към мен, иска­ше да ме прегърне, ио не посмя и кротко наведе глава пред мен.
— Лиза, мила моя, аз напразно. . . прости ми — бях почнал аз, но тя стисна с пръсти ръце­те ми с такава сила, че аз се досетих, че говоря не каквото трябва, и престанах.
— Ето адреса ми, Лиза, ела при мен.
— Ще дойда. . . — пошепна тя решително, все още без да вдига глава.
— А сега си отивам, прощавай. . . довиж­дане.
Аз станах, стана и тя и изведнъж цялата се изчерви, потрепера, грабна оставения на стола шал и го наметна на раменете си чак до брадич­ката. Като направи това, тя пак се усмихна ня­как болезнено, изчерви се и ме погледна стран­но. Беше ми болно; бързах да си изляза, да из­чезна.
— Почакайте — каза тя изведнъж, вече в пруста пред самата врата, като ме задържа с ръ­ка за шинела, постави набързо свещта и избя­га — види се, бе си спомнила за нещо или иска­ше да донесе да ми покаже нещо. Изтичвайки, тя цяла се изчерви, очите й блестяха, на устни­те се показа усмивка — какво ли ще е това? По неволя дочаках: тя се върна след минута с пог­лед, който сякаш молеше прошка за нещо. Изоб­що това не бе вече същото лице, не бе същият поглед като одеве — мрачен, недоверчив и упо­рит. Сега погледът й бе умолителен, мек, а съ­щевременно доверчив, ласкав, плах. Така деца­та гледат ония, които много обичат и от които искат нещо. Очите й бяха светлокестеняви, пре­красни очи, живи, които можеха да отразят в себе си и любов, и мрачна ненавист.
Без да ми обяснява нещо — сякаш аз като някакво висше същество трябваше да зная всичко без обяснения, — тя ми подаде лист хартия. Цялото й лице просто светна в тоя миг от най-наивна, почти детска радост. Разгънах листа. Беше писмо до нея от някакъв студент по медицина или нещо подобно — доста високопарно, натруфено, но извънредно почтително обяснение в любов. Не мога да си спомня сега отделни изрази, но помня много добре, че през възвишения стил прозираше истинско чувство, което не може да бъде подправено. Когато го дочетох, срещнах нейния пламенен, любопитен и детски нетърпелив поглед върху си. Тя бе впи­ла очи в лицето ми и чакаше с нетърпение — какво ще кажа? С няколко думи, набързо, но някак радостно и сякаш с гордост тя ми обясни, че била някъде на танцова вечеринка, в семеен кът у едни «много, много добри хора, семейни хора и дето още нищо не знаят, съвсем нищо» — защото тя и тук е едва отскоро и само така. . . а съвсем още не е решила да остане и непременно ще напусне, щом само си плати дълга. . . «Е, и там бил тоя студент, цялата вечер танцувал, го­ворил с нея и излязло, че той още от Рига, още като дете я познавал, заедно са играли, само че много отдавна — и родителите й познава, но че за това той нищо, нищо, нищо не знае и не подозира! И ето на другия ден след танците (преди три дни) пратил чрез приятелка, с която тя хо­дила на вечеринката, това писмо. . . и. . . е, то­ва е всичко.»
Тя наведе някак срамежливо своите святка­щи очи, когато свърши разказа си.
Клетата, тя пазеше писмото на тоя студент като скъпоценност и изтича да донесе тая своя единствена скъпоценност, понеже не желаеше аз да си отида, без да науча, че и тя е обичана честно и искрено, че и с нея говорят почтително. Сигурно на това писмо така и е било съдено да остане в кутията без последствие. Но все едно: уверен съм, че тя цял живот би го пазила като скъпоценност, като своя гордост и свое оправ­дание и ето сега в тая минута сама си спомни и донесе това писмо за да се погордее наивно пред мен, да се реабилитира в моите очи, за да видя и аз, за да я похваля и аз. Не казах нищо, стиснах й ръка и излязох. Толкова ми се искаше да си отида. . . Минах целия път пеша, въпреки че мокрият сняг все още валеше на парцали. Бях измъчен, смазан, в недоумение. Но истината вече блестеше иззад недоумението. Гадната истина!

Аман!!!

Не мога да се разбера. Коя е тази толкова основателна причина да мисля толкова често за Африка, да пиша постоянно полуесета – полумемоари, че за капак и да занимавам хората с това? Не изчерпах ли темата? Не хленчих ли достътчно? Какво стана?..
Загърбих един свят точно когато ми стана най-интересен и започнах да го разбирам. Укротих нарцистичната си натура и я заставих да се слее с прахоляка и жегата. Започнах да разбирам кога ме ругаят на арабски зад гърба ми и току що бях свикнал да плащам една десета от цената на всичко което исках да купя, не за друго , а защото там всичко е надуто десетократно. И... щракнах с пръсти и изчезнах, за да се върна в един свят улегнал и мрачен с кална зима и навъсени хора. Онази България в която винаги съм копнеел да се завърна, просто защото е моя. Не питам никой, питам себе си – така ли трябваше да постъпя?
Стотици пъти съм се разпъвал на кръст за да науча отговора на въпроса “За пари ли работя или за удоволствие?” Очевадния отговор, че работя за удоволствие и за тоя дето клати гората ме сваляше от кръста. Кръстовете се оказаха просто местна традиция и нищо повече. Фарс или комедия, все едно, уморително е – разпъни се – слез, разпъни се – слез... Не на мене тия. Ето пак грешен коридор - не бях там за пари. Нито за слава (това е абсурдно). Просто ходех по земята – там нарциси не виреят.
Може би съм първичен и обичам насрещния вятър и всичко което изглежда че съм е маска... Себе си питам – такъв ли съм?
Не знам, удобно е да стоиш у дома пред монитора и да пишеш.
Външният човек лесно забелязва и охарактеризира различията в културите. Видях една култура която бяга с все сили от себе си, дори полита в опитите си. Спъва се в религията и пак става и хуква и така постоянно. С окървавени от падане колене арабите бодат сателитни чинии по покривите и търсят връзка със света, с ожулени кокалчета на пръстите свирят джаз, изпълват стадионите и гледат футбол, жените се обличат по последната мода, сами си карат колите и силно натискат клаксона в задръстванията ...Все едно какви са новините в Европа, спирачките прегряха и не държат. Стоях и гледах как исляма си изневерява сам или се върти и се опитва да си догони опашката...и това ме натъжаваше. Една голяма безмилостна уста наричаше този свят както си иска, говореше му на собствения си език гръмко и арабите се ориентираха по интонацията, не разбираха думите.

Млъквам, ще ми мине...

7ми май 2006, Писмо от Египет

"Не са строени от хора пирамидите. Или ако са строени, то при поставянето на всеки камък е умирал по един роб от инфаркт. Какво ли не съм виждал през живота си, но това ме замисли...Завладяваща гледка е. То не бе Хеопс, то не бе Хефрен, те са страшно много, пръснати из нищото. Но честно казано съм по-впечатлен от самата пустиня. Застани на брега на морето и си представи, че това пред теб не е вода, а е пясък на огромни вълни и после си представи, че това е с размерите на Европа и малко отгоре. Смразяващо е. Спира дъха. Спира ума. В пустинята пече та се не трае, но има студен вятър и поради тази причина вместо да умреш на втория час можеш да издържиш поне 24 часа преди да ритнеш камбаната. Усещането сред камънаците и пясъка е, че си безпредметен и нищожен. Колкото и да се напъваш, все на философски мисли ще те избива. Щастлив съм, че успях да се докосна до едната крайност на природата...Сигурно ще ходя още много пъти, а някога след време ще искам да се връщам пак...Егати и пустоща, вълшебно е! Влязохме в една от пирамидите. Спускахме се под наклон от 45 градуса през тунел, в който можеш само да пълзиш в продължение на 15 минути. Лиа се беше вкопчила в скута ми като кенгурче и плачеше от страх. Усещането е, че стигаш до центъра на Земята...А там вътре...Ох, как да ти опиша...Няма въздух, мирише на урина...Бели кахъри са това...Там вътре всичко изглежда все едно е строено преди 10 години, не повече. Камъните са гладки, полирани, идеално подредени (между два камъка игла не можеш да вкараш), погребални камери, лабиринт...Защо ли ти разказвам...Не можеш да си представиш и половината от това, уникално е. Тази грамада от преди 5 хил. години е толкова перфектно направена, че едва ли човешка ръка е сътворила нещо по-перфектно впоследствие. Камила се язди по-удобно и лесно от кон. Проблемът е в качването и слизането. Много се накланя, мамка й и камила. Яки мускули трябват, за да не паднеш.
Арабите не са лоши хора. Наивни и добродушни, страхливи дори бих казал. Тук богатите НЕ СЕ ПРИСМИВАТ НА БЕДНИТЕ! Хората някак си се уважяват...В същото време са хитри и пресметливи (може би защото процента на бедните е огромен), постоянно си пред Настрадин Ходжа и той все не може да те прекара, забавно е. Друго какво? Жегата води до тропическа депресия. Усещането, че си влязъл в сауна и че трябва да прекараш вътре осем месеца докато захладнее...Хммм... Опитваш се да се примириш и да не мислиш за това, знаеш, че няма къде да избягаш, но мозъкът се скапва – това си е тормоз. Климатът не позволява да си дееспособен за дълго време. Налага се да спиш повечко, нощем да будуваш, за да почувстваш хладина, течности се пият на корем – вода, сок, вода, сок, вода, сок, вода, сок... Ето, все още съм в началото на писмото, а вече се изморих;) Няма да им се размине на египтяните, решил съм да им зашлевя една изложба и да ги запозная с бурния балкански манталитет. Пък силно се надявам и да попродам нещо, кво толкоз;) Пуснах климатика, че от около половин час през прозореца взе да нахлува страшна жега...Скапах се, доспа ми се..."

-CH9

Christina Dimanova page

ОК, може би, това е последната от серията, 9 ми звучи завършено. Виждал съм Кристина в много контексти, погледната през доста очи. Обещах и моя интерпретация и като първа завършена такава, предлагам тази. Желанието ми беше да е просто и ясно, без помощни средства. Не искам да раздувам егоизма си прекомерно и да изпадам в многословие. Благодаря ти от сърце, Кристина, и за търпението и за всеотдайността. Обмислям следващата крачка…

Из "Писмата на псевдоинтелектуалеца"

Без редакция

"Изпитвам дълбоко огорчение след последния ни разговор. За първи път усетих как ми се разблъсква сърцето свирепо. Почувствах се за пореден път обруган, затова че искам да извърша просто действие, в случая да гледам филм, и да нося вината за това, че изпитвам жив интерес към филма, към неговите автори, които се оказаха големи лузъри. Пука ми, че ми дреме, имам сантимент към този сериал и това е всичко. Далечни сме в разбирането и консумацията на изкуството. Толкова се зарадвах на редовете отделени на тази тема при Оскар Уайлд, които ти уви не беше подчертала...Имаше брилятно обяснение на свободата, която садържа това понятие...Изкуството е съучастие в лъжа или по-точно казано – съучастие в нещо несъществуващо, което зрителят или възприемащият по своя воля приема за чиста монета. Красотата на това е именно в непредвидимото съучастие между творящия и възприемащия. Те се срещат някъде на територия, която не е нито на единия, нито на другия, или обратно - всеки пуска другия на своя територия на гости, доброволно, но така или иначе има среща, по правило с непревидим край. Как можеш да резбереш някого, ако не си погледнал поне веднъж с неговите очи? Никак. Можеш само да го изсушиш в собствените си обяснения що за явление е той. Как можеш да обичаш някого, ако не си влизал в него? Никак. Изкуството не е точна наука или религия, то е секс - понякога куц и стерилен, понякога върховен и с много оргазми. Ако се нагодиш към някой автор или се докосваш често до него, оргазмите идват лесно и са силни. Ако го държиш далеч от себе си, все едно по каква причина, дори и само защото си си наумил, че не става, нямаш шанс за нещо повече от чекия. И няма случай да харесаш произведение на изкуството от преразказ или от прочетена критика за него, уви това е далеч от същонстта на съучастието с автора, за което говорих по-рано. Няма начин. Винаги се сещам за Селинджър и неговата катакомба в прерията, където живее. Защо ли? Защо човекът Селинджър се крие така упорито от целия свят? Подмолното изтребване на хората на изкуството от медиите, превръщането им в сензация, публичното броене на пари от хонорари и милион други гадости спомагат чекиджиите да лъскат бастуна вместо да стигнат до онзи, който си е позволил да им говори с душата си. Ако всичко това е terra incognita за теб, ще те разбера защо си такава, но до всичко това ти можеш да стгинеш и със собстваната си мисъл и опит. Творчеството и в частност изкуството (като всиша форма на владеене на формата) са навсякъде и всеки човек има сетива за тях, ако не към сложни и иносказателни то поне към прости. Всеки е рисувал мама с триъгълна рокля и ръце и крака като клечки и го е правил най-често от любов! Единственият съдник на автора е слушателят, читателят, зрителят - другото са преразказани думи и общи теории. Изкуството не е база данни, нито съд. То е секс, хубав или лош - кой както го може и докъдето може. Изкуството оправдава най-добре употребата на свободна мисъл, защото не й слага граници и макар на пръв поглед да се интересува от резултата, всъщност не се! Никой автор не може да предугади точно докъде ще заведе своя зрител.Прости ми за това писмо, пускам го без редакция"

Montique vs Capulets

Билборд към спектакъла "Ромео и Жулиета" на драматичен театър "Ст. Бъчваров" - Варна, реж. Десислава Боева

Friday night

Happy New Year, 2008

Tanya