Лиа, Русе 07.2010

Борис Христов - "Честен кръст"

I.

Затварям ви за думите, уши - резето спускам.
Не искам в моя дом да се говори за изкуство -

не искам в хленчене и мъдрословия угодни
напразно да се споменава името господне.

Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето

и в стихове - спасителни - макар и тихо,
звънях отвътре, докато отвън ме биха...

Ала сега, докато в разума е още светло,
прибирам стълбата, с която стигах до небето,

и бързам да напусна на поезията храма,
преди да запълзят змии по младото ми рамо.

Каквото съм изпял дотук - ще го изтрия.
Ще вържа двете си ръце - устата ще зашия.

И ще се хвърля лудо на живота по вълните,
това, което някога измислих - да изпитам.

Не е за мойте зъби ореха да бъда гений,
щом не дойде смъртта за мен да се ожени,

щом не можах до днес да изкова от думи кръста,
на който да се изкача и да възкръсна...

И затова сега, отскубнал се до корен,
ще се заема с труд по-благодарен и достоен.

Ще мъкна камъни за мой дом и пот ще лея
над мисълта до утре как да преживея...

Или ще тръгна бос по връхчетата на тревата
подир виновницата за изгубения рай - жената.

И вързан до последната халка на нейната окова,
ще гледам как изсъхва моето дърво духовно...

II.

Дълбоко в мен се утаи на болката вулкана,
клокочи и дими - зарастват спомени и рани.

Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем Юди.

Поведе ме единият от тях и стигнали площада,
помаза ме с хвалебствия, а после ме предаде.

И се изгуби като нож в канията на мрака -
по-черен от тревата между релсите на влака.

Така човекът, който яде и се весели до мене,
направи захарта на моя млад живот солена.

Но аз не стрелях по вълка - да не убивам
доброто агънце, което в него се укрива.

А като бедния Адам - в сълзите си нагазил,
извиках: "Гол съм, Господи, не мога да изляза...

Не мога да показвам на тълпата грозните си рани,
защото не обичам да съм обиталище на врани...

Не стигат ли на тоя свят житейските въпроси,
та трябва с тяхното тегло и моето да носи..."

Но жертвата понякога е по-свободна от палача.
И вместо да окайвам участта си и да плача,

затворен в моя дом - света докрай напуснал,
обелих бавно раните и техните красиви люспи

превърнах в стихове и населих с листа дървото,
което беше обгорила мълнията на живота...

III.

Ала сега - довиждане придворно суетене
и гладиаторски борби на поетическата сцена.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни,
като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Разсипвай подир себе си и рими, и предлози
и нека огън да лети от тъмните ти ноздри.

Да стигнем залеза червен, където вдига сонда
фонтана луд от кърви - слънцето на хоризонта...

Преди туловището на смъртта да ме затисне
или да се удавя в думите, които съм изписал,

желая мир на твоя дом, поезийо и вярвам,
че има кой да дострои високата ти сграда.

Но - честен кръст - макар че лирата захвърлям,
ще си останеш ти костица в жадното ми гърло.

И с болка, моя вярна спътнице, ще помня
среднощните видения пред твоята икона...

А който продължи нагоре - Бог да му помага.
Но аз потеглих вече - и към миналото бягам.

Наместо с чашата на славата да се опивам,
назад ще тръгна и назад ще се развивам.

Ще се завърна към доброто време на "не зная",
"не искам" и "не мога"... А накрая

връз майчиното лоно на земята ще се срина,
като мушицата, която поживя и си замина...

IV.

До вчера можех да вървя изправен по вълните,
защото не познавах аз теглото на парите

и като жаба, зинала - с молив в устата,
излизах на брега - да разговарям с тишината.

Ала забравила бодливия венец от тръни,
душата ми сега лентяйства и в блаженство тъне.

И кой ще ми повярва, ако продължа на крякам
от бъчвата с меда, а не от жабуняка...

Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.

Ала страдението днес добре се плаща,
за да мълчи устата и писеца да не дращи...

Да бях покръстен в мръсната вода, в която
Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата,

от сутринта над листа щях да марширувам
и книжната тръба на щастието да надувам.

Но аз не мога да живея с думите завързан
и в чашата на жадния да сипвам сълзи;

не мога да се правя на овчица и страдалец,
когато днес пращи от здраве мойто тяло,

или пък да дрънча като ощърбено точило,
докато вената на любовта кърви от сила...

Разбирам хромия, прегърнал словото като удавник,
разбирам и бедняка, който трябва да се храни.

За грозната жена поезията е червило и помада,
за лудия - стрела, с която разума напада...

Заради тях и аз обикнах някога у мен поета.
Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.

И на ръката ми едва ли вече ще отива
да е палач на словото - мъчител на молива.

V.

Подобно тигър на небето облакът се излежава,
но вижда лъвската глава на слънцето и става.

И хукнал към безкрая, тромаво прескача
въженцето на хоризонта - и потъва в здрача.

Така и аз сега от бойното поле излизам
и сам обличам усмирителната риза...

Защото чувам как земята се поти и стене
и между нейните разтворени докрай колене

пред изумелите от чакане очи на боговете
излиза от утробата главата на Поета...

И като вижда как луната готви вече сърпа,
надвесена над него - да отреже пъпа,

духът ми се укрива в тялото натясно,
защото за големия Поет е нужно място.

Той трябва да си разпростре така ухото,
че да дочува и последното трептене на живота.

И стъпил бос в легена син на океана,
да му е вечно под ръка небесната камбана.

И лист като пустиня трабва, за да пише,
докато търси истината и над думите въздиша -

дано да види той следи от нейните копита
или главата и на щраус в пясъка зарита...

Ще трябва място и за неговото бяло цвете,
което стиска в мъничката си ръка детето

и като мравчица с разперени крилца почуква
към неговия бъдещ гроб - по-тесен от обувка.

VI.

Добре че е смъртта - последната човешка гара.
Добре че всеки ден вратите на земята се отварят

и заедно с безкрайната редица на добрите хора
улитат и злодеите на вечността в затвора...

Благословено гробище, ти имаш хляб за всички
и топла трапезария - и пухени завивки.

Какви мъже достойни! - синове на боговете,
люля земята в скута си и после ги измете.

И никой не допусна до сърцето й да стигне...
Мълчат сега световните хранилища на книги -

издуват се от срам, че малкия човек не знае
къде е ключа, с който този свят да разгадае.

А там навярно, с тайственост покрити,
лежат причините и за смъртта, и за войните.

И между страниците съхне може би и чака
една тревица мъничка - лекарство против рака...

Ала преди да разгадаем тяхното писание, ще трябва
да хвърлим настрана словесната си брадва

и с меча заедно - да погребем перото,
с което нижем стихове приятни за ухото,

но и с което дращим формули и тъмни думи,
объркани като писма на светещи куршуми...

VII.

Разбирам, че това са казвани неща и стари -
или пък размисли на роб и на духовен парий.

Но ги повтарям, за да си отваряме очите
и като гледаме към нивата словесна на дедите,

да разчетем добре това, което между редовете
са казали отдавна преди нас големите поети.

Да се завърнеме назад - но не насила,
залепнали в земята с кърваво лепило.

А като ракът, който в своята подводна нива
върви назад и към спасителния бряг отива;

като триона, който стига края и се връща
по своята пътека - все една и съща,

ала облян в смола - усилено работи
и бавно приближава към сърцето на дървото...

VIII.

Носи ме, влак, на свойте рамене железни
като откъсната ръка над пропасти и бездни.

Не се страхувам аз от участта на единака
и знам, когато свършат релсите, какво ме чака.

Макар живота да гърми от моя път на крачка,
не бих натиснал никога внезапната спрачка.

И няма да разсипвам думите си да го хваля,
защото той не бе за мен добрата дойна крава,
а мащеха, която крие сухата си цицка
и ме отвива през нощта, а денем ме навиква...

По важно е за мен сега да не отмина хълма,
от който тръгнах някога с торбица пълна.

И да достигна мястото на оня край божествен,
където спи ковчежето на мойто дество.

Да седна на брега - обратно да тече реката -
и там да чакам ударите слепи на съдбата...

И ако трябва пак да разговарям в рими
и да изстисквам млякото на поетическото виме,

да не летя след думичките - да ги гоня,
а да звъня при удар само - като камертона...

IX.

Но ето че пристигам аз и подир миг ще мина
в тревата, почерняла от словесната машина.

Залязва моята звезда и в облака навлиза -
далече са небесните неща, а земните са близо.

И затова, съдба - богиньо на живота,
сложи сега на кръст кинжала и перото,

вдигни юмрука си - наместо да го криеш,
и прецени - ще галиш ли или ще биеш!

Големият избор II

Голям ли е изборът в “Големият избор”? И да и не, според мен. Малко каузи с реална прогноза да се развият в качествен дебат, участници които прибягват до хумора при първа възможност да излязат от затруднено положение. Ступор, смут, упорство, и не на последно място изтървана безпомощна агресия към журито. Рано е да говоря поименно, нека отпаднат първите шест. Политиката, най-банално казано е сложно нещо, а политикът, още по банално – те такова животно нема. Да си комбинативен, интуитивен, очарователен, остроумен, хитър, мъдър, прям или търпелив са все качества които трябва да носиш, но на кого му пука ако разума и кръвта ти не ги обединяват в харизма. Ако политиката ти е мечта или амбиция, то сподели я с най-близките си и после тръгни към новата си мечта, тя със сигурност няма да е толкова разочароваща, но ако е вътрешна убеденост, ако си мотивиран да се превърнеш в животното дето го нема, тръгвай смело по пътя си и бъди. Научи се да бъдеш лидер, научи се побеждаваш, после да губиш, после да чакаш и разглеждай себе си в движение, политикът не е величина, той е процес.

Нормално е измежду тринадесетте участника в това риалити да преобладават мечтателите, въпреки, че са минали през кастинг. Нормално е защото са млади. Но младите са по-близо до сърцата си от възрастните, а в устите на немалка част от тях се търкалят тромави и заучени каузи които те, на този етап, не защитават по същество. Останалите грабват вниманието ми, по-адекватни са с журито и търсят отговорите през себе си. Мисля, че предаването си заслужава да се гледа, въпреки, че не съм чул за много реализирани “звезди” след финала на което и да било риалити. Но какви звезди са Марс или Юпитер – просто планети осветени от Слънцето. Все пак, там свети нещо с неотразена светлина…

Where is your star? Is it far, is it far, is it far ...

Отиде си Рони Джеймс Дио, поклон пред таланта му!

Ина

-CH XLV

The Smugglers Collective

Димитър Драгнев & Павел Атанасов - "The Smugglers Collective"

Музиката, която сега по клубовете наричат "ретро" е просто добре забравено диско, рок или естрада, най-общо казано, с давност от 30 - 35 години назад. Не, че не е ретро за някой, но парчета от 30-те, 40-те и 50-те осмислят "ретро" понятието по различен начин. Толкова суинг и рокендрол не бях слушал накуп. Ди джеите Митко Драгнев и Павел Атанасов внасят звучене което определено "не звучи" никъде в България. Варна е некултурен град, а съчетан с проливен дъжд става противно некултурен. Поради тази причина Айриш пъб-а в хотел "Черно море" събра сравнително малко публика, половината от която чужденци, да се наслади на съчетанието от брас секция, електрическа китара и котрабас. Беше вълнуващо.

"Соло" - Рана Дасгупта. Индиец роден в Англия пише роман за България.

Мъжът преваля деветдесетте, апартаментът му е на четвъртия етаж.

С изключение на гърба, който го измъчва всяка сутрин, здравето му е задоволително, при все това, по неумолимата логика на числата, краят не е толкова далеч.

Преди да ослепее бе прочел в едно списание следната история: неколцина изследователи се натъкнали на ято папагали, които говорели езика на загинало при скорошно бедствие племе. Изумени от откритието си, те затворили птиците в клетки и ги изпратили у дома, за да могат лингвистите да проучат останките от загубения език. Ала папагалите, вече силно покрусени от преживяното бедствие, измрели по пътя.

Мъжът изпитва огромна близост към тези птици. Чувства, че носи, също като тях, някаква разпиляна във времето, разпокъсана наследственост и няма на кого да я разкаже.

Затова отново рови в живота си.

...

Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм

Българската култура е задният двор на съвременното българско общество. Творците на художествени ценности са изправени до стената, тяхната мисия е подценявана ежедневно, с надменност, която погубва основни черти на българския характер. Този процес се развива в последните 20 г. с презумпцията, че всичко останало в нашето общество е по-съществено. Това не е просто грешка на растежа, а беда, чиито поражения тепърва ще се разкриват пред нас. Политиката на прехода нанесе удар на българската духовност, изключвайки постепенно нейното приложно поле от дневния ред на обществения дебат. Всъщност дебат нямаше. За това сме виновни и ние, дейците на българската култура и изкуство, заедно с журналистите и обществените организации, защото мълчахме виновно пред политиците.

Даже т.нар. художествена критика, която освен творческия процес би следвало да анализира и цялостния разпад на обществото, се задоволяваше с терминологична еквилибристика и носеше гордо огърлиците от словесни бисери по тялото си - безполезни за суровото ежедневие на пътя, по който вървяхме.

Началото на 90-те години завари българската култура с бюджет от 340 млн. лв. За 20 г. той се срина до 102 млн. (в съпоставимо съотношение спрямо долара тогава и сега)под ехидните усмивчици на макроикономистите, които многократно доказаха своята интелектуална немощ. Отказът от развитието на културата и духовността в България се вижда всекидневно с просто око - бедност цари в нашето общество, бедност, детерминирана от абсолютния знак на равенство между телевизионните риалити предавания и жалката безпомощност на политическия дебат както в парламента, така и в територията на осакатеното гражданско общество. Обвинявам политическата класа в национален нихилизъм за това, че вече 20 г. не можа да създаде българска културна стратегия. Нашето общество не знае какво иска, няма визия за своето развитие и партийните вождове много ловко подмениха основните свои задачи за изграждане концепцията за модерна България с миража Европейски съюз. Членството в Евросъюза още повече драматизира проблема, който искам ясно да дефинирам - ние не знаем какво искаме да се случи с България не знаем за каква бъдеща България мечтаем, не знаем от какво културно поле се нуждаем, за да просперира страната ни. Как да се развива нашата държава, какво бъдеще очаква нейните граждани, кои са основните приоритети на нашето общество? Без дефинирането на културна стратегия обществото ни не може да си отговори на тези въпроси.

Азбучна истина е, че културата в най-широкия смисъл на тази дума е върхът на обществената пирамида. Най-точно го е определил Николай Бердяев още през 1924 г.: “Не в икономиката и в политиката е смисълът на нашето съществувание, а в културата.” Културата и изкуството са върхът на образованието. Те са осъзнат процес на непрестанно самообразование, развитие на самосъзнанието, аналитичен разрез на битието. Чрез тях човек може да отговори на въпроси, непосилни за науката, непосилни и за религията.

А театърът в частност е мястото, където обеднелият и обезверен българин може да намери мъничко щастие, да открие съмишленици, които го подкрепят и се стараят да отнемат неговото отчаяние. А ако той е паднал на колене, да го изправят и да го възвисят.

Днес българският театър се нуждае от реформа, защото той остана непокътнат от времето на соца и неговата териториална еднаквост на принципа на бившите окръзи е изпразнена от идеология, от смисъл, от качества. Старата система на заплащане, базирана на принципа “екзистенц-минимум” като ниски работни заплати, плюс “екзистенц-максимум” във вид на премии за идеологически “правилни” тези се срина от само себе си. Но остана ниското заплащане на “екзистенц-минимума”. Запази се и просоциалистическата централизация. Няма обвързаност между качеството на труда и неговите резултати. Затова в повечето театри има само заплати, без да има добър театър.

Основното противоречие днес идва от новата икономическа среда, която сблъска свободните пазарни отношения, в които трябва да съществува театърът, и неговата ограничителна бюджетна формула. И от двете имаме по малко, без да сме в състояние да се определим какво точно искаме да постигнем. Хем работим по правилата на пазара и конкуренцията, хем сме в бюджетната рамка. Като добавим и абсурда на системата СЕБРА (за бюджетно електронно разплащане), картината става още по-жалка. Защото на 100 метра по-нататък - в Столична община, този проблем бе решен с идването на Бойко Борисов като кмет. Столичните театри са изцяло на бюджетна издръжка, приходите от билети се разпределят по схема между театъра и общината и служат за стимулиране на дейността. Просто и ясно - и “екзистенц-минимум”, и “екзистенц-максимум”, ако работите добре и имате достатъчно много публика.

Аз съм противник на тезата, че театрите в България са много. Според мен театри може да има навсякъде - и държавни, и общински, и корпоративни, и частни, и самодейни, и задължително независим ъндърграунд. Тук няма и не може да има мяра

Колкото повече, толкова по-добре. Но всяка една трупа, всяка една община трябва да доказва и отстоява съществуването на своя театър ежедневно. Дълбоко погрешно е чиновници в София да решават какъв театър е нужен на гражданите на Силистра, да речем. Това е мисия на местния политически, граждански и творчески елит. Това трябва да е техният избор за начина, по който искат да живеят. Тази свобода трябва да е гарантирана.

Театрите са най-успешната част от дейността на МК - те имат най-много зрители, най-висок процент на възвръщаемост на вложените средства, въпреки че има ясно обособени две групи - подчертано успешни, които разходват половината от бюджета за театър (около 12 млн. лв.), и подчертано вегетиращи, които разходват втората половина от бюджета (също 12 млн. лв.). Но не в закриването на театри е решението, а в преструктурирането.

Главният въпрос сега е Министерството на културата да реши какъв е кръгът на задължителното осигуряване на мрежа на държавните професионални театри. В момента има театри със състав от 11, 14, 23, 32 щатни бройки - пълен абсурд и разхищение на средства. За да е професионален, един театър не може да има под 60 души творчески и обслужващ персонал. Добре, но колко и какви трябва да са тогава театрите? Какви да са параметрите на реформата в театъра?

Моите разсъждения са в подкрепа на тезата, че трябва да има 2 пояса на територията на страната:

- първият е на държавните театри, което означава държавен стандарт при определяне на броя артисти и служители, които гарантират професионален и високохудожествен театър, ситуирани според количество потенциални зрители (градове с голямо население, наличие на университет и съответната общност);

- вторият пояс е на общинските театри в по-малките градове, които работят основно като открити сцени и по координирана програма приемат спектакли от най-добрите държавни институти. А ако съответната община има мъдростта да знае, че регионалната творческа интелигенция е богатство, и има средствата за субсидиране, то тогава нека формира регионалната трупа на своя издръжка.

Задължително трябва да се запази сградният фонд - това е богатство, от което страната ни има нужда. Тук всяко посегателство трябва да се пресича в зародиш и да се защитава всеки театър, без да има значение какъв е неговият статут или ранг.

Задължително трябва да се освободи заплащането на творческия труд, защото твърдата рамка на бюджетните заплати е основна пречка за развитието на театъра днес. Формули има достатъчно много - и твърд щат плюс премия за категория роля, свободно договаряне с граждански договори, системата на творческите агенти, импресарски къщи и т.н.

Ясно трябва да се дефинират задачите, които МК поставя на различните театри, а от тук и формулите за финансиране - кои са изцяло на 100% бюджетна издръжка, кои са на смесено финансиране, кои са на пазарен принцип или чрез фондова подкрепа.

Средствата в държавния бюджет за подкрепа и развитие на културата трябва не да се намаляват, а да се увеличават. Защото така ще се гарантира по-добрият начин на живот на българите - чрез книгата, театъра, операта, киното, изобразителното изкуство.

Неотдавна в едно аналитично предаване на БНТ се води дълга дискусия. След национално гласуване се оказа, че българите смятат за най-важно събитие през ХХ век “българското оперно чудо”. Чувствам се горд! Защото това е най-силната защита в подкрепа за нашата култура и изкуство. Народът ни просто и ясно го определи - просперитетът на България е свързан с развитието на културата и изкуството. Всички, които се противопоставят на тази безхитростна народна истина ги чака забвение. И всички, които работят в защита на духовното ни израстване, ще останат като стожери в историята на България.

Какво ни е нужно, за да оцелеем като нация?
Държавна културна стратегия. Законодателна уредба, закриляща изкуството. Прогресиращо финансиране на културата.Изкуството и в частност театърът са по-добрият начин на живот. Бъдещето на България е свързано с нейното духовно възраждане. Това не е просто задача, това е мисия. Кой ще има смелостта да я поеме? Има ли кой?

Павел Васев, директор на Народния театър

"Marat/Sade" on tour in Holland

КЕН

Разни

"Покрив за двама"

Изгря слънце и на моя покрив!

Макар и още да имам схващания във врата от студа по време на снимките, съм щастлив. Това е първата ми цялостна или главна роля на кинолента в актьорската ми кариера. Другата половина от основната задача по женска линия се падна на Радина Кърджилова. След няколко леки забежки в сериалите "Тя и той", "Църква за вълци" след един пълнометражен филм на момчетата от Тутурутка "Досиетата XXL" и след поканата на Явор Гърдев за "Дзифт" Симеон не скочи от покрива, както твърдо беше решил по сценарии а засне още една главна роля в пълнометражен филм за голям екран с работно заглавие "Още нещо за любовта". Но всичко с времето си, за него ще разказвам друг път.

Зесега сме на покрива:

Продуцент: Владислав Първанов

Режисьор: Бойко Боянов

Оператори: Георги Богданов и Борис Мисирков

Художник и костюми: Анна Фурнаджиева-Боянова

Оригинална музика: Румен Бояджиев-син

Участват:

Симеон Лютаков

Радина Кърджилова

Калин Арсов

Александър Дятчин

Кристина Диманова

Нина Арнаудова

Caligula on tour

Old Projects

Vincent Laforet Canon EOS 7D video

Nocturne from Vincent Laforet on Vimeo.

The Story Beyond The Still: The Cabbie from Vincent Laforet on Vimeo.

Горчивите сълзи на Петра фон Кант

Няколко думи за "Аватар"

Да напишеш критика за “Аватар” е като да разказжеш вица за Кумчо Вълчо който седял облегнат на едно дърво в гората и си удрял тестисите с два камъка. Знаете ли го? Минал Зайко Байко и го питал дали не боли и защо го прави а Вълчо отговорил “Боли ужасно, но знаеш ли какъв кеф е когато не уцелиш!”... Почвам да се бъхтя и аз.

Усещането, че световното кино е без тема през последните 20 години не ме напусна след като изгледах и този филм, явно морално-политческо-религиозно-конспиративно-любовната тематика нито ще намери отдушник нищо ще го търси за вбъдеще. Критика няма да има, остаряла е явно и демоде. Спорадични и скопени опити някой да поучава и замисля зрителя. Изостанал съм си казвам, искам да получа стока която никой не произвежда и не цени. Вече няма слаби хора и силни мозъци които да ги тревожат. Всички са силни, всички са господари. Всеизвестно е, че зрителят търси себе си в една кинотворба. Случва се и да не се намери в нея, но киното да му хареса – щом ме няма там, то трябва да поправя гешката и да искам да ме има. И спираш да бъщеш предишния. Какво ми предложи “Аватар”!? Намерих ли себе си там? Нищо не ми предложи и нищо не намерих, “Аватар” ме премаза на всички нива. Накара ме да повярвам , че историята на шепа компютърно нарисувани извънземни баскетболисти е историята от която аз имам нужда и то го направи в поредица от тричасово неспиращи, безпощадно точни удари в тестисите. Ако един не беше уцелил сега щях да съм предишния човек чиято оценъчна система параноично очаква своя нокаут... не, получих си го.

Вероятно филмът е пълен с грешки, само че, аз не бях подготвен да ги видя. Някой от вас видя ли грешките в “Междузвездни войни” преди 20 години? Да? Така ли? А защо не ги каза кои са!? Факт е, че “Аватар” изпревари най-малко с един ден очакванията ми. Може би именно тази нощ щях да сънувам този сън който днес гледах на екрана. Да, сън, не филм. И то не защото е 3D а защото не подложих на съмнение нито един трик а досега винаги съм го правил.

Дълбок поклон на цялото европейско кино с всичките му оператори, грипаджии, осветители, реквизитори – ако искат да ги има след 10 години трябва да напавят як профсъюз. Ще ми липсват, дано да се спасят. Хиля се и си мисля – “Цепя се като Люба Кулезич, като травестит който трепетно очаква своята менопауза която ще легитимира траверсията му и ще узакони безплодието му”, ужасно сложни глупости мисля.

Кристина Диманова B/W